Романът „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков има поредната си българска публикация, този път от издателство „Кръг“. Не съм се захващал да ги броя колко точно са, но това е може би нейде към девето-десетото му издание, откакто през 1968 г. излиза за пръв път на български под № 7 в библиотеката „Избрани романи“ („Народна култура“, превод Лиляна Минкова). През 2020 г. книгата се появява в същия превод, но с един великолепен нов дизайн, дело на Наталия Чайкина. Преди време попаднах в интернет на класация, подреждаща най-красивите корици на романа, и според мен тази спокойно би могла да заеме някое от челните места, ако не и първото. Най-малкото, защото не се втурва като повечето да изобразява котарака Бегемот – любим обект на илюстраторите (корицата, заела второ място, също заиграва с котката – изплезил е Бегемотът раздвоен змийски език, с изпитателен вкаменяващ поглед), а набляга на всеотдайната любов между (голата) Маргарита и нейния (безпомощен) Майстор. Не от илюстрациите на книгата обаче идва първоначалният импулс за този текст, а от питанката защо толкова много „Майстора и Маргарита“ е популярен не само в България, а и по цял свят (75 са кориците, участващи в споменатата по-горе класация, и те са само малка част от всички отпечатвания на романа). И по-сетне: защо на такава масова съдба не се радва друг велик руски роман от ХХ век, може би най-великият – „Чевенгур. Пътешествие с открито сърце“ на Андрей Платонов? Вторият например – от първото си издание през 1990 г. („Профиздат“) е публикуван на български само още веднъж през 2005 г. („Дамян Яков“). Кое в „Майстора и Маргарита“ го прави в известена степен символ на литературно-претенциозния широк вкус (романът у нас зае шесто място в кампанията „Голямото четене“, втори е в Латвия, десети в Унгария, 92-и и 130-и съответно в Германия и Великобритания, а в различни руски класации най-често е първи), докато „Чевенгур“ отсъства, включително от тамошните? Въпреки че според руския литературовед, критик, литературен историк и писател Дмитрий Биков той е – наред с „Тихият Дон“ на Шолохов – главният руски роман на ХХ век. И е напълно вярна печалната му констатация: „Единственият истински гений на руската литература през ХХ век е останал най-непрочетен“…

1

Двата романа (както и техните автори) имат нелека съдба. Приличат си по това, че излизат дълго след смъртта на създателите си: „Майстора и Маргарита“ през 1966 г., 26 години след края на Михаил Булгаков; „Чевенгур“ през 1988 г., 37 години след кончината на Андрей Платонов (броя за първи изданията в родината им). За „Чевенгур“ е ясно: перестроечни времена, измъква се от чекмеджетата каква ли не арестувана литература, така че отпечатването му в сп. „Дружба народов“ си е някак исторически закономерно. По-любопитна е историята с публикацията на „Майстора и Маргарита“: текстът на Булгаков (силно окастрен – близо 12 % от цялостния корпус) се появява в друг „толстый журнал“ (дебело списание), „Москва“, което през 60-те е в менгемето на лютата битка между по-либералното „Новый мир“ (с главен редактор Александър Твардовски, известния руски поет) и по-консервативното „Октябрь“ (с главен редактор Всеволод Кочетов, днес напълно забравен социалистически реалист). Един друг напълно забравен социалистически реалист, Евгений Поповкин, пък е главен редактор на „Москва“. И се обръща той към Константин Симонов, автора на „Хората не се раждат войници“, с молба да му даде материал-бомба, който да привлече интереса на четящата публика към неговото издание. Симонов му дава „Майстора и Маргарита“. Хитрият Поповкин разделя текста на две – първата част публикува в брой 11, а втората в брой 1 за 1967 г. – зарибява по този начин абонати за списанието. Напълно успешен мениджърски ход – за „Москва“ се вият опашки, „Майстора и Маргарита“ се превръща в сензация. Втората литературна сензация в годините на размразяването след „Един ден на Иван Денисович“ на Александър Солженицин. Така, àко и написан по-късно (всъщност е фактически недовършен), романът на Булгаков изпреварва появата на „Чевенгур“ с повече от 20 години. Трябва да отчетем обаче, че епосът на Платонов има свои частични публикации – през 1928 г. списанието „Красная новь“ (Червена целина) публикува като разкази „Произходът на майстора“ и „Потомъкът на рибаря“ – фрагменти от първата част; същата година в юнския брой на сп. „Новый мир“ е поместен друг разказ-фрагмент с името „Приключение“. И толкова… Нищо повече от „Чевенгур“ не вижда бял свят до смъртта на Андрей Платонов.   

