0
2462

Лято в Бурландия

Това е роман за една власт, която се опитва да превърне сънищата ни в обект на масово производство, но същeвременно е роман за раздялата с детството, за въображението като спасение, за това как изглежда светът през детските очи. В „Лято в Бурландия“ главен герой е детето, което вижда и усеща много повече от възрастните.

„Лято в Бурландия“, Момчил Миланов, издателство „Аквариус“, 2021 г., корица Кирил Златков

I
Напоследък в Грейщад се случваха някои твърде странни неща. Първо започнаха да се носят слухове, че в различни квартали на града изчезват обувки. Горе-долу по същото време се появиха съвсем нетипични за сезона мъгли, а мнозина грейщадчани се оплакваха от силно главоболие. Двете кратки статии във „Вечерни новини“ и „Грейщадски телеграф“ минаха незабелязано. Обувките обаче продължаваха да се губят. Изчезваха всякакви видове – ботуши, гамаши, гуменки, галоши, официални обувки и тук-там домашни пантофи; изчезваха единични бройки и чифтове, изчезваха от площадките пред входните врати и от шкафчетата в антретата и това повдигаше някои въпроси. Органите на реда в лицето на главния комисар Баум (когото наричаха още Ото Дървото) не приеха случващото се като нещо сериозно. Запитан какви мерки ще бъдат предприети, главният комисар, който беше известен със специфичното си чувство за хумор, отвърна, че ще се заеме със случая едва когато започнат да изчезват и чорапите на гражданите. Дотогава имало далеч по-опасни престъпници и ако обичат, грейщадчани да бъдат по-бдителни, защото полицията няма необходимия ресурс да опази безценните им обувки. С това той сметна въпроса за приключен. Вярно е, че чорапи не започнаха да изчезват, или поне не повече от обичайния процент, погълнат в дебрите на пералните. Обувките обаче продължиха да се губят, редовно и безследно, в различни квартали, но най-вече в този около гарата и булевардите „Арсеналски“ и „Нагелщайн“. Всички обувки бяха в най-разнообразни цветове, което караше някои да смятат, че крадецът действа, воден от естетически съображения. Още по-объркващото беше, че понякога грейщадчани намираха чужди обувки сред своите и никой не можеше да разбере как който и да било крадец би сметнал това за особено забавно. И тъй като проблемът не само не се решаваше, а дори се разрастваше, главният комисар Баум се принуди да изпрати един от по-младите си подчинени, младши инспектор Байелер. За съжаление, той също изчезна безследно. Мнозина, включително и Директора Щерн, бяха в пълно недоумение кому биха били нужни толкова много обувки. Директора Щерн беше доста симпатичен човек, но и той, като всички възрастни, беше способен от нещо малко да си извади съвсем погрешни заключения. В началото Леля Бу също не знаеше. Тя идваше всеки четвъртък у Директора, за да пие кафе с бабата на малкия Щерн. Леля Бу работеше в метрополитена и всъщност отдавна трябваше да се е пенсионирала, но понеже никой не познаваше тунелите под Грейщад по-добре от нея, тя беше несменяема в отдел „Планиране“. Беше дребничка жена, властна и цапната в устата, поради което бе перманентно скарана с всичките си роднини, но искрено обичаше Бабадзу и малкия Щерн, и не идваше, без да донесе локум, лимонови резенки или шоколад „Кума Лиса“. По това време рафтовете в магазините често зееха празни, но за нея никога не бе представлявало проблем да намери нещо, с което да зарадва Щерн (а той нямаше нищо против). Леля Бу го обичаше като свое дете. Преди много години синът ѝ, обещаващ математик, току-що спечелил националната олимпиада, бе открит паднал в шахта в Математическия факултет. Никой така и не разбра какво точно се бе случило. Според някои било злополука, а според други той се бил забъркал с някаква тайнствена организация. Майката на Щерн беше дори малко влюбена в него и в дните, когато Леля Бу идваше на гости, тя си намираше някаква работа и излизаше или просто оставаше до по-късно в ателието на горния етаж. Правеше го колкото заради себе си, толкова и заради самата Леля Бу, защото не искаше да служи като жив паметник на нещо безвъзвратно изгубено. Много по-късно Щерн щеше да свърже началото на събитията с една конкретна неделя в края на март, когато Леля Бу бе дошла неочаквано (двете се срещаха неизменно в четвъртък). Тя остави обувките си в антрето, а не отвън (от съображения за сигурност). Щерн тъкмо се готвеше да отиде на гости при Миш, най-добрия му (и по стечение на обстоятелствата единствен) приятел, който живееше в съседната къща на номер 67. Миш също беше на осем и мечтаеше да стане археолог или ентомолог. Баща му не подозираше за тези му намерения, както и за съществуването на такива специалности. Той беше практичен човек и се надяваше синът му да се заеме с някоя сериозна професия. В онзи ден Щерн се беше скрил зад фотьойла и си правеше списък с продукти, в случай че реши да