Лято на езерата

Това е първият превод на Маргарет Фулър на български, дело на проф. Албена Бакрачева, книгата излиза в издателство „Кръг“. Публикуваме откъс от пътеписа и от послеслова на преводачката.

„Лято на езерата“ е първата книга на Маргарет Фулър – писателка, философка и журналистка от XIX в., известна с впечатляващата си ерудиция и висок интелект. Преводът на проф. Албена Бакрачева е първият превод на Фулър на български, а към него преподавателката по американска литература е добавила и послеслов, който задълбочено анализира творбата. Изданието е оформено от Кирил Златков.

През 1843 г. Маргарет Фулър, вече добре позната и уважавана в трансценденталния кръг на Емерсън и Хенри Дейвид Торо, пътува с влак, параход, карета и пеша през района на Големите езера – тогава част от американския Див запад. Тъкмо в „Лято на езерата“ тя описва това свое приключение. Литературно-философският ѝ пътепис е дълбоко размишление върху вътрешното пътешествие и самоизследване.

Мисълта и грижата за природата и нейните чудеса са основна тема в цялото творчество на Фулър и „Лято на езерата“ не прави изключение. Освен пътепис, книгата е и своеобразен природопис с елементи на антропологични записки, които изразяват интереса и уважението на авторката към индианците.

Сара Маргарет Фулър Осоли (1810–1850) е писателка, литературна критичка и философка, част от американския трансцендентализъм. Със своята ерудиция и бляскава интелигентност тя се откроява в новоанглийските културни среди от 40-те години на XIX в. и като познавачка на европейската литература в Америка. Описвана е като „гражданка на света“, изпреварила времето си с активната си борба за женските права.

„Лято на езерата“, Маргарет Фулър, превод Албeна Бакрачева, изд. „Кръг“, 2020 г.

Послеслов

… „Лято на езерата“ е изключител­но жива книга – жива с неуморимия порив на духовност и интелект, жива с проницател­ния взор и майсторското перо на поетиче­ския талант. Това е пътепис, разказващ за ре­ално пътешествие във времето и простран­ството и по изпитан литературен маниер оформен като дневникови записки; това също така е и природопис, силно ангажиран с каузата на природата и даващ своя ярък глас в нейна защита. Но преди всичко „Лято на езерата“ е дълбоко поетична книга, която преобразува реалното време-пространстве­но пътешествие в истинско романтическо пътешествие навътре в себе си – така че книгата в пълния смисъл на думата предста­влява духовната автобиография на Маргарет Фулър, в която тя се докосва само до докосналото духа и душата ù, за да го превърне в духовен и творчески полет, в поезията на личния разказ на голяма творческа личност за всичко истински видяно и провидяно, а не просто изпречило се пред погледа, за красо­тата на света, станала съответна на кра­сотата на духа.

С такава именно картина на менливи външно-вътрешни съотнасяния започва „Лято на езерата“. За българския читател, в чието сърце мило и гордо тупти голямата ни родна литературна традиция, ще бъде приятна изненада да разгърне тази книга и да види, че тя започва с описание на… Ниа­гара. Как веднага да не помислим за нашия Щастливец, който бе имал щастието да види това невероятно чудо на природата и да увековечи впечатленията си в един от най-любимите пътеписи в литературата ни – „До Чикаго и назад“?! Усещането ста­ва дори още по-приятно, като помислим, че между ниагарското пътешествие на Алеко Константинов (1893) и това на Маргарет Фулър (1843) стои точно половин век – може би тези сякаш случайни игри на съдбата не са чак толкова случайни. (Пътешествията и разказите им, при това, минават и през други общи места като Чикаго, езерото Ми­чиган, Детройт.) Двамата, разбира се, гле­дат със съвсем различни очи. Но може би пък и не съвсем…