2

Причината за това е, че с повестта „Впрок“ („В запас“) писателят – без да иска, но пък здравата – вбесява другаря Сталин. Според руската историчка Наталия Корниенко, която е виждала екземпляра на списанието „Красная новь“, където през 1928 г. излиза повестта, Бащата на народите бил изпъстрил полето с обиди към Платонов: дурак (глупак), пошляк (от пошъл), балаганщик (циркаджия), беззубый остряк (беззъб шегаджия), болван (тъпак). А в редакцията Коба изпратил записка: „Това е разказ от агент на нашите врагове, написан с цел развенчаване на колхозното движение, и публикуван от зяпльовци-комунисти с цел демонстрация на тяхната ненадмината слепота… P.S. Трябва да бъдат наказани и авторът, и зяпльовците и то така, че от наказанието да им остане и в запас“. Ясно е какво значи да ядосаш Стопанина – навсякъде пред теб се захлопват врати и ти остава единствено да се молиш да не те стигнат черните ЗИЛ-ове на НКВД. Прочее, Андрей Платонов го настигат: през 1938 г. органите арестуват сина му Платон (на галено Тоша), който е едва на 16 години, но с помощта на Шолохов, голям Платонов почитател, и след непрестанните молби на писателя, през 1940 г. Сталин разпорежда освобождението му. В лагерите обаче Тоша хваща туберкулоза и умира през 1942 г., заразявайки и баща си, който си отива от същата болест през 1951 г. И въпреки че е буквално ампутиран от литературния живот в страната, Андрей Платонов не спира с опитите си да омилостиви сатрапа. За „Чевенгур“, който е в общи линии готов някъде към 1928 г. (ръкописът е датиран 1926–1928), прибягва чак до ходатайството на Максим Горки. Но е попарен – авторът на „Моите университети“ му признава таланта, обаче…

Вие сте човек талантлив – това е безспорно – пише той в писмо до Платонов от 18.ІХ.1929 г., – безспорно е и това, че имате много своеобразен език… // Но при неоспоримите достойнства на Вашата работа, аз не мисля, че ще я напечатат, издадат. За това ще попречи Вашето анархическо умонастроение, видимо свойствено на природата на Вашия „дух“. Искали ли сте това, или не, но Вие сте придали на осветяването на действителността характер лирико-сатиричен, а това, от само себе си се разбира, е неприемливо за нашата цензура. При цялата нежност, с която се отнасяте към хората, те при Вас са украсени иронически, явяват се пред читателя не толкова като революционери, колкото като „чудаци“ и „полуумни“. Не твърдя, че това е направено съзнателно, обаче е направено – такова е впечатлението на читателя, тоест моето. Възможно е и да греша…          

Никой не се ангажира с Андрей Платонов, напротив – подложен е на разгромяваща критика в съветския печат. Включително от Александър Фадеев (бъдещ автор на тогава все още ненаписания роман „Млада гвардия“). И въпреки покаятелните му писма и до самия Сталин, и до „Литературная газета“ (първото изглежда не е изпратено, второто изобщо не е публикувано). И е наистина цяло чудо, че по време на Големия терор през 1937 г. на писателя му се разминава ареста…

Булгаков също не е гален от критиката с перце, напротив – дотам му отравят живота, че на 28.ІІІ.1930 г. той отправя писмо до правителството на СССР с молба да му бъде разрешено да напусне страната. В писмото си изчислява, че от 301 отзиви за негови произведения „похвални са 3, враждебно-ругателни – 298“. Особено здраво го отнася за пиесата си „Дните на Турбини“, харесана от Сталин, но впоследствие подложена на ожесточен огън от страна на разни лефовци и рапповци. Анонимен критик в списанието „Жизнь искусства“ (44/1927) е безпардонно нападателен:

