Едгар Алън По, майсторът на ужаса (или, ако искате, хоръра) в литературата, в разказа „Спускане в Маелстрьом“ рисува стряскаща картина: „За не повече от пет минути цялото море до самия Вург изпадна в неудържима лудост, но най-страшното бе между Моске и брега. Тук огромните маси вода, набраздени и насечени на хиляди противостоящи потоци, се разтърсваха от необуздани конвулсии, вряха, съскаха и се издигаха в безброй въртопи сред разфучалата се стихия, устремена на изток със скорост, каквато имат само планинските водопади“. Тези „безброй въртопи“, образувани от страховития водовъртеж Маелстрьом в Северно море – морето, което според шведския картограф Олаус Магнус (1490–1557) гъмжи от невъобразими чудовища, срещаме и в българската история, която пък – откъдето и да я погледнем – също е страховита и дори понякога чудовищна. Точно „Въртоп“ е името на една поборническа организация, след края на Първата световна война воюваща против сръбската окупация на част от западните български земи; точно тези земи, трънските, в пределите на които протича историята както на романа, така и на сериала „Мамник“. И макар дейността ѝ да не е нито така осветена, нито толкова популярна, колкото тази на нейните македонски и тракийски побратими (малцина вероятно знаят например, че неин активен член е бил Емануил Попдимитров), тя също има своите възходи и падения, своите героични и разгромни моменти, своята печална, но и потулена слава. И тъкмо тази тъмна слава е залегнала в основата на сътворения от Васил Попов роман „Мамник“.
Романът тръгва като проект на платформата Storytel, където през 2022 г. печели конкурс за новосъздадено художествено произведение, което да бъде записано именно като сериал и съответно популяризирано. „Родилните петна“ на първата поява на книгата проличават в текста в няколко посоки: 1) „посока Мечо Пух“: колкото повече, толкова повече – при една достатъчно строга редакция поне едни сто страници биха били махнати; 2) „посока Анди Уорхол“: колкото по-клиширано, толкова по-въздействащо – при някои от образите би могло да се вложи повече старание при разработването им; 3) „посока Иван Мърквичка“: колкото по-народно, толкова по-симпатично – етнографските подробности и детайли на моменти идват свише… (Тук искам само да вметна, че в новия роман на Васил Попов, „Лехуса“, тези три посоки са изправени.) Заедно с това обаче, както написах преди време в сп. „Съвременник“ (1/2023), „Мамник“ е едно добре поднесено хорор-фентъзи произведение, промислено и проиграно със завиден писателски усет за съспенс, разказ, увлекателност. Четири в едно: мистика, история, съвремие, любов, които Васил Попов умело завъртява в своеобразен наративно-въртопен Маелстрьом, за да сътвори роман – едновременно жанров, но също и добра литература. Много добра.
Предполагам, че тъкмо този многопластов потенциал (освен екшънът) в романовата първооснова е привлякъл режисьора Виктор Божинов, за да преведе книгата „Мамник“ в тв сериал. Радващото е, че той е успял да запази всичките четири съдържания, прибавяйки още едно, битово: какво значи и как става животът на село, в дълбоката и най-затънтена провинция, каквато е Вракола, но която може да бъде и всяко друго българско село? (Впрочем не ви ли навява асоциации това име на трънското село Вракола с името на румънския граф Дракула, също обитаващ отдалечената трансилванска провинция, поне според Брам Стокър?) Забутаното чак до мърлявост селце е важна локация в сериала: запуснати постройки (и мини), разнебитени вратници (къщата на Волен Несторов), ракията като неизбежен спътник, козичките и другите добичета, дърводобива, големството и осигуреността на държавната служба, спорадичната връзка с големия град… Неслучайно Васил Върбанов в предаването „Моят плейлист“ отбеляза пред Ели Скорчева, изпълняваща ролята на майката на Божана, Неда Горнева, че на екрана тя само готви – готви ли, готви… Това е също всекидневна и (бих я нарекъл дори) неотвратима част от женския селски живот – отруден, плах, еднообразен до зашеметяване. Пресъздаден от Ели Скорчева, държа веднага да отбележа, по един блестящ начин.
