Начало Книги Майките като копнеж
Книги

Майките като копнеж

1210
Мария Донева

„Искам да се обадя на майка по телефона“, Мария Донева, издателство „Жанет 45“, 2026 г.

Преди няколко години написах разказ, в който установявам, че години след смъртта на баща ми мобилният му номер е даден на друг абонат. В този разказ звъня на непознатия с наивната и обречена надежда той да ми върне обаждането и да видя на дисплея да ми се изписва обаждане от татко. Новата стихосбирка на Мария Донева ми припомни болката родителите да се превърнат в копнеж.

„Искам да се обадя на майка по телефона“ е с привидно противоречиво заглавие, което освен силното желание за (телефонен) разговор, предполага и комуникативно препятствие, а всъщност тези стихотворения правят разговора непрекъснат за хората, които бяха, но ето че ги няма / И за това, че от година римувам мама с няма.

Нямането е едно от големите послания на тази стихосбирка: физическото отсъствие и скръбта по някого, но и невъзможността човек да бъде в отминалата или отминаващата най-млада и най-силна негова версия. Мария Донева не ни показва как да имаме, докато нямаме. Защото не съществува подобно равенство. В нейните стихотворения виждам вградената сянка на отсъстващия човек. Подобно на онзи древен обичай, съгласно който в основите на важен строеж (мост, чешма, крепост, голяма къща) се зазижда мярката на човешка сянка, за да бъдат омилостивени висшите сили: благодаря ти, че ми пращаш сънища, / в които майка ходи и се смее. Донева е вградила гласове, разговори, ситуации и целия инвентар на обичането. Целият инвентар на липсата също. Смаляването е другото послание на стихосбирката. Едно дете, чието прегърбено сърце крачи между мъртвата майка и тлеещия баща. И през нямането и смаляването прозира истинският ръст на онова по ницщеански човешкото, твърде човешко и протяга ръка към читателите.

Искам да се обадя на майка по телефона.
Искам като излизам да се обърна и тя да е на балкона.
Искам да ми свали прането и наново да го простре.
И искам да е жива, и даже, най-нахално, искам да е добре.

Искам да ѝ боядисам косата и тя да хареса новия цвят.
Искам времето да се преметне и да се върне назад.
Искам да започна да готвя и да забравя, и тя да наглежда котлона.
И поне, искам поне да я чуя още един път по телефона.

Много лична и много тежка е тази стихосбирка. Получих книгата заедно със семена от латинка. Към семената имаше бележка кога да бъдат засадени и кратка характеристика за растението латинка – че предпазва другите растения от вредители. Вярвам, че и тези стихотворения го правят. Посадила съм ги в сърцето си.

Мария Донева е родена в Стара Загора, завършила е българска филология в СУ „Свети Климент Охридски“. Печелила е награди от престижни литературни конкурси. Автор е на над 20 книги, измежду които „Очи за красотата“, „Сбогом на читателя“, „Има страшно“, „Прикоткване на смисъла“, „Меко слънце“ и др. Драматург е в Драматичен театър „Гео Милев“ – Стара Загора.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. За най-новата си книга, сборника с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022), е отличена с Националната литературна награда „Йордан Радичков“.

Свързани статии