„Ниагара! Дай боже всекиму да изпита такива блажени чувствувания, каквито аз изпитах, като наближавахме Ниагарския водопад, а още повече – когато блесна с всич­кото си величие пред очите ми това чудо на природата! – нижат се добре позна-тите, развълнувани и вълнуващи редове на Алеко. – Много минути се изминаха, додето ние се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени като в жива картина! Не учуд­вание, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение бе отпечатано на лицата на всички. Всички лица бяха сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали! Като че не пред творението божие, а пред самия Бог те бяха изправени!… Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фо­тографира, нека я нарисува!… Аз не мога.“

„Ден подир ден гигантските пропорции на Ниагара се разгръщаха нашир и длъж пред очите ми и така постепенно развих взор за величествените им размери – пише Марга­рет Фулър. – Накрая, струва ми се, вече на­истина виждах цялата магия на гледката. Тя полека ме бе увлякла в себе си, пробуждайки някакъв неопределен, непознат ми дотога­ва ужас, какъвто навярно обзема душата, когато смъртта дойде да ни поведе към ново и неведомо битие… На тръгване от водопада някакво тържествено благогове­ние едва доловимо се стелеше връз мен, а дълбокото боботене на неуморимите бър­зеи подготвяше съществото ми за пред­стоящи възвишени преживявания… Взирах се дълго. Усетих как изменчиво и вечно се сливат тук. Наблюдавах мощните води как устремно се носят към скалния перваз, като че искат да го прекатурят в буйния си порив, ала в последна сметка, ослабели от взаимното блъскане и позагубили енту­сиазъм, пропадат от другата му страна и се разбиват на пяна, подир което кротко и покорно продължават пътя си в дълбокото русло на реката… Тогава в душата ми се на­дигна едно неподправено възхищение, едно смирено обожание към Него, архитекта на това чудо и изобщо на всичко… Това е, кое­то имам да разкажа. Не зная доколко пред­ставлява интерес. За човек, насладил се най-пълноценно на всяка гледка, на всеки миг, каквито и да било писани мисли за преживя­ ването изглеждат като запетаите и тире­тата в един текст – просто запирания.“

Пред дòсега с Божественото присъствие думите са безсилни – усещат го безпогреш­но и двамата писатели. Силно, неудържимо силно остава само желанието отново да се докоснеш до него.

Запитал се „Как ли ще изгледва това в светла лунна нощ!“, Алеко възкликва на тръгване от водопада: „Прощавай, Ниагара! Много е кратък животът, за да имам надеж­да още веднъж да те видя!…“. След което с типичния за Щастливеца закачлив оптими­зъм додава: „(Абе, не се знае! Здраве да е, па и берекет… Ами!)“.

По много сходен начин се сбогува с водо­пада и Маргарет Фулър: „Но вече прощавай, Ниагара! Видях те и смятам, че с мен е като с всички, дошли да те видят: от теб не мо­жеш се отърси тъй леко, както от звездите. Ще дойда отново, за да те видя сред изобил­на слънчева и лунна юлска светлина“.

Тази „българска връзка“ не само емоционал­но, но и напълно основателно заделя място за „Лято на езерата“ в измеренията на нашия литературен контекст от втората полови­на на XIX век (да не забравяме и колко прекрас­ни художествени пътеписи се създават у нас в онези години!) и задава хоризонт на възпри­емане, единствен по рода си в европейската рецептивна история на книгата. Но „Лято на езерата“ има у нас и своя подготвен подо­баващ американски литературно-философ­ски контекст: българските преводи на основ­ните произведения на великите съвременни­ци и съмишленици на Маргарет Фулър – Ралф Уолдо Емерсън и Хенри Дейвид Торо – от го­дини са част от нашата култура. С появата на „Лято на езерата“ на български език се добавя още един важен духовно-артистичен щрих към вече създадената у нас представа за голямата литература на новоанглийски­те трансценденталисти – американския ин­телектуален елит на XIX век.