И тук е мястото да се обърна към актьорските превъплъщения във филма. Впрочем той е конгломерат от три стълба, крепящи го: солидната литературна основа (ако не броим сценарния провал в последната серия, особено диалога/трилога в изоставената мина, който със своята несръчна наивност – все едно писан от първокласник, не може да извика на лицата ни друго, освен снизходителни усмивки; но пък и тази елементарна реч Меглена Караламбова успява да изиграе елмазно, което, разбира се, не бива да ни учудва – дай ѝ на нея и телефонен указател, тя и него ще изиграе по образец); режисьорският усет тя да бъде предадена сравнително добросъвестно; великолепната музика на Петър Дундаков и операторска работа на Антон Бакарски; стабилната, константна и убедителна актьорска игра (само чудовището е някак бутафорно, но да приемем, че това са грешки на растежа). Скептиците се увериха в този успешен конгломерат едва в десетия епизод, когато в ролята на създателката на мамника, мащехата на Лазар Величка, се появи актрисата Надя Дердерян (като Венета я пресъздава Галя Александрова, също великолепно). Изкусното ѝ изпълнение – освен че спечели дори неверниците, показвайки им, че и в пространството на българското телевизионно кино може да се създаде нещо стойностно, хвърли също и благотворна светлина върху колегите ѝ, всеки от които по свой талантлив начин претворява поверения ѝ/му образ. Владо Пенев (Емил Славов), едновременно объркан и настоятелен, разлюлян и безстрашен – персонаж, който с целия арсенал на артистичните си възможности показва как би се държал един човек при среща с нечиста сила, в съществуването на която на всичкото отгоре дотогава не е вярвал; Атанас Атанасов – арогантен и потаен, който в рамките на селото се изтъква като много знаещ и много видял; дезориентираната и смутена Ели Скорчева, разкъсваща се между позорната тайна и родителската обич; Димитър Селенски (Венцислав), изобразяващ по безспорен начин безпомощната захвърленост на лудостта, Никола Додов… Сред този обигран ансамбъл може би само Йордан Ръсин (Камен Почекаин) изскача малко неадекватно, незнайно защо решил да демонстрира една мъжкарско-полицейска наглост дори в случаите, когато от нея нито има нужда, нито е подходяща. Тази „гъзарска“ позиция, за съжаление, чак фалшивее в определени епизоди, явявайки по този начин Почекаин като най-слабото звено в иначе добре навързания и логично вървящ филмов разказ и актьорски кастинг. За разлика например от Мариян Стефанов (Митко), когото гледаш с цялото доверие на света – така естествено, органично и сполучливо е предаден героят му. Леля Дана пък (Мариана Крумова) си е наистина вражалица и вещерка – така събрано, премерено и стройно ни обяснява странността на случващото се, че чак ѝ се връзваме…
Малко по-иначе стоят нещата при двамата главни герои – Божана (Екатерина Лазаревска) и Лазар (Гринго-Богдан Григоров). Бих казал, че и двамата разгръщат потенциала си успоредно с развитието на сериала. А той започва мудно, тежко отлепя, първата и втората серия някак не му се получават (за съжаление, последната също) – прекалено тромаво върви. Постепенно обаче набира скорост и успява да завихри зрителя във въртопната си маелстрьомна история. Такъв е ходът и при главните герои: първоначално идеята на Гринго-Богдан Григоров да изпълнява ролята си иисусоподобно, все едно току-що е изскочил от някое евангелие, малко те кара да се чудиш защо не се раздвижи, защо не покаже повече емоции от тоя „кравешки“ поглед с облещени очи? Лека-полека обаче той, за щастие, се освобождава от тези евангелически настройки, втурва се мощно и уверено, взема ролята си в ръце и я изпълва със смисъл и убедителност. В десетата серия партнира по изумителен начин с Надя Дердерян и няма съмнение, че тъкмо успешният им дует стори така, че да се обърнат мненията. Тъй е и с Екатерина Лазаревска: първоначално и тя се лута, опитва се да намери точния подход към образа на героинята си (хич не ѝ помагало и това, че двете по темперамент били доста различни, както сподели в сутрешния блок на БНТ), но с всяка нова серия изпълнението ѝ става все по-плътно, все по-истинско, все пò е Божана. А ролята ѝ не е никак лесна, напротив: трябва да обрисува една млада жена в мъжки свят и с мъжка професия, разклатена психически от смъртта на баща си (с когото е била много близка) – тоест тя е крехка, нежна, уязвима, а ѝ се налага да бъде корава, груба, недостъпна. Твърда като кремък. И тъкмо тази двойственост се вижда в играта на Екатерина Лазаревска. И стъпка по стъпка все повече ни става ясно благодарение на таланта на Екатерина (прочее, дали пък не и заради името си не се яви тя в една от сериите с тишърка на EKV, рано погиналата група от Сараево?) колко ѝ е сложно на Божана да бъде жена в един свят, който не е докрай неин, но в който трябва да бъде вътре цялата докрай, без грам остатък. И да, безспорно, справят се и двете…
Всъщност това е огромното предимство на „Мамник“ – нищо и никой в сериала не е това, което изглежда. Тук ми идва да цитирам „Туин пийкс“ – „Совите не са това, което са“, за да допълня веднага, че сравненията, които в началото тръгнаха да съизмерват двата сериала, са не само несъстоятелни, но и не особено умни. Ако не са, разбира се, нарочно и преднамерено обидни. Това са два съвсем различни сериала, със съвсем различни послания: американският иска да ни покаже една втора реалност, която се вмъква в първата и я прави да изглежда напълно беззащитна (и става ясно защо неговият режисьор Дейвид Линч е снимал „Мълхоланд Драйв“); българският ни показва една (и)реалност с две разклонения – историческо и митическо, които се пресичат помежду си и пораждат катастрофи (и отново става ясно защо неговият режисьор Виктор Божинов е снимал „Възвишение“). Дейвид Линч работи под влиянието на Карлос Кастанеда, Виктор Божинов работи под въздействието на българската история, която, както вече отбелязах, е достатъчно чудовищна понякога, та е съвсем логично и дори някак непротиворечиво да изкарва на бял свят чудовища, които объркват и правят на пух и прах всекидневието ни. И лошото е сякаш, че дори имайки този неин стряскащ пример, ние така и не се научаваме. Или, както е казал Апостола: „Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“…
Норвежкият рибар, главният герой в „Спускане в Маелстрьом“, след като претърпява ужасното премеждие, излиза на брега с побелели коси. На нас, зрителите на „Мамник“, слава Богу, косите ни не побеляват докато гледаме сериала, но пък сърцата ни се зареждат с плаха надежда – надеждата, че въпреки всички несъобразности, въпреки откровените недоразумения в управлението и финансирането на българската култура и на българско кино в частност, те имат както силите, така и дарбата от маелстрьома да излязат с чест.
С чест, талант и вдъхновение…
