Начало Галерия Майстора – първите седем години
Галерия

Майстора – първите седем години

Веселин Вучков
31.07.2023
12721
Владимир Димитров – Майстора

Четири обстоятелства доминират през седемгодишния престой в родното село: бежанската участ на семейството, свещеничеството на дядото и кончината му във Фролош, осакатяването на бащата, страшната случка на нива по жътва.

Споменът е като цвете роза – понякога бодва, друг път благоухае.

Катерим с приятели фролошките махали. Къщи, накацали като щъркели по баирите, ни приветстват, дори знойното лято не може да прикрие благопожеланията към нас. Площад, кметство, училище, черква, гробище. Тези топоси на човешко общуване ме интересуват отдавна – те оформят обществен климат и конкретно светоусещане. Но защо с. Фролош? Защото преди 40-ина години, през юни 1982 г., препълнен автобус пътуваше по същия маршрут, а вътре – и аз, малолетно момче-тамбурист, заедно с целия фолклорен ансамбъл „Синчец“ към читалище „Самообразование“ на родното с. Стоб. Ще участваме в откриването на паметник на човек, когото познавахме само по картини. Поводът – 100 години от рождението. Не си представях образа му, тогава не знаех, че незабравимият ни главен художествен ръководител Сашо Бояджиев от Кюстендил, отишъл си без време от познатия свят, прилича изумително на художника, а пък и самият рисувач дрънкал на тамбура, наследена от баща му. Владимир Димитров – Майстора! Черковната камбана отново ни посреща и днес, години по-късно, а площадът се разстила напред и плисва като вълна към чудесния паметник. Емоция, примесена с неясни, но обагрени образи, изплува отвсякъде. Този спомен милва.

Ще разкажа за Владе, малкия Владе. За първите му седем години – „фролошкото“ му време. Всички знаем важността на първите седем години. Защото животът му след това – месец по месец, година по година – е изследван педантично от вещи познавачи. Обилна литература обрисува пътя на Майстора нататък: повече – хвалебствена, по-малко – критична. Ала първите седем години са щрихирани схематично. Това е обяснимо – художникът рядко е разказвал за тях поради болезнената сиромашия и несретната бежанска участ. Пък и заради драматичните семейни преживявания у едно неукрепнало момче. Ще предпазя текста си от жълтини и несигурни предположения, ще ползвам факти с доказана достоверност (поне от два източника), огледи на място в с. Фролош с придружители, на които имам доверие (възрастни хора с ясен спомен и отношение, кметски наместници, бивши общественици), архиви. А също и публикувани спомени, писма и документи, както и кратки автобиографични бележки, оставени от самия художник.

Четири обстоятелства по моему доминират през седемгодишния престой в родното село: бежанската участ на семейството, свещеничеството на дядото и кончината му във Фролош, осакатяването на бащата, страшната случка на нива по жътва.

Бежанска участ

Владимир Димитров Поппетров е роден в граничното с. Фролош, Дупнишка околия, на 1 февруари 1882 г. Родът му по бащина линия има арумънски произход. Прадядото поп Димитър бил свещеник в родното си с. Магарево, Битолско, в което имало много преселници арумъни. Синът на поп Димитър (Петър), т.е. дядото на Майстора, също бил свещеник, учил е в килийното училище на гр. Кюстендил; свещеник станал в беровското с. Вирче, Пиянечко. Съпругата на поп Петър (Бόя) е от съседното с. Панчарево. В с. Вирче се родили четири деца, като второто – Димитър – е бащата на Майстора. След Освобождението през 1878 г. с. Вирче остава в пределите на Османската империя, по тази причина семейството се мести в новоосвободена България: първо за кратко се заселват в с. Бобошево, а след това в близкото с. Фролош (също в област Пиянец), където дядото на Майстора поп Петър получил свещеническо място.