проф. д.ф.н. Албена Бакрачева

Макинау

Късно вечерта наближихме тоя толкова прочут с красотата си остров, където ми се прииска да поостана по-дълго. Беше послед­ната седмица на август, когато многоброй­ни представители на племената чипеуа и отоуа идват тук, за да получат годишните си възнаграждения от американското пра­вителство. Тъй като навиците им правят пътуването лесно и евтино – не им трябва нито да чакат парахода, нито да се инфор­мират за свободни места по хотелите, – те пристигат с хиляди, което ще рече хиляди семейства, напълно спокойни, че имат под­слон на брега и храна от езерото, та могат да превърнат случая в продължителен праз­ник. Вече имаше поне две хиляди лагеруващи на острова и всеки ден пристигаха нови.

Докато параходът ни навлизаше в прис­танището, капитанът нареди да изстре­лят няколко ракети. Това особено много до­падна на индианците и дивите им крясъци огласиха целия бряг. Като изключим кратки­те проблясъци от ракетите, цареше непро­гледен мрак, та се почувствах доста зле, до­като си проправях път измежду крещящите диваци, водена от някакъв непознат човек към също тъй непознат хотел, и дочувах скрибуцането и пухтенето на парахода, с който си заминаваха всичките ми спътници; ала същевременно усещането беше и прият­но – по начина, по който е приятно всичко непознато, всичко, което разчупва рутина­та, която тъй лесно ни подчинява.

Имах всички основания да очаквам да ми дадат самостоятелна стая в хотела, само че това не се случи и се наложи да отдъхвам във фоайето на столовата – обстоятел­ство, което правеше сигурно ранното ми ставане на другия ден.

Едва зарозовяла утринта и вече бях сред своите съседи индианци, чиито вигвами бяха навсякъде по красивия бряг, очертаващ дъл­ги, живописни извивки от двете страни на хотела. Те вече бяха будни – деца изпълзява­ха изпод платнените порти на вигвамите, жени счукваха царевица в груби гаванки, мла­ди мъже свиреха на дудук. Беше ми станало много забавно преди време, когато звучене­то на индианската уинебаго флейта беше наподобявано на друг инструмент и всички го намериха за особено мелодично; ала сега, като слушах автентичното звучене, и то в точното време, помислих си, че няма да е пресилено сравнението между тия хармо­нични секвенции с лекото завихряне в края на фразата и най-омайните песни на птички­те; при това, също както песните на птич­ките, тая музика се изпълнява единствено с цел да привлече любима. Веднъж станал пъл­ноправен член на племето и съпруг, индиа­нецът се сеща за флейтата точно толкова, колкото „устроилият се“ член на нашето общество помисля да облече сюртук в „пур­пурната багра на любовта“.

Много умели пера са описвали Макинау, та само мога на свой ред да говоря за изклю­чителната красота на острова и неговото разположение. Очарователно е да се нами­раш на островче толкова малко, че може да се обиколи с лодка за един следобед, но в същото време достатъчно голямо, че да предоставя възможности за дълги разходки в усамотение сред дивните гори. Може да го обиколиш с лодка, но може и пеша, като следваш тясната брегова ивица и навреме­ни отдъхваш под величествените, отгоре богато обрасли с дървета каменни стени, извисяващи се в най-разнообразни природно-архитектурни форми. В тия скали под въз­действието на атмосферата постоянно се образуват пещери; една от тях е особено дълбока, а пред отвора ù стърчи отломък, целият покрит с увивни растения, който, приседнеш ли в пещерата, прилича на пору­тена колона.

Сводестата скала ме изуми, макар много да бях чувала за нея, с абсолютното съвър­шенство на свода. Съвършен е откъдето и да го погледнеш – било откъм езерото, било откъм сушата, като съзерцаваш през него прозрачните води. Качих се и слязох по стръмната камениста пътека, съвсем не лека работа, като отдъхнах и горе под дърветата, и в подножието връз хладните, мъхави камъни. Природата старателно е украсила цялата тая своя постройка с хра­сти, прихванали се в пукнатините, и дребни увивни растения. Тия естествени декорации могат да си съперничат по красота с остан­ките от европейския блясък, като при това носят и чара на весела игра на природата.

