Начало Книги „Мадоната на греха“ пристигна в България
Книги

„Мадоната на греха“ пристигна в България

1763
Цено Тодоров, „Портрет на Боян Пенев“, 1919 г.

Откъс от книгата на Евелина Белчева „Боян Пенев и „Мадоната на греха“ – по повод новопристигналата картина на Франц фон Щук, която може да се види сега в Националната галерия за чуждестранно изкуство.

Прелюд – 3.
Мадона на греха

Ние сме трима
– аз, моята невидима душа и една тъмна съблазън.

Едва успявам да следя сребърните нишки, които многопосочната и неизчерпаема душа на Боян Пенев прошива през цялата култура, за да свърже и анализира собствения си живот – през изкуството. И неговата невероятна интуиция – интуицията е изпреварващо познание: изпреварва дори иронията на съдбата…

Писмо на Боян Пенев до Лилиев.
София, 20 ноември 1922 г.:
Mon prince!…
Ако ме преживееш ти, моля те, недей писа некролог за мен! 

По ирония на съдбата става обратното: Тъкмо Лилиев има незавидната участ да оповести смъртта на скъпия си приятел Боян Пенев на литературната общност. Лилиев е първият, който оплаква смъртта му в надгробни думи, изпълнени с ридания. Словото му завинаги ще стои на първо място в пета книжка на „Златорог“, която съобщава за нелепата кончина на видния сътрудник на списанието.

Едно невероятно пророчество – не само приятелска закачка, е било писмото на Боян от 2 октомври 1922 г. Изпаднал в тежка депресия и самота след разрива с Дора, Боян разказва как отишъл и си купил сто теменуги и две саксии бели хризантеми – за собственото си погребение… Убол се на един гвоздей. И по този повод се разсипва в черния си хумор: „Ако съм се заразил – когато четеш тия редове, аз вече не ще съм между живите. За смъртта ми непременно ще съобщиш на най-хубавата жена в Старата пинакотека. Спокойно и усмихнато мога да умра сред толкова цветя – в един великолепен есенен ден. Ще ли ме оплачеш? Je ne vewx pas que…[1]

Оказва се неслучайно е завещанието му: Лилиев да съобщи за смъртта му на „най-хубавата жена в Старата пинакотека“ в Мюнхен. Коя ли ще да е тази прекрасна непозната?…

На 22 май 1907 г. Боян Пенев анализира в дневника си картината „Грехът“ на Франц Щук[2]. Щук е вече известен в България. През 1891 г. Фердинанд откупва знаковата му картина „Луцифер“ по време на визита в Мюнхен – почти веднага след нейното създаване. Намира се в Галерията за чуждестранно изкуство, една от малкото картини на Щук, които са продадени зад граница.

Списание „Художник“ още през 1906 г. публикува в няколко поредни броя негови картини, включително скандалната „Грехът“ в оригиналния ѝ вариант, но и един от най-скандалните варианти – жената е съвсем гола, огромна змия обвива тялото през бедрата. Заглавието е преведено като „Сласт“. [3]  

През май 1907 г. младият Боян Пенев е видял за пръв път „Грехът“ на живо. През 1893 г. на първата изложба на Мюнхенския сецесион картината се превръща в сензация и произвежда нечуван скандал. Още повече че тук е изобразена последната интимна приятелка на художника – Анна Мария Брандмайер – полугола, любима от детството и модел на Щук. Но веднага е призната за шедьовър и откупена от Новата пинакотека в Мюнхен, където я вижда Боян Пенев.

До 1912 г. Франц Щук прави 11 версии на тази картина, една от друга по-скандални. Би искал да я „облече“, но тя все повече се разсъблича… Докато достига до съвсем голата „мадона“, обвита от огромна змия. Сега първата версия на картината стои на отделен подиум в „Олтара на художника“ във вилата му в Мюнхен, в монументална широка позлатена рамка, на която е инкрустирано заглавието: Die Sünde.

Омагьосваща тайнственост. Бяло, силно осветено тяло, обвито от гигантска змия. Лицето е в плътна сянка – неузнаваемо, деперсонализирано. Подчертана е чувствената природа на жената, „уязвяваща“ нейната човешка същност. Само очите светкат в здрача, някак змийски-предизвикателно.

Иззад рамото ѝ свойски наднича главата на гигантска змия – като ефектно ювелирно изделие в стил модерн. Змийските очи са втренчени директно в зрителя – нагло и предизвикателно. Вдясно като плащ се стича тежко змийско тяло на сребристи ромбовидни петна. Жената и змията са едно цяло – интимно присвоени – еднакво грешни и порочни.

„Мадона на греха“ – емблема на „тъмната съблазън“, на похотта и порока, тази странна Ева е напълно противоположна на Богородица, като някакъв антиидеал на новите времена. Загатнатият ярък оранжев фон отзад вероятно символизира Геената огнена, в която ще горят всички, изкушени от греха и порока.

Щук показва греха – нагло безсрамен, но разголен само дотам, че да остане въпреки всичко страстно притегателен. Голата плът е силно осветена и акцентирана – преекспонирана, в неутолимо и всепоглъщащо напрежение и сласт.