Димитър – бащата на Майстора – се жени за Кана Стоилова, която също била преселничка, но от беровското с. Истевник. В с. Фролош им се раждат две деца – Владимир и Йорданка (1888–1964), има сведения и за други деца, които са починали. Владе поразително прилича на майка си – това е видно от рисувани по-късно портрети на родителите. Голяма обич свързва майката и сина през годините – Владимир винаги я нарича „Мама“, а не „Майка“. Жената, наричана Камка, често страда от припадъци, може би епилептични. А пред колегата си учител в Свищов Ангел Ангелов след време признава: „Когато мама почина, почувствах, че изгубих половината си живот“. Бащата умира през 1908 г., а майката – през 1921 г.

Семейство на свещеници

Споменах за свещеническата професия на прадядото Димитър и на дядото Петър. Всъщност поп Петър „отвежда“ фамилията в с. Фролош заради енорийско назначение. След време Майстора няколко пъти отбелязва този факт: „Дядо и прадядо (по баща) – свещеници“ (собственоръчна биография, 15 март 1953 г.); „Моят род е фабрика за попове“ (Георги Струмски, „Книга за Майстора, 1972 г.); „Старите били все попове – загубена работа“ (Иво Милев, „Владимир Димитров – Майстора: биография“, 2022 г.). Последният биограф Иво Милев сполучливо описва самия художник: „Той сякаш е роден за монах“. Неслучайно децата го наричали дори „Дедо Боже“. Споменатият учител от държавната търговска гимназия в Свищов Ангел Николов Ангелов разказва как изглеждал Майстора през 1911 г. като 30-годишен: „Димитров правеше впечатление на отшелник, на човек вглъбен във вътрешния си мир, изцяло погълнат от собствените си мисли и чувства – на самотник, обърнал гръб на суетния светски живот, а може би никога не прекрачил прага му“ („Майстора – разговори, писма, спомени“, 1972 г.).

Черквата „Св. Троица“ в с. Фролош (1867 г.)

Да се върнем към бащата Димитър – той също е учил за свещеник, но така и не се „запопва“. По думите на Борис Колев и Йонка Коцева таткото на Майстора „проявява склонност към философски размишления, надарен е с музикални способности“, но няма никакъв практически усет („Владимир Димитров – Майстора“, 1974 г.). Няколко години след раждането на Владе в с. Фролош се случва злополучен инцидент с бащата, а свещеникът поп Петър – материална опора на семейството – умира.

Тук е служил поп Петър, дядото на Майстора

Осакатяване на бащата

Многобройни биографии на Майстора от по-старо време съдържат кратки описания на инцидента, при който бащата Димитър получава тежки травми: през пролетта на 1889 г. при изпълнение на функциите си на пъдар води престрелка с контрабандисти на границата, в резултат на което е ранен тежко в рамото, лекува се продължително из болници и санаториуми, но осакатява с дясната ръка. Тогава умира и поп Петър, а в търсене на препитание семейството се преселва към гр. Кюстендил след кратък престой в с. Тръновлаг. Владе е на седем години; таткото води унизителни преписки, за да получи инвалидна пенсия от 12 лв.

Различна версия представя последният биограф на Майстора Иво Милев. Бащата Димитър участва в потушаването на русофилския бунт в гр. Дупница през есента на 1886 г., в резултат на което е ранен в дясната ръка и остава инвалид. Ще припомня какво се случва тогава в страната и конкретно в Дупница – това е описано неколкократно, включително и от Симеон Радев.

Иде реч за избори за III Велико народно събрание, породени от абдикацията на княз Александър I Батенберг по волята на Русия, предхождана от преврат и контрапреврат. Тези избори се провеждат в атмосфера на „взривоопасна смес на чувства и политика“ (по думите на историка Георги Н. Георгиев) и преимуществено по оста русофили/русофоби. На 28 септември 1886 г. в Дупница се случва зловещ инцидент, описан от Симеон Радев като „кърваво приключение“: „по жестокост и по грозота то надминаваше всичко, видено досега в нова България“. Русофилски настроена шайка напада изборното бюро и по изключително жесток начин линчува и умъртвява депутатите Хр. Грънчаров и Г. Зограф, околийския началник Т. Димитров и учителя Г. Папукчийски.