Мишка Булгаков, куме мой, също, да ме прощавате за израза, писател, в застоялия боклук бърника… Но каква е тази, питам, браточка, твоя муцуна… Аз, вярно, съм човек деликатен, ама че вземи и го прасни с кастронката по тила…

Отчаяното писмо на Булгаков дълго остава без отговор. Но на 18 април в дома на писателя звъни телефонът. Отсреща – Сталин. Булгаков се шашка най-вече от въпроса на вожда: „Е, какво, много ли ви омръзнахме?“ И изтърва знаменитата фраза (за която впоследствие неведнъж съжалява): „Аз много мислех в последно време може ли руският писател да живее извън родината. И ми се струва, че не може“. След този разговор Булгаков е назначен в МХАТ, макар пиесите му все така да не се играят. Той продължава да пише на Сталин, моли за лична среща с него („…искам да Ви кажа, Йосиф Висарионович, че моята писателска мечта е да бъда извикан лично от Вас…“), ала това така и не става – до края на живота му Бащата на народите не го търси нито веднъж. Получава се като телефонния разговор с Борис Пастернак – един-единствен път и край, змията е хипнотизирала мишката. В случая с Булгаков неблагоприятна роля изиграва и неодобрената пиеса „Батум“ за младежките години на Йосиф Джугашвили. Михаил Булгаков е осведомен през 1939 г., че тя няма да се качи на сцената и според мнозина изследователи това е една от причините за рязкото влошаване на здравословното му състояние. Писателят умира на 10.ІІІ.1940 г.      

3

Огромно е числото на хората, които вярват, че „Майстора и Маргарита“ е също зов за среща със Сталин, само че под формата на роман. Цитираният вече Дмитрий Биков дори го нарича: „месидж, адресиран до Сталин“:

Разбира се, много в романа е адресирано до неговия главен читател, комуто е предадено съвършено недвусмислено послание: „Ние разбираме, че ти си зло, ние разбираме, че това зло е неизбежно, понеже по друг начин с нас не може. […] Ти си необходимо зло и ние ти даваме пълното си морално одобрение, ние горещо те приветстваме и ти желаем успех в твоите начинания. Но ние имаме една молба – помилвай художника. Иначе прави каквото искаш в тази страна, която ти се е паднала, тъй като всъщност в нея твоят метод е единствено възможният. […] Но имай смелостта да спасиш художника“.

И ако се вгледа човек в романа, няма начин да не открои, че поне две линии от него са посветени на това взаимоотношение – взаимоотношението власт-творец. И всесилният Воланд, който бушува из Москва по своя прищявка, и измъченият Йешуа Ха-Ноцри, който стои пред Пилат, за да реши този съдбата му, и със самото си присъствие го кара да се раздвоява и да го боли глава („Що е истина?“– пита Пилат и получава отговор: „Истина е това, че теб те боли глава“) – и двата сюжета разгръщат това взаимодействие. Че дори и третата линия: Маргарита приема да стане вещица, тоест част от свитата на Воланд, за да спаси любимия си, затворен в психиатрична клиника. Михаил Булгаков почти до края си е писал романа, последни поправки прави на 13.ІІ.1940 г. – по-малко от месец до смъртта си, вече почти ослепял; жена му Елена чете текста и записва коментарите му. Той много е залагал на тази книга, вярвал е, че тя по някакъв чудодеен начин ще преобърне отношението на диктатора към него самия, затова и думите: „Никога не молете за нищо по-силните от вас. Те сами ще дойдат и сами всичко ще ви дадат“. Не става обаче така – Сталин не идва при Булгаков, „Майстора и Маргарита“ не стига до Сталин. И в това според Дмитрий Биков е трагедията на романа: той е предназначен „само за един човек, а става всеобщо достояние на тълпата“. И тълпата се влюбва във Воланд, в Бегемот, в Азазело, в Маргарита и като че ли най-малко в Майстора и Йешуа Ха-Ноцри. През 60–70-те години в СССР се е появява истински култ към Воланд, а дори и днес, разправят, че на 1 май – в деня на отлитането на Маргарита и Майстора, в покрайнините на Москва, в т.нар. Врабчеви планини (Воробьёвы го́ры) се устройват същински валпургиеви оргии: „Роман, който оправдава злото, нищо не можем да направим срещу това, съдържа той директно оправдание на злото, изречено е в него това открито, този роман стана достояние на масите“. 

