Начало Идеи Гледна точка Магарешка кожа
Гледна точка

Магарешка кожа

3199

Приказнореалният свят на художника Любен Зидаров

Спомням си преди време разразилата се фейсбук-дискусия за творчеството на Любен Зидаров, големия български художник и илюстратор. Започна я писателят Захари Карабашлиев, доста категорично изказал се срещу подхода, предприеман от художника при интерпретациите на различните литературни и приказни произведения. Илюстрациите били грозни и страшни и само разстройвали горките деца, имали неблагополучието да попаднат на тях. Разбира се, както винаги става във Фейсбук, веднага се намериха и подДАкващи, и подНЕкващи, размениха се мнения и в двете посоки. Сетих се тогава, докато четях разпалените постове, че и приживе художникът е получавал отрицаващи тълкуванията му отзиви не един и два. Ето например:

Здравей Любе!
Много си смотан. Защо обезобразяваш книгите? Откъде в тъпата ти кратуна се завъди мисълта да се сравняваш с Марая нещастник жалък?[1] Защо си обезобразил „Граф Монте Кристо“, „Конникът без глава“, „Том Сойер“, „Андерсенови приказки“… Горкият Андерсен, толкова се е мъчил над книгата и ти накрая я обезобразяваш. Кретен, келеш![2]

Разбира се, няма да се впускам в текстологичен анализ на това обидно писмо, само ще кажа, че правописните грешки в него е твърде възможно да са преднамерени, защото личи – авторът е образован и начетен, световната култура не му е тъмна Индия. Няма да се намесвам и в спора „за“ и „против“ илюстрациите на Любен Зидаров, тъй като едно твърдение в едното или в другото направление ми се струва доста елементарно и първично емоционално импулсивно, за да се крепи върху солидни основи. По-скоро интерес за мен представлява друго: защо все пак Любен Зидаров се впуска в такива деформации на литературните герои (а и в живописното си творчество), че да взривява така естетическото чувство на зрителите, та да се възмущават те до откат? Без съмнение, той е наясно с принципите, влагани в илюстрацията от Либико Марайа, а и със сигурност е виждал красиво изрисувани книжни издания из целия свят. В България пък бяха налични още в годините на социализма прекрасните и вдъхновяващи „Френски приказки“, илюстрирани от друг забележителен италианец, Федерико Сантен, както и „Индийски приказки“, те пък украсени от Серджо Ризато[3]. Да не говорим за комиксите, наводнили западния ареал, прескочили и у нас – „Дъга“ и другите (прочее, Любен Зидаров също има комикс, „Островът на съкровищата“)… Тоест маниерът му е съзнателно такъв и тъкмо това е загадъчното – защо? Би могъл да си кара като другите, по техен образ и подобие, и да се радва на любовта на масовата публика, която да ахка и охка. Обаче не: има си своите виждания и те са така особени и странни, че мнозина са, които не ги разбират. А тези, които ги разбират и приемат, предпочитат да говорят предимно за ирония и гротеска, че даже и за карикатура (по повод автопортретите му)[4], но според мен не е само това, има и още.

Какво е ОЩЕ-то?…

Шарл Перо има една приказка, „Магарешката кожа“, тя затваря сборника „Френски приказки“, изрисуван от Сантен. В нея, както почти във всяка приказка, има принцеса, принц, татко цар и мама царица, фея-помагачка. Тате иска да омъжи принцесата за грозен и неприятен принц (но богат), тя обаче се възпротивява и избягва с помощта на кръстницата си фея[5], която я облича в магарешка кожа. Кожата смърди, принцесата е мърлява и жалка, никой не може да я познае и тя спокойно работи като прислужница в двора. Но толкова за приказката, важна е кожата и най-вече, че е магарешка. Любен Зидаров обича магаретата, тачи ги и много ги рисува („Галактики“, „Магарешка галактика“, „Магарешки квартал“, „Родопски дъжд“, „Забравените магарета“, „По икиндия“, „Селски декор“, „Конски Великден“, „Знатните“, „Настъпване на нощта“), да не говорим, че ги и уважава: „Вече мисля, че е по-обидно да се каже на магарето какъв си човек, отколкото на човека – какво си магаре!“, което мигом ни отпраща към Шарл Перо и неговата принцеса с магарешка кожа. И не само към него: нашият Хитър Петър се „вози“ на магаре; Иисус влиза в Йерусалим, възкачен на магаре, а пастрокът Му Йосиф натоварва Него и Мария на магаре, за да ги спаси в Египет от жестокостта на Ирод; Апулей пише „Метаморфози“, иженарицаеми „Златното магаре“; на Валаам ослицата проговаря, за да не върви той с моавитци (Числ. 22:30); цар Мидас е „възнаграден“ от Аполон с магарешки уши, понеже не отбира от музика; Самсон пък избива хиляди филистимци с магарешка челюст; Санчо Панса и той язди магаре, а и всички жонгльори, шутове и хистриони, крале на карнавала също… Така че магарето не е обикновено животно, както и неговата кожа не е обикновена кожа и точно това необикновение е необикновеното, чудесното, магичното, странното и особеното, предопределило творчеството на Любен Зидаров да бъде точно такова и никакво иначе. Та ето го тук ОЩЕ-то: това е творчество, което смесва два свята или – по-точно – прави пропускливи границите помежду им. Толкова пропускливи, че двата – макар много различни, направо противоположни, начеват да се преливат един в друг и да осмозират; и понеже са различни, ама наистина много различни, взаимно захващат да се изкривяват. И изкривявайки се взаимно, ние от своя страна ги възприемаме като гротеска, ирония, карикатура; други обаче, не толкова свикнали с оттатъшното и неочакваното, го виждат като смотанящина, обезобразяване, тъпотия, кретенизъм и келешлък. А е така не поради активирано и задействано на педал възвишено естетическо чувство, така е от страх, от боязън, че понякога и ужас, за които причината е следната: винаги, когато един различен свят нахлуе в твоя, ти се боиш, трепериш и не можеш място да си намериш; иде ти да търчиш или поне да си свреш главата в някое по-закътано и скришно кьошенце. Ала трябва да му признаем на Любен Зидаров: тези свои смешнострашни приказнореални светове той изпробва преди всичко върху себе си, в своите автопортрети. Наметнат/и с магарешка кожа, разбира се[6]… Ние също…