Независимо от причината за инвалидизирането на таткото на Майстора, това обстоятелство предопределя тежката съдба и след преселването в Кюстендил, където издръжката е поета от майката, чиракувала по чужди къщи и овощни градини.

Градоносна буря над селските ниви и безпомощна жетварка

Ярък фролошки спомен съпътства Майстора до края на неговия живот. Детето често придружавало таткото пъдар из нивите и баирите. Един летен ден пред очите им се случило следното: над главите изведнъж се скупчили черни градоносни облаци, детето прималяло от страх и стискало треперещо бащините ръце. Извила се страшна буря. Тогава двамата съзрели сред нивите самотна жетварка, наведена над класовете – жената искала да ги предпази от стихията, сякаш са нейни деца. Бащата вдигнал пушката и стрелял по облаците. В този миг сякаш пред детето се открили „всемира и нищожеството на човека“ (по предадени разговори с Асен Василиев); този миг превърнал малкото дете в художник (по думите на Владимир Свинтила)!

Родна къща

Ще разкажа и за родната къща на Владе, може пък някой любознателен читател да завие към прелеза на с. Мурсалево при магистрала Люлин преди Благоевград по посока фролошките махали, днес в община Кочериново. Локализирането на мястото представлява известна трудност, но три обстоятелства предопределят положителния резултат. Най-напред: местни възрастни хора пазят отчетлив спомен. След това: налице е кратко описание от писателя Георги Струмски, роден в близко село и проявявал специален интерес към Майстора, защото го е виждал като дете. Накрая: важен опорен пункт е черквата, в която е служил дядото на Владе – поп Петър.

Мястото под черквата, където е роден Владе през 1882 г.

И така: родното място е точно под черквата, а днес представлява празен парцел от около половин декар, опиращ до две успоредни улички. Открива се сравнително лесно – от селския площад с кметство и поща се тръгва по права линия по основната улица с лек наклон надолу към черквата, и се изминават около 100 м. Мястото е заградено с мрежа, от старо време не е останало нищо. Има по-нови постройки, позанемарени, но те са правени от нови собственици и в по-ново време. Възрастни хора добре си спомнят предишен собственик на мястото отпреди десетилетия: дядо Стаменко. Но той не е бил родственик на фамилията на Майстора, вероятно е купил парцела. През 1972 г. Г. Струмски пише, че е открил запустяла ливада с джанка и кошер с пчели, както и останки от стар зид и счупени тухли; местонахождението съвпада с описаното от мен: „По единствената улица, която се спуща от площадчето, стигаме до мястото, където е била къщата“.

Паметникът в с. Фролош през 1982 г.

Всъщност семейството на Майстора не е живяло в къща, а в нещо като изкопана землянка. Над нея, по баирчето, се извисява фролошката черква „Света Троица“ с гробища край нея. Тя е еднокорабна, построена е през 1867 г., красивата камбанария отстрани е изградена по-късно. В нея е служил поп Петър. Свещеникът умира в селото, ала въпреки положените усилия не успях да открия свещенически гробове около нея.

Паметници

Днес в селото са регистрирани около 60 жители из десетина махали, но някога са били много повече – имало е няколко училища и магазини, а махалите са били 42. Жителите през 1968 г. са били близо две хиляди, а преди това са достигали до пет-шест хиляди.

В центъра на Фролош има хубав двуметров бронзов паметник на Майстора в цял ръст, разположен в оформено площадно пространство върху малък постамент. Автор е проф. Величко Минеков, както и арх. В. Янкова. Той бе открит през юни 1982 г. по случай 100-годишния юбилей на художника. Величко Минеков е идвал преди това, за да прецени разположението; скулпторът присъстваше и на откриването. Интересно е, че паметникът е поставен така, та погледът на Майстора да сочи към родната къща и черквата. Самата Людмила Живкова е проявявала желание за изграждане на къща-музей, ала смъртта ѝ малко преди юбилея проваля идеята. По това време селото е наброявало около 900 жители и те с доброволен труд облагородяват площадчето и близките улици. Техническото обезпечаване е осигурено от държавата със съответен бюджет.