Островърхата скала е масивен отломък от типа на онзи, който видяхме в Илинойс. И тя прилича на шлем, гледана отстрани от едно възвишение, до което води дълга и стръмна пътека. По-пъргавите и смелите могат да се покатерят и на самата скала. А за останалите има стълба, стигаща до дъл­бока ниша по средата ù. Един много красив млад офицер и неговата дама, които бяха в групата ни, се изкачиха до нишата и там, застанали един до друг, бяха ако не като светци или ангели, изваяни в камъка от пра­воверни ръце, то – вече без християнски привкус – също тъй романтична и красива гледка.

Горите, които кичат вътрешността на острова, са много гъсти и тъй свежозелени дори и през август, че сякаш е юни. Пълни са с живописни мъхове и диви малини.

От Форт Холмс, някогашното укрепле­ние, се открива най-пълната гледка към езе­рото[1] с проливите, отсрещните брегове и гиздавите островчета. Самият Макинау се вижда най-добре откъм водата. Смята се, че специфичната му форма е подсказала наз­ванието – Микилимакинак, което означава Великата костенурка. Чувала съм да предла­гат и други, уж по-компетентни обяснения, но за мен няма съмнение, че това е вярната етимология, тъй като формата на острова наистина напомня костенурка, пък и нали­чието на остров на толкова ключово място положително е било от значение за индианци­те. Има сведения за култ към Великата кос­тенурка – тоя удивителен индиански Аполон с неговите индиански делфийски оракули.

Белият форт, развял весело флаг, стои като живописна корона на острова. Встра­ни от него се простира градът. Колко само приятна е гледката на такъв стар френски град – след всичките тия груби, нескопоса­ни, облещени къщи, накамарени навсякъде из Запада, да видиш меки цветове и хармонич­ния ефект от един бавен растеж, естест­вено нагодил се към всичко наоколо. Хората из улиците – индианци, французи, метиси – вървят със спокойната крачка на люде с вкус и призвание, а не да препускат под напора на бизнеса като във всички други американски градове.

На отсрещната страна, по красивата из­вивка на брега с накацалите връз склона бели къщи, бяха струпани индианските вигвами, чиито кафеникави рогозки преливаха в тъй меки, янтарнозлатисти оттенъци на следобедното слънце. Първия следобед, когато ги съзерцавах от една височинка наблизо, имах чувството, че не съм и мечтала за по-красива гледка. Преживях час на най-пълно спокойствие; край мен яркосиньо и златно, пищни багри. С всеки миг слънчевата свет­лина ставаше по-мека. Индианците бяха пред вигвамите, на групички или поотдел­но; жените приготвяха вечерята в котлета и тигани връз многобройни малки огньове; децата, полуголи и диви като таласъмчета, играеха на пясъка и във водата. Навремени се мяркаше една млада жена с бебе на гръб, чии­то бляскави очички гледаха така, сякаш се е родило в свят на дръзновение и радост, а не на позорна робия и бавен упадък. Момичета цепеха дърва близо до мен, като бърбореха и се смееха в оная ниска музикална тонал­ност, толкова очарователна у индианските жени. Многобройните еднодръвки, извадени на брега и обърнати с дъното нагоре, на тая светлина имаха почти същия янтарен цвят като вигвамите. Пристигаха и нови, с прибрани правоъгълни платна и скоростта на стрела, макар тежко натоварени с вещите на цялото домакинство. Навремени в дале­чината преминаваше по някой платноход, не толкова бърз, ала също тъй красив.

Беше сцена със съвършена красота, още по-пълна от това, че тия диворасли създа­ния явно се чувстваха у дома. Всички изглеж­даха щастливи и наистина беше така тоя ден, защото беше неделя, магазините бяха затворени и те нямаха огнена вода да ги подлудява.

