0
1681

Майки-немайки

prague7
На премиерата на „Майките“ в Прага. Първият от ляво надясно е авторът на рецензията Марцел Черни, преводачът на романа, Давид Бернщайн, е вдясно от Теодора Димова.

Обезпокоителни за обществото, хипнотични за читателя – за образите от романа Майките на Теодора Димова, публикуван неотдавна на чешки език в превод на Давид Бернщайн.

 „Какво значи болка?“

„…когато нещо се откъсва от теб, когато нещо е твое и ти го отнемат,

когато повече няма да го видиш, когато трябва да живееш без него.“

(Майките,[1] с. 132)

На 14 октомври 2015 г. в Литературния салон на Дома на народната писменост в Прага се състоя премиерата на най-новия засега чешки превод на българска литература – романа Майките[2].

Авторката му, българската писателка Теодора Димова, посрещнахме вече за втори път, тя бе за пръв път тук в края на 2013 г. за официалната премиера на превода на книгата си Адриана. Освен авторката, която прочете кратък откъс от оригинала, присъстваха (редом с много любители на българската литература, между които и Негово превъзходителство посланика на Република България, Лъчезар Петров) издателят Петр Щенгл, основен виновник за издаването на редица преводни заглавия на т. нар. малки литератури, преводачът Давид Бернщайн и авторът на тези редове, който накратко представи романа в контекста на литературната дискусия от последните години.

dimovova_MatkyТова ново издание се отличава с прекрасния си графичен дизайн, за който се постараха художничката Алжбета Скалова, автор на корицата, която напомня за градината от финала на романа, и графичният дизайнер Марта Мащалкова, измислила оригинален начин за разделяне на отделните глави: празни листи с имената на всяко от седемте деца в романа и откъснати краища. Хартията, обработена по такъв „брутален“ начин, напомня, че и в отделните истории нещо ще липсва, нещо от осакатеното тяло (своебразна метафора за неработещите, „инвалидни“, взаимоотношения между майките и техните деца).

Теодора Димова е завършила английска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и преди да тръгне по стъпките на своя баща, световно известния писател Димитър Димов, е работила като учителка, журналистка, редакторка в радиото и преводачка. През 1987 г. пише своята първа пиеса Фюри (име на яростна жена, по легендата за фуриите, римските богини на отмъщението). През следващите четиринадесет години тя се посвещава на писането най-вече на театрални пиеси: повече от дузина драматургични текстове, които са поставени както в България, така и в Европа. За съжаление засега в Чехия не е поставена нито една нейна пиеса. Решаваща се оказва 2001 г., когато излиза първият й роман Емине. В него идентичността на главната героиня Яна Илинда (необичайно звучащите имена, които приличат на тайно заклинание или молитва, са сред запазените езикови средства на Теодора Димова) – в състояние, гранично между сън и спомен, заради ми(с)тична вътрешна близост се преплита с девствено чистата Емине. Сякаш авторката създава архетип на своите млади женски фигури, раздвоени между двете крайности на женствеността – похотливата порочност и святата невинност. Светлана Стоянова назовава своя анализ на романа Емине с много подходящото заглавие Реквием за една мръсница. Тя вижда Яна Илинда като въплъщение на един двойнствен характер, който е в основата на самия език на женствеността: от една страна, действията й са свързани с греха и изкушението, от друга страна, тази героиня е и „морална чужденка“, която не успява да се придържа към нито една от „висшите мисии“ на жената – които конвенциите на обществото не само очакват, но и изискват, и които традиционно включват дом, съпруг и дете – и заради това не е способна да се откъсне от „блудствата на душата си“, от онази все недоволна и неспокойна „скитница несретна“.[3] Яна Илинда е, лаконично казано – с лека хипербола, „прекрасна мръсница“. (Чешкият читател не може да не си спомни за „ангелската кучка“ от филма Трима ветерани, заснет по мотиви от Ян Верих.)

Персонажи, подобни на по-тъмното Aз на Яна Илинда, ще имат травми, причинени от несигурната и нестабилна семейна среда и нарушените взаимоотношения с патологичните родители, най-вече майките, които в творчеството на Теодора Димова ще притежават пъстър набор от психологически изкривявания, граничещи с умопомрачение: от фрустрирани, сексуално неудовлетворени истерички, през алкохолички, изоставени съпруги или любовници, оплакващи се, душевно осакатени слаби същества и луди със самоубийствени наклонности, склонни към депресия и разрушителен разпад на личността, до комплексирани жени-немайки, които изпитват само ненавист до мозъка на костите си към своите деца.