Ликът на художника откриваме и върху други паметници. През 1972 г. (90 г. от рождението му) едновременно са открити три паметника. Единият е пред новата художествена галерия в гр. Кюстендил с автор Борис Гондов. Вторият е в с. Шишкóвци, негов автор е Мара Георгиева – тя всъщност създава още едно копие, поставено в градинката зад бившия царски дворец в столицата. Третият е пред сградата на Съюза на художниците на софийската ул. „Шипка“ 6 и е дело на Величко Минеков, който десет години след това ще постави идентичен паметник и във Фролош. Интересна съдба имаше паметникът в с. Шишковци: през есента на 2009 г. той бе откраднат, а чрез усилията на местна общественост и полиция останките бяха открити, нарязани на парчета в склад за вторични суровини; по същия паметник зад софийския царски дворец бе направено още едно копие и повторно поставено в Шишковци. (Тогава изпълнявах длъжност на зам.-министър в МВР и с други общественици и местни хора, вкл. възрастна жена – бивш модел на Майстора, присъствах на повторното откриване в началото на 2010 г.). В земенското с. Дивля, където Майстора е живял четири месеца и създава едни от най-вълнуващите си платна, също има паметник с автор Величко Минеков, изграден през 2002 г. (скулптурна глава върху двуметров постамент). Паметни плочи бележат къщата на столичната улица „Вашингтон“ 37, където Майстора е живял през 1953 г., както и на столичния бул. „Янко Сакъзов“ 32 (бивш „Ген. Заимов“), където живее преди смъртта си.

След Фролош: животоописание

Оттук, именно оттук – от разпиляното по махали и баири с. Фролош, тръгва житейският път на може би най-популярния български художник. Накратко. Сиромашията съпътства семейството и след заселването в кв. „Катранлия“ в Кюстендил. Момчето завършва трети прогимназиален клас, напуска поради бедност, продава вестници, работи като бояджия. 15-годишен идва в София и чиракува в хан, разболява се от коремен тиф и се прибира в Кюстендил с каруца, увит в черга. Излекува се, а майката дарява Рилския манастир с изтъкана от нея домашна черга.

Владе има красив калиграфически почерк, назначен е като писар в окръжния съд, там работи четири години и пълни разни тефтери с рисунки. Кюстендилски юристи забелязват талант у писаря. „Правих първата самостоятелна изложба още като писар, устроена от съдията Никола Чехларов в Кюстендил 1903 г.“, ще напише след време Майстора. Съдействат и други съдии (например Христо Славейков, брат на Пенчо Славейков), адвокати (например Григор Бояджиев, деец на ВМРО) и въобще градската интелигенция. Изложбата е открита на 11 май 1903 г. в гимнастическия салон на Педагогическото училище, това е първата изложба на Владимир и въобще първата художествена изложба в града. Показани са скици върху входящи и изходящи дневници на съда, портрети на съграждани и пейзажи от кюстендилското поле. В-к „Изгрев“ помества хвалебствена рецензия, писана вероятно от Иван Кепов. Владимир другарува с бъдещите поети Емануил Попдимитров и Никола Антонов – Венетов, след това с писателите Георги Стаматов, Веса Паспалеева, Николай Лилиев, добро отношение към него имат Стоян Венев, Васил Стоилов, Гео Милев, Николай Райнов, Чавдар Мутафов и мн. др.

Вроденият младежки талант е забелязан, но трябва да се развие. След кюстендилската изложба се създава фонд за издръжка на самоукия художник, петнадесетина граждани финансират записването му като извънреден студент (заради липса на средно образование) в софийското Рисувално училище (октомври 1903 г.). Завършва с отличие „Живопис“ (1910 г.), там започват да го именуват „Майстора“.