Честно казано, не съм сигурен доколко „Майстора и Маргарита“ е роман, оправдаващ злите демони. В руската литературна наука е постоянен сюжет дали пък Михаил Булгаков не проповядва някакъв култ към Сатаната; една негова биография, преведена на български, дело на Алексей Варламов („Рива“, 2011), постоянно си задава този въпрос. Дори върви легенда: точно поради тази причина, заради връзката с нечистите сили, всяка екранизация на романа е обречена на провал. Паралели се правят и с „Дванадесетте стола“ и „Златният телец“ на Илф и Петров (твърди се дори, че „Майстора и Маргарита“ бил пряка реплика на прочутата дилогия), и с „Необичайните похождения на Хулио Хуренито“ на Иля Еренбург, а ако се съсредоточим достатъчно, със сигурност бихме открили протичащи токове и към „Хиперболидът на инженер Гарин“ на Алексей Толстой. Само че според мен това, което най-силно характеризира романа на Булгаков, е вярата във волята, в индивидуалната сила на личността, в нейното всесилие, ако щете. А също и в това, че тази всесилна личност е призвана да помогне на безпомощния творец, да му подаде ръка и да го извади от капана, в който сам е попаднал заради своята наивност и безхарактерност; в известна степен несвоевременност и непоместеност. „Майстора и Маргарита“, освен всичко друго, е и роман за неведомото покровителство, което бди, и когато трябва и ти е нужно, ще ти се притече на помощ. Вяра в чудото, в ангела-хранител (в случая дявол): свръхестественото е тук, за лошите и равнодушните то вече е разляло олиото и всички те ще си получат заслуженото, защото и Маргарита ще се намаже с вълшебния крем, подарен ѝ от Азазело, и с отмъстителен гняв ще поломи еснафско-бездарното им сборище в Дома на писателя. И това чудо, този дявол-хранител не е друг, освен властта – чудодейната магическа власт, която – ако реши, всекиго ще спаси, дори безсилния Майстор от психиатричната клиника. Романът „Майстора и Маргарита“ е, разбира се, роман и за любовта, но е преди всичко роман за всемогъщието и за абсолютната, изпълнена, безгранична своеволност на властта и властника. Която е добра, ако ти помага и наказва враговете ти, и зла – ако те наказва и помага на враговете ти. Всяка власт е добра, ако е на моя страна…       

Един от зложелателите на Майстора е критикът О. Латунский, приличащ на католически свещеник. А една от статиите му, разгромяващи романа на Майстора, носи заглавието „Войнстващият старообрядец“. Старообрядците са руска секта (с множество разклонения), водеща началото си от съпротивата на протопоп Авакум през ХVІІ век срещу известните „никониановски реформи“. Най-голямо брожение сред т.нар. „ревнители на вярата“ среща решението на патриарх Никон да замени кръстенето с два пръста на кръстене с три пръста. Има картина на Василий Суриков, „Болярката Морозова“, една от най-преданите последователки на Авакум, която непреклонно и предизвикателно е вдигнала окованата си ръка с два пръста – знак за неподчинение и убеденост, че тъкмо тя, старообрядката, изповядва истината. В своите теологически разсъждения Авакум и неговите сподвижници мислят много за Бога, за вярата, за Иисус и т.н., които граничат с наивност и дори бих казал някакво безхитростно простодушие; в своята книга „Протопоп Авакум и началото на разкола“ френският историк Пиер Паскал показва отлично тази старообрядческа безизкусност. А ако човек се зачете внимателно в „Чевенгур“, в разсъжденията за това какво е комунизмът, кога ще настъпи той и как точно, със сигурност ще му направи впечатление, че между размишленията на разколниците и размишленията на чевенгурците има ако не абсолютно тъждество, то поне огромно подобие:

— А какво представлява комунизмът, другарю Чепурни? — попита Жеев. — Кирей ми разправяше, че комунизмът бил на един остров в морето, а пък Кеша, че комунизмът го били измислили умните хора…