И от прозореца си в пансиона просто не откъсвах поглед от тия интересни люде. Не ми омръзваше да гледам как пристигат кану­тата и как новодошлите подготвят свои­те временни обиталища. Жените чевръсто привързваха подпорните колове на вигвама и опъваха рогозките по земята; мъжете до­насяха сандъците, котлите и пр. После из­правяха коловете и ги обвиваха с рогозките, застилаха наоколо с кедрови клонки, пускаха едно одеяло за врата и всичко бе готово за по-малко от двайсет минути. После се зае­маха да приготвят вечерята и да разпит­ват съседите за последните новини.

Обичаят да си готвят на открито прида­ваше някаква циганска прелест и пъстрота на поведението им. Постоянно ми се искаше сър Уолтър Скот[2] да беше тук. Щом от една шепа цигани е могъл да се вдъхнови за такива романтични страници, то група индианци, насядали край огъня, би му дала материал за цял роман. Бях до такава степен запленена от атмосферата на гледката, че не можех да изведа докрай ни една от нахлулите в съз­нанието ми истории за тия обрулени от вя­търа, мрачни, ала и словоохотливи хора.

Говореха много, като си служеха с най-раз­нообразни жестове, благодарение на които често разбирах смисъла на разговорите им. Забелязах, че ако един индианец е имал все едно какво вземане-даване с белите, той съвсем не е мълчалив сред своите. Ще реци­тира или ще разказва надълго и нашироко, несъмнено с дар слово, макар че за тоя дар можем да съдим само от преразказите на индиански истории, направени от мистър Скулкрафт[3].

Беше ми много приятно да се разхождам, че и да поседна край тях. С жените добре си общувахме със знаци. Те най-често са груби и грозни, като изключим очите, походката им е доста тромава и са попрегърбени от тежките товари. Тая походка, тъй различ­на от уверената и горда крачка на мъжете, издава по-ниското положение, което им е отредено. Чувала съм много противоречи­ви мнения по тоя въпрос. Мисис Скулкрафт[4] твърди пред една приятелка, че всъщност индианката е равноправна с мъжа си почти както е в белите семейства. И уточнява: „Макар, предвид неизбежни обстоятелства, индианската жена да е подложена на много и различни тегоби, нейното положение спря­мо мъжа е по-високо и свободно, отколкото това на бялата жена. Защо хората винаги гледат само едната страна на нещата? Или възхваляват червенокожия мъж като бог, или го низвергват като звяр. Разправят, че оставял всичката черна работа на жена си, а самият нищо друго не правел, освен да лову­ва и да се забавлява; забравят обаче, че от не­говата дейност и умения като ловец зависи семейството му, че това си е особено тежък труд и че той трябва да поддържа тялото си непревито от носене на товари и черна работа, за да може да осигурява основното средство за препитание. Била съм свидетел на такива сцени на съпружеска и родител­ска любов в индианските вигвами, та често, много често съм си мислила, че образовани­ят бял мъж, горд с превъзходството на сво­ята цивилизация, има какво още да учи. Кога­ то индианецът се върне от лов, капнал от умора и не слагал нищичко в уста от ранни зори, неговата съпруга, ако наистина е добра съпруга, ще му свали мокасините и ще му обуе сухи, след което ще се заеме да пригот­вя дивеча за вечеря, а междувременно децата ще се катерят по него и той ще ги милва с всичката нежност, която може да прояви една жена; вечер индианският вигвам е мяс­то на истинско семейно щастие“.

