„Искам да се обадя на майка по телефона“, Мария Донева, издателство „Жанет 45“, 2026 г.
Преди няколко години написах разказ, в който установявам, че години след смъртта на баща ми мобилният му номер е даден на друг абонат. В този разказ звъня на непознатия с наивната и обречена надежда той да ми върне обаждането и да видя на дисплея да ми се изписва обаждане от татко. Новата стихосбирка на Мария Донева ми припомни болката родителите да се превърнат в копнеж.
„Искам да се обадя на майка по телефона“ е с привидно противоречиво заглавие, което освен силното желание за (телефонен) разговор, предполага и комуникативно препятствие, а всъщност тези стихотворения правят разговора непрекъснат за хората, които бяха, но ето че ги няма / И за това, че от година римувам мама с няма.
Нямането е едно от големите послания на тази стихосбирка: физическото отсъствие и скръбта по някого, но и невъзможността човек да бъде в отминалата или отминаващата най-млада и най-силна негова версия. Мария Донева не ни показва как да имаме, докато нямаме. Защото не съществува подобно равенство. В нейните стихотворения виждам вградената сянка на отсъстващия човек. Подобно на онзи древен обичай, съгласно който в основите на важен строеж (мост, чешма, крепост, голяма къща) се зазижда мярката на човешка сянка, за да бъдат омилостивени висшите сили: благодаря ти, че ми пращаш сънища, / в които майка ходи и се смее. Донева е вградила гласове, разговори, ситуации и целия инвентар на обичането. Целият инвентар на липсата също. Смаляването е другото послание на стихосбирката. Едно дете, чието прегърбено сърце крачи между мъртвата майка и тлеещия баща. И през нямането и смаляването прозира истинският ръст на онова по ницщеански човешкото, твърде човешко и протяга ръка към читателите.
Искам да се обадя на майка по телефона.
Искам като излизам да се обърна и тя да е на балкона.
Искам да ми свали прането и наново да го простре.
И искам да е жива, и даже, най-нахално, искам да е добре.
Искам да ѝ боядисам косата и тя да хареса новия цвят.
Искам времето да се преметне и да се върне назад.
Искам да започна да готвя и да забравя, и тя да наглежда котлона.
И поне, искам поне да я чуя още един път по телефона.
Много лична и много тежка е тази стихосбирка. Получих книгата заедно със семена от латинка. Към семената имаше бележка кога да бъдат засадени и кратка характеристика за растението латинка – че предпазва другите растения от вредители. Вярвам, че и тези стихотворения го правят. Посадила съм ги в сърцето си.
Мария Донева е родена в Стара Загора, завършила е българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“. Печелила е награди от престижни литературни конкурси. Автор е на над 20 книги, измежду които „Очи за красотата“, „Сбогом на читателя“, „Има страшно“, „Прикоткване на смисъла“, „Меко слънце“ и др. Драматург е в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора.