се самозаключи вкъщи (понякога настроенията на майка му ставаха особено трудни за издържане). Такива моменти не липсваха, но когато дойдеха, той все се оказваше неподготвен. Със списъка щеше да постигне ново ниво на независимост и можеше във всеки един момент да сложи райбера на вратата. Ако нещата се закучеха много, щеше да помоли Бабадзу да действа като парламентьор. Думата беше чул от баща си, Директора Щерн, и веднага му бе харесала. Случи се обаче нещо друго. Скрит зад фотьойла, той остана незабелязан както за Леля Бу, така и за Бабадзу, която тъкмо се връщаше с подноса с кафе, захарницата и синята кутия с датските бисквити. Той великодушно реши да не я плаши и се притаи в задфотьойлния мрак. Леля Бу  изглеждаше видимо развълнувана. Едва седнала на дивана, тя направи знак на Бабадзу и тайнствено ѝ прошепна: Ела, ела. Трябва да ти кажа нещо. Щерн нададе ухо. Зная, че днес не е четвъртък, но имах нужда да поговоря с някого, защото се случи нещо много странно. Бабадзу не знаеше какво да каже. Най-добрата ѝ приятелка от трийсет години никога досега не беше използвала тези думи. Тя беше сериозен (дори твърде сериозен) човек, на когото не се случваше нищо странно. Какво се е случило, драга? – попита съчувствено Бабадзу (двете си говореха на „драга“). Там е работата, че ми е трудно дори да го изразя (кой знае защо, тя продължаваше да шепне). Леля Бу въздъхна и се умълча, сякаш събираше сили. Беше като сън… само че съвсем наистина! Леля Бу сънуваше много и обичаше да разказва сънищата си надълго и нашироко, а Бабадзу беше идеалният слушател, търпелив и доброжелателен. Няма да повярваш какво видях – продължи Леля Бу. Направо настръхвам, като си помисля. Тя си пое дъх. Зад фотьойла Щерн можеше да усети как Бабадзу се навежда към масата и зениците ѝ се разширяват. Не ме гледай така, ами слушай – прошепна Леля Бу. Трябва ли да шепнем? – попита Бабадзу, също шепнешком, но Леля Бу махна с ръка. Вчера сладкото от ягоди пак беше свършило и слязох в мазето да взема едно бурканче, знаеш, че Роберт не може да живее без конфитюр (Роберт беше мъжът ѝ). Слязох, отключих, отворих вратата – пунктуално обясни поредността на действията си тя, светнах лампата и… – тук Леля Бу театрално задържа дъха си. Останах на място. За-мръз-нах. В средата на мазето стоеше едно… същество. Джудженце, с рошава коса, с очи, светещи като топчета, и с лилави карирани панталонки и презрамки и… И после какво стана? – попита Бабадзу. Постоя и ме погледа малко, ама на мен ми се стори, че са минали часове. И после? Ами после като че ли измърмори нещо. Вече дори не съм сигурна дали не ми се счу, но мисля, че каза „Куглер, марш!“, щракна с пръсти и изчезна. Бабадзу беше озадачена. Единственото, което ѝ хрумна, беше да попита: Ами сега? Ами сега какво?! – възкликна Леля Бу. Аз съм разумен човек, разсъдлив, с всичкия си. Не пия никакъв алкохол освен на Нова година, не пуша, очила нося, но то ми беше, така да се каже, под носа. Какво може да е според теб освен… Освен какво? Освен извънземно. Драга, недей така, сигурно си видяла някое от децата, знаеш, че се вмъкват в мазетата понякога и правят бели… И изчезват с щракване на пръсти, нали? – саркастично добави Леля Бу. Стига глупости, заклевам се, че го видях. Ако искаш, ми вярвай, ако не искаш – недей. Бабадзу помълча, отпи от кафето си и пак помълча. Нищо по-странно не съм чувала. Но понеже ми го казваш ти, разбира се, че ти вярвам. Ти си ми най-добрата приятелка и на теб имам доверие точно колкото и на себе си. Леля Бу започна да се издува от гордост и задоволство. Щерн зад фотьойла също беше силно впечатлен, но знаеше, че сега оттеглянето му e напълно невъзможно. Трябваше да остане в прикритието си, докато Леля Бу не си тръгне, а това означаваше не по-рано от седем, когато свършеше сериалът „Скиталци по неволя“, когато кафетата бъдат изпити и чашките обърнати наобратно (Леля Бу бе разумен човек, но дори разумните хора обичат да си обръщат кафените чашки, за да видят какви фигури ще изплуват от блудкавата черна утайка). Следващите четиресет и пет минути му се сториха като цяла вечност. Най-сетне епизодът свърши и Леля Бу се приготви да си ходи. Не казвай на никого! – съзаклятнически прошепна Бабадзу. Ха! – Леля Бу издаде кратък писък, с което искаше да покаже, че това е повече от очевидно. Да не съм луда! После затвори вратата. Щерн едва изчака тежките ѝ стъпки да заглъхнат по стълбището и се втурна надолу…

Момчил Миланов е роден през 1986 г. в София. Завършва международно право и международни отношения в Страсбургския университет и Колежа на Европа в Брюж. В момента е докторант и асистент по международно публично право в Женевския университет. Работил е в различни организации в Брюксел, Хага и Париж. Негови текстове са публикувани в „Култура“, „К“, „Свема“, „GRANTA“, „Текстил“ и други издания.