В своя роман Майките, удостоен с няколко престижни награди (ще споменем само Голямата награда за източноевропейска литература от 2006 г., връчена във Виена от Banka Austria, организация KulturKontakt Austria и издателство Wieser), Димова противопоставя на тези женски типажи въздействащи литературни противоположности, фрустрирани по различен начин подрастващи. В авторската драматизация със заглавие Невинните тези тийнейджъри стават основни протагонисти в трагични притчи: група ученици убиват своята любима учителка. В програмата спектакълът, чиято премиера е в софийския Театър 199, е представен по следния начин: „Невинните – защото в обществото, в което живеем, няма виновни. В това общество всички сме невинни. Невинността в България е като блестяща, нежна и отровна паяжина, която неусетно и безвъзвратно изсмуква от нас всяка възможност да се вгледаме навътре в себе си, да различим прегрешенията си, да осъзнаваме греховете си. Тази невинност ни отнема дори мисълта за изповед, покаяние, прошка. Живеем без тях, живеем не в християнските ценности, а в някаква езическа, дохристова територия, в която чувството за безбожност, безвъзмездност и невинност бавно, неотменно ни разяжда.“[4]

Това е болна, нездрава, дори преобърната невинност, която от една страна, е последица от общото критично състояние на българското посттоталитарно общество, в което липсва Бог, а от друга страна, е наследена родова (кармична) обремененост и тежки семейни обстоятелства, при които точно нефункциониращото семейство тегли „невинните“ надолу към безкрайния водовъртеж на причини и последствия: от жертви те се превръщат в престъпници, които създават нови „невинни“ жертви. Непосредственият повод за написването на романа Майките е действителен случай: през 2004 г. в Пловдив две четиринайсетгодишни момичета убиват своя съученичка по особено жесток начин. От това булевардно заглавие „обикновеният“ писател би създал просто поредния плосък роман, документиращ покварата, безчувствието и бруталността на днешната младеж. Димова обаче има друга цел: тя пише своего рода социологически сондаж за жестоките причини, довели децата до колективното (или направо ритуално) брутално убийство на любимата им учителка Явора. Авторката е ангажирана (в добрия смисъл на думата) и в книгата показва по особено задълбочен начин „болестите на своето време“. Също така обаче, използвайки съвременни наративни методи (поток на съзнанието, преплитане на няколко перспективи на разказване, плавни преходи от действителност към халюцинация, мистериозни онирични образи), създава съвсем литературна и артистично рафинирана творба.

Това е подчертано и от превода на Давид Бернщайн, който успешно си е поиграл с дългите изречения, липсата на класическа „пряка“ реч (преплитаща се непряко в частите на разказвача под формата на полупряка реч) и необикновената образност и поетическа дикция. Преходите между поетичното, леко архаично стилово ниво, „неутралното“ разказване и стихийните тиради от ругатни и обиди са съвсем плавни и естествени, а читателят много често изобщо не ги усеща.

За седемте деца убийци (четири момичета и три момчета) Димова разказва под формата на седем житейски истории, седем всеобхватни анамнези, седем анализа на семейни трагедии, в които всеки участник е едновременно жертва и престъпник (отново тази двоякост, разединеност и двузначност, типична за персонажите в произведенията на авторката).

Романът е позитивно приет от българските читатели и литературните критици. Психиатърът Евелина Ламбрева в своята оригинална рецензия Перверзното майчинство в романа „Майките“ от Теодора Димова се опитва да намери някаква връзка в поведението на всички героини, неуспели да изпълнят ролята си на майки: „Перверзната майка злоупотребява телесно или емоционално с детето си, тя го манипулира, упражнява физическо или психическо насилие над него, извършва посегателства спрямо него (понякога и от сексуално естество).“[5] Децата, управлявани от своите перверзни майки, се опитват по всякакъв начин да им се отплатят, за да получат от тях така липсващата и желана майчина любов: грижат се нежно за майките си, перфектни ученици са, помагат вкъщи, поемат върху плещите си товар, за който не са достатъчно големи, длъжни са да изслушват раняващите изповеди на майките си. Никола например се е родил, само защото майка му не е имала възможност да абортира; Андреа трябва да слуша как майка й Христина намира собствената си майка обесена, което обяснява настоящата й лудост; Алекс научава от една кавга между родителите си, че е осиновен и че за майка си е само „чуждо дете“, „кривогледото ти копеле“ (с. 99). И колкото повече разочарования им носят техните лоши майки, толкова по-отчаяно търсят спасение в бягството от реалността, в бягството към мечтания идеал за майка и спасителка, чието въплъщение намират в лицето на своята учителка Явора.

Ламбрева обаче отива твърде далеч в своите разсъждения – според нея Явора също е „перверзна“ майка, тъй като се е отнасяла към своите ученици прекалено грижовно, като към някакви свои нарцистични обекти, и така ги е привързала към себе си. Накрая иска да ги напусне като играчки, които вече не са й интересни…

Такава интерпретация е леко прекомерна. Смятам, че ще бъдем по-близо до целта на авторката, ако приемем Явора за неземно същество, олицетворяващо чистото добро: има типични ангелски черти („Явора привлича като магнит, да бъдеш около Явора е просветляващо, успокояващо, да я наблюдаваш как се смее, да разглеждаш очите й е вълшебство, а тя винаги се смееше, по-точно не се смееше, а се радваше, радваше се на всичко…“, с. 35; „Не беше възможно, например, да се държиш невъзпитано в присъствието на Явора.“, с. 86; „Сънувам я, без да я виждам. Винаги има някакъв воал, бял, който се движи в забавен каданс. На фона на абсолютната нощ. Воалът излъчва музика и е бял. Музиката е Явора.“, с. 174). Описана е почти само в лирическите образи – съновидения, които се явяват на децата (почти като среща с небесен пратеник; тези съновидения най-вероятно се случват след физическата смърт на Явора и децата ги преразказват по време на показанията, които дават пред полицията и психолозите), еднакво хипнотична е както за момичетата, така и за момчетата (очевидно има андрогенни черти) и притежава странната власт да променя всички към по-добро.