Младият Боян Пенев, за разлика от всички други, вижда в картината красотата на греха, неутолимата съблазън, колкото и тя да е „отровна“. В погледа на тази нова Ева, която няма нищо общо с любимите му мадони на Ботичели, той открива предвечна, неотгатната тайна – „вечния миг на най-мъчителната наслада“…

Още във второто писмо от 14 септември 1908 г. до съвсем младата Дора Габе, бъдещата му съпруга – опиянен от новите си чувства, сякаш неизпитвани досега, той пренася импресията от дневника си в писмото до любимата: „Във всяка наслада има по един миг, който може да ѝ даде вечен живот. – Улови вечния миг на най-мъчителната наслада!“ [4]

„Над рамото на жената наднича змия: две зловещи очи и една паст, по-черна от нощта. За един миг някаква тиха, кротка сянка преминува по очите на тази жена и сякаш те са сега един тъжен, умолителен зов: „Ах, не изчерпвай никога до дъно чашата на насладата! Не се докосвай до мен! Отдръпни трептящата си ръка, укроти неутолимата си жажда. Не изпивай последната отровна капка. Вглеждай се в загадъчния поглед на моите тъмни очи, засенени от предвечна, неотгатната тайна.“

Но в книга „Битие“ Ева е не само средство на изкушението, тя е и негова жертва. Как интерпретира това Боян Пенев – по български. Специално за Дора след анализа на картината в писмото е добавено: „Страдай и мълчи“…

Колко са осенените от щедрата Божия благодат, които са постигнали мечтата си по Мадоната на греха като Боян Пенев! Името ѝ е достатъчно известно.

За „тъмната хипнотична сила на любовта и съблазъна“ ще говори в словото си на 18 март 1927 г. и критикът психолог Иван Мешеков – и той хипнотизиран. Не е ясно кой кого сугестира, но разбира се – в началото е Багряна – тази странна Ева – Мадона на греха?…  – Два погледа – една съблазън, като вълна ще те погълнат…

Натура като нея се отдава на това чувство „непосредно, без остатък и безогледно“ – според Мешеков, според нея – като от вълна погълната, докато то се изчерпи и се превърне в своята противоположност. Това психологическо движение е белязало дори заглавията на Багряна: от „Безумие“ през „Съдба“ до „Мъдрост“.

И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.

Ако познаваше тайните изповеди на Боян Пенев в дневника му, аналитикът Мешеков би казал, че двамата влюбени са от един и същ психологически тип: силно жизнено его, битие за себе си. Боян е „натура страстна и егоцентрична“, така го определя Коста Константинов[5].

По същия начин като Лиза, и Боян потъва в бездните на своето раздвоено битие: „Чувствам се разпънат, усмихвам се на своята съблазън и я зова, и само душата ми вижда моята мъка и чува молитвите ми“. – Но еротиката не е самоцел. Чувственото надмогва – в страдание, както у Шуберт. Търси единение на душите – винаги от духовен, метафизичен характер.

Андрей Стоянов: „Жадуваше за метафизичната душа – за нейната гола, девствена, природна красота.“ [6]

Еротичното е огънят, в който душата му за миг изчезва, изпепелява се, за да се пречисти цялото битие и да се роди с една „нова памет“ – да застане пред любимата – „първичен и безгрешен“: „Тогава само аз ще бъда в хармония със себе си и ще победя мъката на раздвоението. Искам да се отдам на всички изкушения, за да остана след тях само твой“.

Еротичното е кошмар, в който душата прегаря, но и то служи на изкуството – нали от него се раждат светлите песни на Бетовен за далечната любима. Далечната любима се слива с печалните мадони на Ботичели, които Боян обожава: „В безсмъртното сияние на този образ духът празнува своето висше преобразяване“. Едва тогава, освободена от еротичното, любовта става извор на радост и божественост, издига се над земята и се разраства в религиозно вдъхновение.

[1] Не искам да виждам, че… част от стих, може би на Аполинер?: Не искам да виждам как плачеш…
[2] Франц Щук (1863–1928) – един от основните представители на ранния сецесион.
[3] Сп. Художник, 1906, бр. 13–14 – „Лоша вест“ и „Медуза“; бр. 15–16 – „Грехът“ в друг вариант; бр. 17–18 от 15–30 май 1906 г. – „Война“ и  „Сфинкс“.
[4] Де визу: ЦДА, 1771к, опис 1, а.е. 807. Публ. от Стефан Памуков. Поглед към неизвестното, Хр. Данов: 1989, с.126.
[5] Константинов, Константин. Път през годините, с. 329–334.
[6] Стоянов, Андрей. Човекът и приятелят // „Златорог“, кн. 7–8. за септември-октомври 1927 г.

Евелина Белчева е доктор по литературознание, занимава се с литературна история, текстология, архиви. Автор е на три книги, разкриващи живота и личността на Владимир Василев, известния редактор на сп. „Златорог“: „Самотен в своето време. Владимир Василев, или още към мартирологията на българския дух“; „Златорожката връзка. Петър Динеков – Владимир Василев, два портрета в 74 неизвестни писма”; „Златорожката тайна. Владимир Василев в театъра на живота си”. Съставител на две книги по дневниците на Петър Динеков „Записки от „прехода“ (2020). Работата ѝ основно e съсредоточена върху живота и творчеството на Блага Димитрова. Редактор на мемоарната книга „Блага – така я помним”. Изследва архивите на академик Петър Динеков, Владимир Василев, Блага Димитрова, П. К. Яворов, Михаил Кремен и др.

Свързани статии