Двата свята, които отваря един към/за друг художникът Любен Зидаров, са, от една страна, нашият, действителният, реалният свят, от друга – отвъдният, фантастичният, приказният свят. Само че това не е светът на сладките приказки, това е светът на страшните приказки. Приказки, които не галят, а смущават…

Всички знаем, че и Шарл Перо, и братя Грим, че и нашият Ангел Каралийчев са омекотявали, озаптявали, поприглаждали и лустросвали истинските народни приказки, за да не извикват те страх и трепет у читателите (в това отношение комай единствен Николай Райнов не е цепел басма). Е, в известна степен със своите картини и илюстрации Любен Зидаров възвръща на тези приказки първоначалния им звук и вид и – върнал ги вече, ги пуска в нашия свят. Така те – влизайки и вливайки се в него, го изкривяват и безпокоят, но по същия начин те също биват изкривявани и обезпокоени, защото и нашият свят се влива в техния. И тази е причината за наличието на гротеската, на иронията, защото само отнасяйки се иронично към страшното, можеш да му устоиш, да му се опреш, да го преминеш. И отново е тази причината и за усещането, че се рисуват не персонажи, а едва ли не статисти, извадени сякаш от теориите на Владимир Проп за вълшебната приказка. Иначе казано, намяташ с функционална възприемчивост магарешката кожа и под нейното прикритие успяваш да се спасиш от всички ония несвойствени и нежелани в живота ти неща, които настояват да се настанят в него и да го обсебят изцяло. Така световете (ти) се примиряват и донякъде с теб сдвояват: те не те отчитат теб като теб самия, реалния, ти не ги приемаш тях като тях самите, фантастичните, и дружно се разбирате и продължавате. До следващата страшна приказка, до следващия напрегнат разказ… Художникът ни представя този наш единен свят, който всъщност е съставен от два смесили се, овъртолили се, преплели се, сборичкали се, за да ни свикне и привикне към него, че да не се боим повече. Някои обаче не спират да се боят и… и роптаят: „Кретен, келеш!“… Те искат красиви рисунки, защото – след като животът (ми) не е красив, защо поне книгите, които разглеждам и чета, да не са красиви?! Само че животът не е приказка или поне не е щастлива приказка, друга е – смъртоносна и съдбоносна. И тъкмо тази друга приказка ни показва/разказва Любен Зидаров. Съвсем неслучайно признава: „Вече съм навлязъл в дълбокото“. Разбира се, казал го е за годините си, но подозираме още – ОЩЕ! (какво подозираме, убедени сме, на хиляда процента сме убедени!) – че пренася тези свои думи и към едно друго лично дълбоко – дълбокото на своето творчество.

Което е толкова дълбоко, че на някои понякога им е страшно да нагазят там[7]…    

[1] Либико Марайа (1912–1983) е италиански художник, когото смятат за един от най-големите илюстратори на книги за всички времена. Неговите рисунки красят книгите на Чарлз Дикенс, Джонатан Суифт, Жул Верн, Ференц Молнар, Луиза Олкът, приказки от Европа, „Хиляда и една нощ“ и много още други… Сред най-известните му илюстрации са „Приключенията на Пинокио“ на Карло Колоди, „Алиса в Огледалния свят“ на Луис Карол, „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс, „Африкански приказки“…  
[2] Правописът е по оригинала на писмото.
[3] В по-нови времена Ясен Гюзелев е и достоен наследник, и талантлив продължител, и творчески новатор на тази традиция.
[4] Радой Ралин: „Смачкани физиономии, които с нищо не се различават от карикатурата“; Виктор Паунов: „Тънката му ирония“; Иван Гранитски: „Интелектуално ироничен ум“; Светлин Русев: „Иронизирайки себе си, Любен Зидаров всъщност се подиграва с нашата сериозност“; Иван Маразов: „Неговата ирония не е зла, а добродушна“; има и още, но стига толкова… 
[5] Твърдят, че конфликтът бил по-злочест и морално несъобразен: не за грозен принц искал таткото да сватоса щерка си, а той сам да се ожени за нея – история, приличаща на тази с Лот и неговите дъщери, само дето старият мъж, а не младата жена предприема инцестните действия. Но това няма отношение към разказваната от нас история за твореца Любен Зидаров.
[6] Магарето било „изображение на мрака и дори на сатанизма“, казват в своя „Речник на символите“ Жан Шевалие и Ален Геербрант. И продължават: „В Египет червеното магаре е едно от най-опасните същества, които душата среща в своето пътуване post-mortem; любопитно е, че френският народен израз „зъл като червено магаре“ като че ли потвърждава тази представа“. 
[7] Текстът е посветен на изложбата в галерията на СБХ на „Шипка“ 6, зала 2А „Любен Зидаров. 100 години. Една ретроспекция“ (8 февруари–23 март) с куратор Филип Зидаров.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора