0
1463

Лятно време

Полицаят се казваше Галилео Шуинка. Беше голям като трафопост. Стоеше на тротоара пред закусвалнята, бръкнал с палци в колана си, клатеше се на пети и на пръсти и се наслаждаваше на ръста си – цели сто деветдесет и пет сантиметра, тежащи сто и десет килограма, здраво натъпкани вътре в кожата –  само твърдо месо и кости като релсите на метрото. Настроението му беше отлично. Цяла сутрин бе лъскал ботушите си и бе правил лицеви опори. Дежурството му започна в дванайсет – тъкмо време за обяд. Той хапна в закусвалнята на левантинеца Ори овнешки врат с къри, като го поля с кана червено наливно вино. Сетне изпуши до средата една пура и си поигра със сервитьорката Лара. Отдавна бе забелязал, че Лара се хипнотизира от погледа му и губи ума и дума, като птиче пред боа. Достатъчно бе да я повика с пръст, за да се разтрепери. Тя замръзваше права пред масата му, а през това време той си играеше с бузките й, мачкаше раменете и гърдите й. Това, че още не й бе посегнал, се дължеше единствено на великодушието му. На голямото му и пълно с добрина, както акордеон с въздух, сърце. Плюс това около него имаше толкова момичета. Лара можеше да почака. Тъкмо щеше да узрее сама и да капне накрая като круша в ръцете му. Нямаше къде да му избяга. Ресторантчето на левантинеца Ори бе полузаконно и съществуваше само благодарение на великодушието му. С едно щракване на пръстите можеше да го затвори и Ори заедно с цялата си многолюдна фамилия да отидат под мостовете. Затова и яденето тук му излизаше без пари. Затова и за десерт му сервираха Лара.

Сега, след като се нахрани, пред него имаше две възможности. Да посети проститутката Сайга, едно безсрамно създание, състоящо се само от уста, очи и бедра, което дори на такъв шампион като него бе събрало погледа с уменията си; или да отиде и да отпори ушите на онова мазно, окичено със злато и сресано на път наркодилърче Ханко, което бе пропуснало срока за вноската. Накрая реши първо да свърши работата, а удоволствието да остави за после. Галилео Шуинка тръгна по обичайния си маршрут, барабанейки с палката по твърдото си като гума на тир бедро. Тълпата по тротоара се разделяше на две, щом го видеше. Ваксаджията на ъгъла отхлупи бомбето си, като го зърна. Момичетата от цветарничката по-натам изпищяха тъй, сякаш бяха мернали попзвезда. Полицаят Галилео Шуинка наистина бе местната знаменитост и хорското уважение го изпълваше с такова удовлетворение, че ако бе джазмузикант, щеше да навири тромпета към небето.

След шестата пресечка той изостави обаче парадната походка. Тук вече навлизаше в зоната на бързите ножове, където кръвта имаше цената на кетчуп, а в широките си дънки всяко второ хлапе криеше патлак, да не говорим за бащите им, които не излизаха без автоматите си от къщи дори и за цигари. Тук не бе достатъчно да си голям, трябваше и да си лош. Толкова вежди бе разбил с палката си след шестата пресечка Галилео, че единствено славата му на човек, който първо удря, а после пита, му осигуряваше сравнително безопасен достъп до свърталищата по тези места. А, да, и умението му да си вади пистолета за време, през което другите успяваха само да мигнат. Тези две неща. 

Днес все пак, без да го признава дори и пред себе си, Галилео Шуинка изпитваше известна несигурност. Патрулите винаги обикалят по двама. Но неговият партньор, Шоко Хан, имаше семеен проблем, детето му се бе разболяло от магарешка кашлица и се наложи да си вземе отпуска. Шоко Хан изобщо не притежаваше монументалната външност на Галилео Шуинка. Наистина, коремът му бе нагънат като гофрирана ламарина от мускули, но с дрехите това не личеше. Но той владееше безчет източни бойни изкуства, които умееше да смесва по такъв безподобен начин в уличната практика, че самата му поява, без дори да си е извадил още ръката от джоба, караше закоравелите гангстери да му казват първи добър ден с мутиращи гласове. Днес обаче Шоко Хан не беше с него.

Галилео Шуинка спря до автомивката на Фарди. Тук беше нещо като гара-разпределителна на парите, които хората плащаха за пороците си. Фарди явно и през нощта спеше с отворени очи, защото при него парите идваха сами. Това, което другите проклинаха като работна седмица, при него си беше едно продължение на уикенда. А отделно, че миенето на коли навсякъде е един добър бизнес. Всяко пишлеме, щом вземе книжка и се накипри с кола да вози гаджетата, иска да си я измие. Така по можеш да излъжеш гаджето, че се вози не на каква да е трошка, а на истинска лимузина. Като светнат никелираните брони, като се озъбят решетките, а в джантите се завърти слънцето, момичетата сами разпускат косите си и се облягат назад, уж да вдъхнат вятъра. Фарди бе променил в бизнеса си нещо съвсем простичко – миячите на коли при него не бяха момчета, както навсякъде, а момичета – при това, облечени в специални, изрязани точно където трябва, гащеризони. Дребен пиниз, но за автомивката му се записваха по телефона. За автомивката на Фарди идваха дори чак от богаташките квартали. А където има много движение и оборот, там непременно се завъртат и наркодилърчетата, и хазартаджиите.