Паметна плоча пред софийския дом на Майстора на ул. „ Георг Вашингтон“ 37

Учителства в търговската гимназия в гр. Свищов (1910–1918), прекъсва заради работа като военен художник по време на войните. През 1919 г. работи за кратко в Трета мъжка гимназия в София, след това се отдава само на творчество. През 1922 г. прави голяма изложба в Манежа (на мястото на днешната Народна библиотека). Сключва 4-годишен договор с американския меценат Джон Крейн – всичко, създадено от Майстора, става притежание на мецената, срещу месечна стипендия. Художникът педантично изпълнява договора си, прекратен след време заради световната икономическа криза. Пътува до Италия, САЩ, Франция, Германия, Турция.

След 1924 г. постепенно се ориентира към кюстендилския край, своеобразна негова столица след 1928 г. (до 1948 г.) става с. Шишкόвци. Има договор с министерството на просветата. Така разгръща широкотематичния си талант в различни жанрове, сюжети и техники: графика, акварел, маслена боя…

Последните години от живота си прекарва със семейството на сестрата в дадения му на разположение държавен апартамент на тогавашния бул. „Ген. Заимов“ 32. Живее в просторната североизточна стая, превърната в ателие и малка изложбена зала. Болките в стомаха се засилват. През пролетта на 1960 г. прави последно пътуване до Кюстендил. Връща се в София, следва престой във владайски санаториум и постъпване в болница ИСУЛ. Художникът умира на 29 септември 1960 г. Погребан е в орландовските гробища, през 1972 г. е препогребан в любимото с. Шишковци.

Паметна плоча пред софийския дом на Майстора на бул. „Янко Сакъзов“ 32

Необичайна скромност, преливаща дори до аскетизъм, бележи живота на този талантлив човек. Проф. Васил Стоилов ще опише атмосферата, в която живее Майстора в софийска квартира на бул. „Сливница“ 263 през есента на 1927 г.: „Обстановката беше сиромашка: широк, железен креват, няколко прости дървени стола, маса, покрита с бяла покривка, на прозорците – стари, плетени пердета“. Това несъмнено е отглас и от първите седем фролошки години на големия художник.

Завършвам с думи на Майстора:

„За всяко изкуство трябват три условия: новост, яснота и чувство“.

„Двайсет години вече вървя като замаян: нещо ме тегли все към двата метра. Шемет в главата. Но ние всички сме пътници за „алтро мондо“ (другия свят). Всекиму иде ред, жив човек не е още литнал нагоре“ (спомен на проф. Васил Стоилов).

„А с моето рисуване, докато разбера горе-долу нещо от тоя труден занаят, станах ерген-дядо, остарях и от няколко години съм пенсионер, и живея при сестра ми с нейните големи деца…“ (писмо до Стана, 3 февруари 1960 г.).

„Но не ми остана време. Затова на младите препоръчвам да стигнат до завършени работи. Да бързат, да изоставят фразата „има време“. Защото, мисля си, тъкмо човек навлезе в работата и току-виж, дошло е да се мре“ (в-к „Литературен фронт“, 31 януари 1957 г.).

Гробът на Владимир Димитров – Майстора в кюстендилското с. Шишкόвци

Снимките са дело на Веселин Вучков или са от неговия архив. Авторът изказва благодарност на Светлана Калéндрова, 76 г.; Васил Равенски, 76 г.; Иван Кавлачки, 52 г., и на останалите съмишленици.

Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, Югозападен университет „Н. Рилски“ – Благоевград и Академията на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на научни публикации и разкази, както и на сборника с биографични и пътеписни есета „Места, събития, човеци“, публикуван през юли 2023 г. В периода от 2009 г. до 2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От ноември 2014 г. до март 2015 г. е министър на вътрешните работи, подава оставка като министър и депутат.

Веселин Вучков
31.07.2023

Свързани статии

Още от автора