0
10066

Лято в планината

От площадчето в подстъпите към планината тръгваха нагоре две улички – като ушите на буквата „У”. Между ушите на „У”-то имаше градинка. А точно там, където се събираха трите чертички на „У”-то, имаше настлана с плочи площадка, върху която бяха разположени здрави, сковани от талпи масички с по две пейки край тях. Зад масичките имаше малко павилионче, в което продаваха всичко – цигари, вафли, вода, кафе, алкохол, туристически ножки, вестници. От ранна сутрин масичките бяха пълни с хора – дядовци, работнички от чистотата, младежи, готвещи се да изкачват планината с велосипеди – защото тук кафето беше 40 стотинки. Наоколо, край площадчето, имаше още кафенета, поне три-четири, луксозни, със скъпи закуски и напитки в менюто, с наредени гъсто като зъбите на акула една до друга маси, но хората масово предпочитаха да седнат тук.

В павилиончето продаваше едно момиче, което дядовците по свой стар адет да наричат всичко любимо и драго със свои имена, за да им принадлежи, бяха кръстили Росица Неделина и си бяха втълпили че уж тя, това момиче, заповядвало на планинските бури и затуй още от заранта, като я видеха, те я уговаряха днес да няма буря. А тя се смееше, докато им носи чашките с кафето и им изхвърля пепелниците и клатеше глава – ще ви послушам, така и ще стане, буря днес няма да има.

И ако кажеше така, наистина през деня буря нямаше.

През лятото момичето ходеше с потник и клин – и младото ѝ стройно тяло ръсеше лъскави серпантини в очите на дядовците, чието усилие да се раздвижат и да подишат планински въздух стигаше едва дотук, до площадчето и до павилиончето с масичките.

Още един поклонник имаше Росица Неделина. Той беше един прошарен заплес с дълго сако, който също идваше всеки божи ден. Той даже и кафе не пиеше, нито сядаше на някоя от масите, ами през по-голямата част от времето стърчеше и правеше странни знаци с ръцете си, сякаш е регулировчик на въздуха. Когато го питаха какво прави, той отвръщаше – изследвам ветровете. Защото вятърът не е един и същ всеки път, добавяше той, има много ветрове, които трябва да се познават, добри ветрове и лоши ветрове.

Него дядовците с точния си окомер бяха кръстили Вятърко.

Вятърко не криеше преклонението си пред Росица Неделина и когато тя излезеше от павилиончето да забърше масичките или да сервира на някого кафе, той замръзваше изведнъж в пълно безветрие.

Но една ранна сутрин, когато първите посетители се добраха по обичая си до павилиончето, те завариха тъжна гледка. През нощта някой го беше запалил и за няколко часа то цялото беше изгоряло и се беше превърнало в няколко черни слитъка от разтопена пластмаса. Явно подпалвачите са били истински професионалисти, хора, свикнали да палят – масичките в съседство не бяха засегнати от огъня, нито голямото кичесто дърво, което се извисяваше само на няколко метра от павилиончето. Някой не искаше да се разваля хубавата гледка.

Старчетата поседяха наоколо, почудиха се. Но през следващите дни един по един започнаха да се разпръскват.

Само Вятърко продължи да идва по-дълго, чак до средата на лятото. Но Росица Неделина вече я нямаше и при него по цял ден цареше пълно безветрие.

Накрая и Вятърко изчезна.

И вече никой не знае какъв е вятърът, който духа сега, добър ли е, лош ли е. Нито – ще има ли буря днес, няма ли да има.

А лятото едва се преполови.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКнигата, която не написах
Следваща статияЗа балета като начин на живот