Чепурни искаше да си помисли за комунизма, но не си помисли, за да изчака Прокофий и да го попита. Но изведнъж си спомни, че в Чевенгур вече има комунизъм, и каза:

— Когато пролетариатът си живее сам, при него комунизмът сам си става. За какво ти е да го знаеш, кажи, моля ти се, когато трябва да го чувстваш и откриваш на място! Комунизмът е взаимно чувство на масите; например Прокофий ще доведе бедните и комунизмът при нас ще се усили и тогава веднага ще го забележиш…

— Ама точно не се знае, нали? — продължаваше да разпитва Жеев.

— Какво съм ти аз на тебе, маса ли? — обиди се Чепурни. — То и Ленин не е длъжен да знае за комунизма, защото това е работа на целия пролетариат, а не на единиците… Няма да станеш по-умен от пролетариата…

Всъщност „Чевенгур“, освен всичко друго, е книга за това какво става, когато не твърде образованият, недоучилият, направо простият започне да размишлява върху сложни абстракции, от които и него го заболява главата. Той иска семпли решения – скоростни, обикновени и моментални: „Скоро насам ще се приближат масите — тихо си помисли Чепурни. — Всеки момент в Чевенгур ще зашуми комунизмът, тогава за всяка неочаквана душа тук ще се намери утеха в общата взаимност…“ Комунизмът, между другото, е зашумял в Чевенгур, тъй като прогресивната класа е извела на края на града буржоазните елементи и ги е разстреляла с картечници: простите решения са най-удачни, когато много-много не се замисляш, а сядаш зад картечницата. Това е само пътьом споменато в романа на Андрей Платонов, сякаш е дребен, маловажен детайл, но тук е ключът за цялостното му разбиране: ако масата, масовият човек дойде на власт, той не се церемони твърде, ами всичко и всеки, който не му се вписва в концепцията, минава под ножа. Както отбелязва Александър Кьосев: „Реални епохи и разни културни програми са дадени накъсо, историята е „съкратена“ – културно-историческите образци са се превърнали в условни знаци на едно желание, което трябва да бъде наречено едновременно митологическо и инфантилно. То иска социализмът да бъде почувстван субстанциално, като вещество, проникващо „като сила“ в тялото на човека, щастието да обгради с очевидно сияние всяка вещ, „небето да стане по-синьо“. Кръстим се с два пръста – вярата е съхранена, избиваме буржоата – комунизмът е пристигнал. Според Дмитрий Биков главният сюжет на „Чевенгур“ е „срастването с масата, загубата на личността“, което е вярно, но отчасти; главният сюжет на „Чевенгур“ е какво става, когато на училия-недоучил му се е „паднала тази страна“, когато нищите умом държат в ръцете си инструмента на властта. Тогава, ако прибегна до днешни аналогии, Земята става плоска, ваксините стават вредни, а ти само с излъчванията от духовната ти аура помагаш на 5 и повече хиляди души. „Чевенгур“ е утопична книга, но утопична по старообрядчески, в която земният рай настъпва, когато се кръстиш с два пръста, а цялата земя около този рай е равна и плоска.

4

Смятам, че популярността на „Майстора и Маргарита“ идва от неосъзнатото, но пък дълбинно вкоренено вярване, че властта е всесилна – едно проявление на човешкото като вярване в магическото на властта; а за „непрочитането“ на „Чевенгур“ откривам причината (освен в своеобразния и гениален език на Андрей Платонов) в също така неосъзнатото, но пък дълбинно вкоренено вярване, че действителното решение на проблемите е единствено простото решение – едно проявление на човешкото като вярване в моменталическите магически решения, които израстват от само себе си. Второто вярване обаче е и донякъде невярване – човешката история е показала, че прости решения няма, всяко истинско решение е сложно. Двата романа – освен всичко друго, описват и пасивността, апатичността, мързела, ако щете, на човека; но в първия случай този мързел очаква помощ свише – от гръмовержеца-властник, във втория – помощ снише, от самородната природа.

Волунтаризъм и стихийност – първия го боготворим, от втората се боим…