Начало Книги Майка на себе си
Книги

Майка на себе си

Бистра Величкова
15.12.2023
3471
Камелия Панайотова, фотография БНР

„Ане“, Камелия Панайотова, издателство „Жанет 45“, 2023 г., редактор Антония Апостолова, художник на корицата Милена Вълнарова

„От детството помня единствено презрението, което изпитвах към майка си.“ С тези думи започва дебютният роман на Камелия Панайотова „Ане“ (изд. „Жанет 45“, 2023 г.). В това предизвикателно начало се съдържа цялата същност на книгата. В едно изречение е разказана цялата драма и болка, която ще се разгърне на следващите 197 страници. В тези думи се съдържа и диагнозата на едно поколение, родено по време и след „Виденовата зима“. Поколение, проплакало за първи път в студените, протестни и бедни години около 1997 и след това. Самата авторка е родена през 1999 г. и в романа си, който представлява автофикция (според думите на редакторката Антония Апостолова), разказва за онези години през детския си поглед.

Родителите на Ане принадлежат към вероятно едно от най-пожертваните поколения на прехода, това на родените през 70-те години на XX век, които в навечерието на смяната на режима през 1989 са на около 15–20 години. Тогава младежи, те ще се гмурнат в промените с всичките им свободи и свободии. Пред тях се отваря възможността легално да емигрират от бедна постсоциалистическа България в по-свободния и богат Запад. Сред онези, които остават обаче, са и първите, които умират от свръхдоза или в по-добрия случай се пропиват. И всичко това, преди още да са започнали зрелия си живот.

България на прехода предлага хаос, безработица, бедност, мизерия и ракия. В тези условия се създават семейства и се отглеждат деца. Всеки е оставен да се оправя, както може, дори най-малките не са пощадени. В такава среда децата нямат детство. Те бързо се превръщат във възрастни, които цял живот ще лекуват травми. В такова семейство се появява и главната героиня на романа. Детството на Ане и по-малката ѝ сестра е съпътствано от вечно безпаричие, скандали между родителите и безкрайни дни и нощи на пиянство. Липсата на сигурност и на обич е най-голямата травма за едно дете, най-големият страх и причина за безпокойство. Но сякаш за Ане проблемът не е толкова в това, че са вечно гладни, дори не и в пиянството и побоищата, на които става и свидетелка, и жертва. За Ане най-голямата болка е от липсата на любов. Майката не само че не показва топлина и привързаност към Ане, а в един момент дори я изоставя и не иска повече детето да живее у дома. Ане я отглежда баба ѝ на село. За баба ѝ най-важно е хората да не разберат за проблемите в семейството, за да „не ги разнасят“. Важно е никой да не разбере за болката ти. Да я преживяваш сам. В такива случаи човек е принуден да стане сам майка на себе си (името на героинята Ане (anne) на турски език означава „мамa“. Бабата често използва турски думи). Но онази празнота, онова тревожно чувство на изоставеност, усещането, че човекът, който те е родил, не те обича, не те иска, е най-болезненото усещане, което остава до края на живота. Отхвърлянето от майката е травма завинаги.

Деветдесетарските деца са изоставяни от майките си, пребивани от бащите си, облизвани по бузата с „лигавия език на чичо си“, миришещ на ракия. Изнасилвани са на 14, защото няма кой да ги потърси къде са, няма кой да ги заведе до купона или да ги върне у дома. Деветдесетарските деца са продължение на седемдесетарските деца, много от които не успяха да станат грижовни родители, не успяха да изградят семейство, в което има любов и подкрепа за децата. Децата на 70-те се пропиваха и умираха от свръхдоза. А техните деца, родени през 90-те, цял живот ще посещават  психотерапевти, за да лекуват паник атаките си. Не, те не искат да се лекуват с алкохол като родителите си, те искат да разберат защо не са обичани. Но дори отговорът на този прост въпрос им е отказан. Нито бабата, нито майката, нито сестра ѝ говорят за изоставянето на Ане.

Детството трябва да е най-хубавият период в живота на човека. Уви, не всички имат този късмет. Въпреки трудностите Ане успява да си създаде забавни моменти заедно с най-добрата си приятелка Лола. Двете летят по детски от дърветата или правят магии за любов. Децата носят в себе си божествена сила, която им помага да оцелеят и в най-трудните ситуации. Въпреки това Ане намира най-голямата свобода, когато става на 18 години и напуска селото и дома на баба си. Отива да живее и учи сама в София. Тя вече няма нужда от възрастните в живота си, които все ѝ повтарят, че е малка, и не ѝ дават ясни отговори на важните въпроси. Момичето събира цялата си болка и заминава далече в големия град.

Трябва да се отбележи, че стилът на романа и засегнатата тематика много наподобяват тези на руската писателка Наталия Мешчанинова („Разкази“, изд. „Жанет 45“, 2021 г.). Не можем да не споменем и силното влияние по стил на Георги Господинов, особено в романтично-меланхоличния разказ за детството и миналото в „Ане“.

Интересно е да наблюдаваме поколението, родено в края на 90-те и началото на новия век, което днес е в своята зрелост. Появяват се все повече книги от тези млади хора, които разказват за най-трудните и бедни години в България.

Такива са поетичните книги, пропити с болка от съществуването и липсата на любов, „Дом“ и „Февруари“ на Мартин Костов, с екзистенциална празнота – „Биография на бездната“ на Александър Арнаудов, „И скакалците сънуват“ на Александър Габровски, с болка от насилието – „Ембрион на тъгата“ на Любел Дякоf и „Постоянна експозиция“ на Преслава Виденова. Със сигурност пропускам още много талантливи автори, които днес правят своите дебюти в литературата и ни разказват за прехода през своите спомени и преживявания.

Децата на 90-те искат да оцелеят, като разказват. Като извадят болката на цял един исторически период. Децата на 90-те пишат стихове и романи с кръвта от раните си. Един такъв роман е „Ане“ на Камелия Панайотова, който с автентичен стил, без каквато и да е патетика, ни показва едно изгубено детство, пречупено през стъклото на бутилката с ракия. „Ане“ е огледало на обществото. „Ане“ е диагноза на времето, в което никой не говори за болката.

Крачат травмирани, удряни и наказвани – цяло едно поколение с едни и същи тревоги, което не смее да се оплаче на никого, да сподели или дори да си поплаче. За какво тогава е всичко? За какво и аз като тях вървя и се преструвам, че нищо ми няма? Накъде съм тръгнала? Как искам, бабо, да дойда сега, да се свия в скута ти като едно време и да ревна с цяло гърло – и нека ме чуят съседите, цялото проклето село нека ме чуе.

Бистра Величкова
15.12.2023

Свързани статии