А ето какво мисис Грант[5] разказва за по­ложението на жените при индианците от племето мохаук: „Лейди Мери Монтагю[6] твърди, че виен­ският двор е същински рай за възрастните жени и че няма друго място на света, където една жена, преминала петдесетте, да може да предизвика поне малко интерес. Ако оба­че пътуванията ù бяха я отвели до вътреш­ността на Северна Америка, тя би попаднала на още един пример за такова преобръщане на обичайния начин на мислене. Тук на жена­та не се обръща никакво внимание, докато не отгледа син до достатъчна възраст, за да се бие за своя народ. От тоя момент насетне тя получава върхова позиция в обществото; позволява ù се да води спокоен живот и дори ù искат мнението по важни общонародни въпроси. Сред дивите и войнолюбиви хора красо­тата отлита много бързо и въздействието ù е сравнително ограничено. Като малки моми­четата са доста хубави, но скоро повяхват от неспирната черна работа, носенето на тежки товари и всякакъв друг робски труд, който се смята под достойнството на мъ­жете, и от хубостта им остават само краси­вите коси, очи и зъби. Мъжете вървят напред изправени и снажни, украсени с пера и шарки, които подчертават симетричността на добре оформените им тела, а бедните жени ги следват – облечени скромно, превити под тежестта на децата и домакинските съдове, които мъкнат навсякъде със себе си, изкриве­ни и принизени от неспирен труд. Омъжват ги съвсем млади, понеже мохаукът няма дру­га прислуга освен жена си и когато тръгне да ловува, трябва да има кой да му носи багажа, да му готви, да му шие мокасини и най-вече да ражда млади воини, които да поемат чест­та да ловуват и въртят томахавката. Ако мъжът е просто ловец, то жената е просто робиня. Общуването у дома е това, което размеква мъжа и въздига жената; ала то поч­ти отсъства там, където задълженията и развлеченията не са споделени. В Древна Кале­дония хубавите жени били на почит; но тряб­ва да се отбележи, че става въпрос за хубави ловджийки, които препускали сред блясъка на своята красота към планината на елените[7], оставяйки всички домакински задължения на силния пол. С провъзгласяването на младия мъж за воин намаляват грижите на майка му, която добре знае, че от сега нататък той ще изкупва недостатъчната нежност към жена си с прекомерни грижи и внимание към нея. Ако е възможно синовната почит да бъде до­ведена до крайност, то това именно се случва тук – тя поглъща всички други чувства. Чудя се как тая система на потискане на жените, докато са млади, та сетне да ги величаят, когато хубостта им си е отишла и само с ум могат да блестят, още не е осенила нашите модерни реформатори. Мохауките добре са се погрижили да не допускат жените до сво­ите привилегии, преди да са се доказали като добри съпруги и майки“.

Наблюденията на жени върху положение­то на жената са винаги по-ценни от наблю­денията на мъже по въпроса; но в тия два случая мисис Грант изглежда по-близо до ис­тината от мисис Скулкрафт, защото, ма­кар да не е имала възможност да наблюдава толкова отблизо, тя е огледала по-добре и двете страни, за да намери истината…

[1] Хюрън.
[2] Сър Уолтър Скот (1771–1832) – шотландски романист и поет; създател на историческия роман; водеща и изключително влиятелна фигура на европейския Романтизъм.
[3] Хенри Скулкрафт (1793–1864) – американски геолог, географ и етнолог, известен най-вече с изследванията си върху култу­рата на северноамериканските индианци.
[4] Джейн Джонстън Скулкрафт (1800–1842) – първата съпруга на Хенри Скулкрафт; по баща от шотландско-ирландски про­изход, по майка индианка и внучка на вожд. Първата амери­кано-индианска писателка и поетеса. Нейните преводи на индиански легенди залягат по-късно в основата на поемата „Песента на Хайауата“ (1855) на американския поет и хар­вардски професор Хенри Уадсуорт Лонгфелоу (1807–1882).
[5] Ан Грант (1755–1838) – шотландска поетеса и писателка, из­раснала в Америка. Най-известната ù книга е „Мемоарите на една американска дама“ (1808), откъс от която Маргарет Фу­лър цитира тук.
[6] Лейди Мери Уортли Монтагю (1689–1762) – английска писа­телка, известна най-вече с писмата си, в които предизвика­телно дискутира отношението на обществото към жени­те и тяхното интелектуално и социално развитие.
[7] Перифраза на стих от шотландска балада; Каледония е древ­норимското название на Шотландия.