Явно бяха съобщили на Фарди за Галилео Шуинка, защото той сам го посрещна, ухилен като часовник на три без петнайсет и със залепени внимателно на плешивото теме кичури коса от слепоочията. Галилео винаги се чудеше с какво си лепи Фарди кичурите на главата, но беше факт, че те дори и при силен вятър не помръдваха. Ако не беше толкова богат и опасен, може би прякорът му щеше да е Павиана.

Галилео потупа с палката дланта си.

– Ханко! – само каза.

– Ай, ай, ай. Може ли така? От вратата – за рогата. Не сме ли приятели? Няма ли да седнеш? Да пийнеш нещо?

– Къде е Ханко?

Фарди реши да смени в движение тактиката. Не знаеше на този ненормалния мамут какво ще му хрумне. Можеше ей така, докато си говорят, да го прасне с палката по главата. И прическата му да отиде на кино.

– Слушай сега, шефе. Има проблем. Заповядай, влез вътре, да говорим спокойно.

И дванайсетте клетки на автомивката бяха заети. Собствениците на автомобилите се бяха наредили на кръглия бар зад специална стъклена преграда, за да не ги мокри водната пара, а момичетата сапунисваха колите тъй, сякаш миеха собствените си тела. В ценоразписа имаше и специална, V.I.P. услуга – момичето да измие колата отвътре в присъствието на собственика. Разбира се, тази услуга бе доста по-скъпа. Този павиан Фарди. Добре че не беше началник в полицията. Кой знае какво щеше да измисли пък тогава. Наместо бой с палка при разпитите – бой с обувки с токчета.

Кабинетът на Фарди се намираше на втория етаж на административната сграда. Вътре удобствата бяха сравними с удобствата в кабинета на средноголям директор на корпорация.

– Какво ще пиеш? Или може би първо един масаж за отпускане. Новата ми масажистка е фантастична – има не две, а сякаш осем ръце. Като прибавиш и устата – направо девет.

– Фарди – каза Галилео Шуинка с онзи глас, който включваше алармите на колите. – Играта важи до тогава, докато се играе по правилата. После започват неприятностите. Знаеш, че всичко при теб е на ръба на закона. Имаш разрешително не за дванайсет, а за шест клетки. Това едно. Второ – поне три от миячките ти са непълнолетни. Експлоатираш детски труд – две. Предлагаш и замаскирани сексуслуги – три. И то от непълнолетни – четири. Това са много грехове накуп. Удобният ти живот много бързо може да се смени с неудобен. Какво говоря – направо с ръбат. Какво ще кажеш сутрешните ти фрикции да ти ги прави не фантастичната ти масажистка, а някой сумист от Африка. Затова – колкото по-бързо влезем в правия път, толкова по-добре. Къде е Ханко?

– Шефе, виж сега. Нещата нещо се объркаха. Ханко изчезна. Няма го никакъв от три дена.

Галилео Шуинка се почеса с палката по главата. И изведнъж я стовари върху бюрото на Фарди, право върху колекцията му от изящно изработени малки платноходи. Платноходите си имаха мачти, платна и моряци на палубата, а на мостиците им стърчаха капитани с лули. Сякаш гръм удари флотилията. Един от капитаните изхвърча нависоко, превъртя се и цопна в аквариума с рибките.

– Нали – каза Галилео Шуинка, – ако Ханко наистина се бе изпарил, както казваш, ти пръв щеше да дойдеш да ми го съобщиш. Но щом не си го направил, значи имаш представа какво се е случило с Ханко. А когато човек не се притеснява, че златното кранче е пресъхнало, значи си е намерил ново златно кранче. Не трябва да си врачка, за да ги разбираш тези неща.

Фарди обаче не беше човек, който се стряскаше лесно. Външният му вид лъжеше. И дори му помагаше, защото зад комичната павианска прическа и вида на пенсиониран аптекар, страдащ от хемороиди, с които лесно успяваше да заблуди противника, се криеше корав печалбар, готов да изтъргува и родната си майка. Да въртиш бизнес на границата между светлата и тъмната страна на града не беше лесно занятие, откъдето и да го погледнеш. Но артистичните умения на Фарди да се прави на маймуна досега го бяха спасявали от десетки тежки ситуации. Тайната му мечта бе да си довърши яхтата. И да прекара остатъка от живота си на палубата й в компанията на мажоретен състав от мулатки.

– Прав си – тежко въздъхна Фарди и седна на стола. – Просто не знаех как да ти го кажа. Ето как стоят нещата.

Когато пожелаеше, Фарди можеше да играе пич, на когото с нажежено желязо е написано на челото за вечни времена „честен”.

– Преди два дни при мен дойдоха двама тъмни и опасни екземпляра. Как да ти ги опиша? Ако другите хора са издялани от дърво за лъжици, тези бяха издялани от дърво за приклад. Бяха много спокойни, уверени и категорични. Помолиха ме да изляза навън и ме заведоха до един пикап с покрита с гумено платнище каросерия. Отгърнаха платнището и аз видях, че в каросерията лежи Ханко. Красив, какъвто си е бил винаги, сресан на идеален прав път. Само дето беше по-мъртъв и от прадядо ми. Без никакви видими рани, със скръстени на гърдите ръце. Готов за опело. Единият от мъжете каза: „Както виждаш, Ханко реши да се оттегли. От днес ние поемаме търговията на Ханко. Избирай – или ще плачеш за Ханко, или ще запазиш процента си.” Какво можех да им кажа? Та с една дума, тъкмо мислех, шефе, като се обадиш, да обсъдя с теб положението.

– Обади им се – каза Галилео Шуинка. – Ще отидем да ги навестим.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияВ спокойния уют на чуждестранните курортни хотели
Следваща статияСлавата на рицаря