Може и да не опознаете по-отблизо Индия чрез „Кутия за храна” (реж. Ритеш Батра), но със сигурност си заслужава да отворите нова страница в представите си за индийско кино.
Културните различия нерядко пораждат възхищение, изумление или недоразумение. Някои хора си умират за екзотика, а други умират от притеснение при мисълта да опознаят непозната култура или да се срещнат очи в очи с неин представител. От друга страна, голяма част от жителите на Земята познават чуждите култури единствено от книгите и/или киното, както и от „мултикултурните” вицове. Така се раждат клишетата – някои закачливи, други почти обидни, като онзи виц за китайците и гарнитурата. Едно безобидно клише например е твърдението, че във всички индийски филми неизменно се пее и танцува. Ако това са очакванията и потребностите ви, по-добре не гледайте „Кутия за храна”.
Всъщност няма нищо лошо в това да „пътуваш” с помощта на киното или интернет, просто не трябва да забравяме, че така се получава нечия чужда представа за реалността. Нещата се усложняват, ако филмът е дело на чужденец – нещо като Дани Бойл да направи „Беднякът милионер” (тук не става дума за художествените качества на творбата, разбира се). Нивото на достоверност се покачва в документалното кино или когато историята е разказана от „местен”. И тъй като Ритеш Батра е индиец, следователно е допустимо да му се доверим, що се отнася до града и нравите, които е описал и режисирал в „Кутия за храна”.
Обаче… Филмът е толкова нетипично индийски (простете за клишето), че неволно предизвика всички тези разсъждения. Вярно, че е копродукция с няколко европейски държави, не пропускаме и факта, че г-н Батра е учил в Ню Йорк, но странното усещане в тъмния салон не е породено от западно влияние. Това щеше да е твърде просто обяснение. Не, образите и атмосферата са дълбоко азиатски, но в духа на китайското, японското и корейското кино. Е, това може да се дължи и на факта, че по света се изнасят предимно боливудски филми… Каквото и да е обяснението, аскетизмът и естетизмът на филма са наистина изумителни. Може и да не опознаете по-отблизо Индия, но със сигурност си заслужава да отворите нова страница в представите си за индийско кино.
Историята, която се разказва в „Кутия за храна” е трогателна и възхитителна, едновременно забавна и малко тъжна. Младата Ила е пренебрегната съпруга, прекарваща дните си в готвене и разговори с леля си от горния етаж, която никога не виждаме. Сажан Фернандес (дори името му намеква за странност и необикновеност, които обгръщат този индийски филм) е счетоводител, решил да се пенсионира след 35 години лоялна служба. По улиците на Мумбай пъргави носачи придвижват кутии с обяд от семейния дом до офиса на съпруга или от някой ресторант до самотния потребител. Една такава кутия неочаквано обърква адреса (което никога не се случва, както се кълне разносвачът) и така г-н Фернандес има възможност да се наслади на готварските умения на Ила…
Понякога погрешен влак те отвежда на правилното място, размишляват двама от персонажите в „Кутия за храна”… Ако търсите карнавала и ритъма на Боливуд, това е грешният филм, но ако харесвате полусенките и полутоновете на всекидневната поезия, сте направили правилния избор. Удивително е как простите делнични думи придобиват по-ярки краски, разменени на хартия между двама непознати в Мумбай. Много далече от западното разбиране за романтика и сантименталните любовни истории а ла Даниел Стийл и Нора Робъртс, (не)връзката на Ила и Фернандес разцъфва в малките поомачкани бележки, между подправките и счетоводните отчети. Тя е нещастна в дома си, но няма тръшкане, нито мелодрама, само съзерцателно примирение и бавно зрееща решимост за промяна… Той е самотен в празното си жилище, с поглед, вперен в уюта на непознатото семейство от отсрещния прозорец… Не трябва да забравяме и допълнителния фактор за успешното сцепление на тази история в лицето на простодушния г-н Шейх, без когото Фернандес никога не би се осмелил да потърси пътя обратно. Защото такъв, какъвто го срещаме в началото, счетоводителят мизантроп отдавна се е отказал от нормалното човешко общуване, затворен в защитната черупка на своята самота. Винаги е чудесно да наблюдаваш „облагородяването” на главния герой в една история, но пътят на Фернандес към втория шанс е толкова дискретен и ненатрапчив, като цялата му личност, като омекването му към заобикалящия го свят и поддаването на увлечението, преди да осъзнае смазващата реалност на остаряването.
На всеки пет минути „Кутия за храна” ни поднася малко зрънце очарование, оплетено в мрежа от тъга и надежда. От забравената подправка в първото ястие, през „грубиянското” начало на кореспонденцията, хитрото отмъщение на Ила, срамежливо споделените тревоги и драмата, която нито за миг не прелива от сдържаните ручеи на живота, който блика от екрана. Всичко това на фона на едно от най-хитроумните социални изобретения – организираната доставката на обяд в един многомилионен град, залагаща изцяло на „човешкия фактор”. И разбира се, прекрасното изпълнение на индийските актьори, начело със звездата Ирфан Кан.
Да, в рецептата определено е включена щипка магия, и филмова, и житейска.
