И друг път се е случвало. Преди шест или седем години, когато в началото на юли падна градушка, която изпочупи прозорците, очука колите, месеци след стихията почти всички бяха с огънати покриви и капаци. Беше към два часа следобед, притъмня така, че да ти се прииска да светнеш лампата, черните облаци паднаха ниско, настана нощ по пладне, изливаха се стени от дъжд и вятърът прекършваше клоните, и огъваше дърветата, и накрая забарабаниха и ледените топузи на градушката като безброй мъртвешки юмруци по балконите. Все някога Апокалипсисът ще дойде, мислиш си, все някога ще се случи и ще бъде така внезапно, и ще бъде така стихийно, и се чувстваш останал без заслон, сам сред света, оголен, безпомощен и всичките ти дела – напълно излишни в този миг, освен онова, в което има надежда, надежда за милост сред този тъмен воден кошмар.
Това беше в началото на юли преди шест, седем години. Когато бурята спря, улиците бяха застлани с листа и клони. Аз интуитивно усетих, че лятото беше прекършено като клоните. Знаех, че то повече няма да бъде. Цветята по балконите не разцъфтяха. По дърветата си личаха раните от окършените клони. Беше влажно, облачно, а през редките слънчеви дни – някак хладно, неистинско, болно.
Доскоро се шегувахме лековерно и радостно – по плажа предлагали шезлонг, чадър и родопско одеяло, билетът за градския транспорт ставал 5 лева, защото включвал и водни атракции, картите щели да важат и за ферибота, щяло повали още малко така и после постепенно да го обърне на сняг, и ще дойдела Нова година… Къде сполучлив, къде не толкова, но в един момент присмехът отстъпи на разочарованието, а оттам – почти на една ръка разстояние – унинието, вътрешното намръщване, недоволството, гнева, депресията. Особено когато се разбра, че и август няма да е с нищо по-различен.
Живеем, живеем през всички останали месеци на годината, за да стигнем до юли и август, особено август. Тогава сред великолепието на август, сред дългите му, облени със светлина дни, сред царствената му зеленина, вече попрегоряла, сред заслуженото му пиршество, сред убийственото му слънце, сред бавните му и любовни залези ние сме в точката на вътрешното си духовно слънцестоене. Външно продължаваме да мърморим, че е много горещо, задушно, въздухът сух, жегата сахарска, че е станало като в Африка, да, мърморим, но по-скоро се глезим като любими деца на всеотдаен родител, чиито прищевки и капризи той добре разпознава и невинаги изпълнява. Защото всъщност сме искали точно това – дълги дни и дни наред да е сухо, слънчево, горещо, сахарско, изнурително, слънцето да прежуря, земята да се пропуква, ние да сме на припек или на сянка като лениви гущери, мухите да ни връхлитат и дразнят, да сме изнурени в следобедната нега, да нехаем за цялото минало и бъдеще, за всичко, в което иначе сме истерично втренчени, просто покоят и безгрижието да са в нас, да са дошли от само себе си като нещо естествено, да поемаме лятото в себе си, да мълчим и разговаряме с него, да го слушаме как шуми в листата и храстите, как ухае на припек и слънце, как жадува прохлада, как летният ден бавно започва да напуска земята и светлината на август неохотно се оттегля от бляскавото си владение, за да отстъпи място на горещата, южна, влажна морска или планинска, или градска нощ. Тези великолепни августовски дни ни зареждат с живителните си сокове за през цялата година, безкрайните слънчеви дни на август са нашите зарядни устройства, благодарение на които ще успеем да се справяме с работата си, с отношенията си, с агресията, с безсмислените отбранителни и нападателни удари, в които неизменно ще се окажем участници. Но сега, сега сме в лятото и в светлината му, не мислим какво е било и какво ще бъде, сега сме само в август, станали сме почти прозрачни, нямаме тайни, кожата ни е и прозрачна. Насищаме се на изобилието от светлина и слънце, и бездънно синьо небе, и мараня, и синева, и безкрайни дни, и бавно притъмняване, и топли вечери, и онази тъй разпознаваема тишина на август, в която най-ясно се чуват насекомите, мушиците, щурците, цикадите. Да, сега тяхно е царството. Пеят и свирят, и жужат до пръсване на миниатюрните си сърца в пламналите нажежени часове на лятото. Като че ни казват нещо и искат да го чуем и да го разберем, и да го изпълним, и да полетим с тях. И ние като че ли още малко – и ще сме готови, още малко – и като че ли ще ги разберем. Но слънцето точно в този момент прекалено ни е напекло, точно в този момент е по-добре да се шмугнем на сянка и да потънем в унес или в захлас.
А сега всичко това го няма, няма го истинското лято. Както е горещо, изведнъж завалява, въздухът променя аромата си, започва да мирише „на дъжд“ – онази неповторима миризма, когато по напечената земя започват да падат първите капки. После се усилва, хората, седнали на открито, скачат и оставят недопитото си кафе, по улиците настава паника от тичащи хора, които не са си взели чадъра с надеждата, че днес няма да вали, но ето, отново заваля и те търсят къде да се скрият, докато отмине. И накрая пак се прибират вкъщи мокри до кости.
Наблюдавах голямо щъркелово гнездо на върха на един електрически стълб, четири щъркела изправени в него нещо шетат в дома си. Двата трябва да са родителите, а другите два порасналите им деца, които още не са напуснали родителския дом. В това дъждовно лято домът им под открито небе всеки ден е обливан от дъждовете, но това не е попречило на родителите да отгледат децата си и ето, те вече са станали големи колкото тях.
Сега за нас лятото е време на отдих и отмора, но някога е било време на усилен и изнурителен труд. Лятото е хранило цялата година. По жътва са ставали с изгрева на слънцето, жънели са с песен, превити под палещото слънце, а залезът ги е застигал прималели от умора. Молили са се да не се случат дъждове и градушки, защото те докарват глад. Днес това ни изглежда като картина от далечно минало. Днес ние не сме свързани със земята както някога. Днес лятото е време за ваканция и наслада.
Дъждовното и хладно лято провали ваканцията и ни кара да се чувстваме подтиснати. Нещо не си е на мястото, когато няма лято. Сякаш сме ограбени. Ала нищо не можем да променим, безсилни сме. Планирали сме почивка, лято, безгрижие, а с отсъствието си лятото ни създава неподозирани грижи.
През лето Господне 2018 лятото не дойде. Дали е случайност? Дали е природна закономерност? Дали не се оказахме негостоприемни за лятото, защото само искаме да го консумираме? Защото лятото не е просто сезон, не е просто слънце, не е просто горещина, не е просто безгрижие. Лятото ни храни. Лятото е раждане. Дали не сме станали бездетни? Или само безлетни.
Гледам щъркелите и се утешавам.