Освен това и Анжелина Пенчева в своя чудесен послеслов към чешкия превод на Майките със заглавието Да убиеш ангел или трагедия без катарзис, пише за Явора като за ангел и интерпретира самия финал „по-скоро като метафора, оприличаване, както и самия нереален образ на Явора, който може би е колективен резултат от детския копнеж за хармония, чистота, светлина и сигурност“ (с. 157).

Пенчева си обяснява причината за напускането на Явора с това, че тя иска да освободи учениците си от нездравата зависимост, която изпитват към нея: „Децата постепенно се променят заради нея [Явора – М. Ч.], превръщат се сякаш в „другa раса ученици, друга порода хора“. Благодарение само на нея могат да преодолеят семейните си драми, да запазят човешкото в себе си и обичта към неуспелите си родители. С времето обаче започват да изпитват почти наркотична зависимост от нейната невероятна доброта, разбиране, приятелство. Ето защо, когато Явора им съобщава, че ще си тръгне, за да ги избави от болната им зависимост, те не могат да понесат тази мисъл и зверски я убиват със собствените си ръце.“ (c. 152–153) Явора съзнава, че е необходимо да се ангажира –  не за да навреди, а за да може те да израснат като пълноценни и самостоятелни същества. Точно в този момент „ангелското“ в Явора изгубва неземното си измерение (в един анализ А. Пенчева нарича Явора „паднал ангел“, „безскрупулен експериментатор с детските души“, „опакото на митичната майка“[6]) и пред учениците се появява обикновено младо момиче, което иска да прекарва повече внимание на партньора и може би на семейството си („смятам да пътувам заедно с моя приятел, искаме да отидем в Индия и после в Южна Америка, но нямаме определен план“, c. 180).

Тийнейджърите обаче не могат да приемат това: в заключителната сцена на смъртта на учителката е скрито непрякото обвинение на „черните души“ на родителите на учениците – понеже тези младежи не извършват смъртния грях на убийството само от ревност, заради огромната разлика между тях и техния идеал, а и от страх, че ще изгубят единствения близък човек, който ги обича. Тяхната постъпка е отчаян крясък от загубата на единственото същество на света, което е било способно и готово да ги дари с истинска и безкористна любов. Когато осъзнават, че ще останат сами с травмите и проблемите си, шокът от тази „рана“ избухва в масова психоза, завършила с кърваво престъпление…

Ще се присъединя към думите на Анжелина Пенчева, че истинските причини за деформацията на взаимоотношенията и характерите не се крият в самите герои и в този смисъл във финала липсва катарзис: „той е невъзможен, защото истинските източници на детското нещастие ще останат и, както авторката подсказва със заключителните си крещящи думи, децата най-вероятно ще повторят нерадостните съдби на своите майки и бащи.

И все пак под калната вода на безнадеждността и отчаянието, с която е наводнен целият роман, на места проблясват златни зрънца на чисто добро, любов и отдаденост. Ангелът е убит, но е бил тук и е оставил своята небесна следа.“

(Със съкращения) 

Превод от чешки Евгения Стойкова

Марцел Черни е роден през 1974 г. в град Мост. Завършил е Карловия университет в Прага със специалност сравнителна славистика и профил бохемистика-българистика. Работи в Института по славистика на Чешка академия на науките и преподава в Карловия университет в Прага. Автор е на изследвания за съвременната чешка българистика, ролята на чешката интелигенция в развитието на следосвобожденска България и др. Превежда българска поезия и проза.



[1] Българският оригинал е цитиран по: Теодора Димова: Майките. Изд. Сиела, София, 2011, страниците се посочват в текста.

[2] Teodora Dimova: Matky. Přel. David Bernstein. NakladatelstvíPetr Štengl, Praha 2015, 160 s. [Теодора Димова: Майките. Прев. Давид Бернщайн. Издателство Петр Щенгл, Прага 2015, 160 с.], ISBN 978-80-87563-33-5.

[3] Светлана Стоянова: Реквием за една мръсница (Жената като такава в романа „Èмине“ на Теодора Димова). Електронно списание LiterNet, 9. 9. 2009, № 9 (118): <http://liternet.bg/publish23/sv_stoianova/rekviem.htm> [on-line 15-10-2015].

[5] Евелина Ламбрева: Перверзното майчинство в романа „Майките“ на Теодора Димова. Електронно списание LiterNet, 10. 1. 2007, № 1 (86): <http://liternet.bg/publish17/ev_lambreva/t_dimova.htm> [on-line 15-10-2015].

[6] Анжелина Пенчева: Мотивът „деца убийци“ у Милан Кундера и Теодора Димова. In: Владимир Пенчев (съст.): 20 години „Бохемия клуб“. Парадигма, София 2014, с. 200.