„Майка“, продукция на известната холандска компания Peeping Tom, е един от най-любопитните спектакли в програмата на One Dance Week (23.09–15.10.2017). Интервю с хореографката Габриела Каризо
Представянето на хореографката Габриела Каризо е повече от лесно: тя е съоснователка на компанията от самото ѝ начало през 2000 г. заедно с драматурга Франк Шартие и освен върху своите спектакли често работи и по копродукции с Netherlands Dance Theatre. Известна е със своята хиперреалистична естетика, в която различните изпълнителски изкуства и най-вече танцът се монтажират като във филм. Ефектът е силно визуален и въздействащ върху въображението, благодарение и на виртуозността на изпълнителите.
За участието на Peeping Tom в програмата на One Dance Week (на 14 октомври от 19.30 часа в Дома на културата „Борис Христов“ в Пловдив) организаторите споделят: „Peeping Tom е една от водещите танцови компании на планетата, която мечтаем да покажем в България от години. Те създават реалност, която поглъща, и говорят на език, който подчинява цялото ти внимание. Тази компания има нереална селекция от изпълнители. Когато се движат на сцената, човек има чувството, че това са същества, отдавна преодолели ограниченията на човешкото тяло“. (Асен Асенов). Елианна Лилова допълва: „За мен гостуването на Peeping Tom е като осъществяване на дългоочакван блян. Лично ги ухажвам от вече 5-6 години. В Пловдив на 14 октомври Peeping Tom ще представят последния си спектакъл, „Майка“, който, както заглавието подсказва, е драматичен, разтърсващ и сантиментален, поставящ във фокус най-важния персонаж в живота на всеки от нас“.
На въпроса как се осъществява селекцията на One Dance Week, организаторите отново са единодушни: избират спектаклите „не с ума, а със сърцето си. На добрия танцов спектакъл реагираш с кожата си, съвсем буквално, защото настръхваш, а едва след това тази вълна отива в мозъка. Доброто изкуство се разбира от всички, на физическо ниво“. (Асен Асенов). А в по-широк контекст Елианна Лилова споделя: „Съвремието е все по-динамично и гъвкаво, такива са и изкуствоведските форми, бидейки в своята същност рефлектираща реалност на обществата. Наивното следване на идеологизирани концепции носи риска от представяне на еднотипно, едностранчиво и дори обсолетно съдържание. Та на въпроса – как селектираме: доверяваме се на инстинкта, озъртаме се какво се случва по световните фестивали и се стараем да „носим“ в Пловдив късчета от световната танцова сцена“.
Безспорно Peeping Tom е едно такова късче. Ето и какво споделя хореографката Габриела Каризо специално за читателите на Портал Култура.
ЗА МЕН Е ВАЖНО ДА ВИДЯ ЧОВЕКА
С Габриела Каризо разговаря Елена Ангелова.
Бях много впечатлена от един отзив на ваш спектакъл, 32 rue Vandenbranden, споменат от Джос Бейкър (хореограф от Peeping Tom) в интервю за австралийското радио, който ми се струва доста валиден за естетиката на Peeping Tom изобщо. Ставаше въпрос за това, че спектакълът напомня филм от Дейвид Линч с картини от Едуард Хопър върху саундтрак на Куентин Тарантино и с елементи от Монти Пайтън. Какво мислите за това твърдение и как оформихте тази силно разпознаваема естетика?
Да, това определено е вярно за 32 rue Vandenbranden. Бихме могли да намерим дори и още влияния. Някои хора споменаваха и Хичкок. Разбира се, това е нещо, за което разговаряме и което търсим в творческия процес. Всички тези елементи са част от влиянието на литературата, киното, изобразителното изкуство. Началната точка понякога е една картина или един филм и оттам създаваме едно малко общество. Имахме корейски танцьор например и това ни насочи към темата за чужденеца… Такива решения се взимат много органично.
Картините играят много ключова роля във вашите спектакли, оформят свое собствено присъствие особено в „Майка“.
Да, защото сценографията и пространството бяха отправната точка за „Майка“. В „Майка“ се намираме в много конкретно пространство, като музей, но в същото време ми се искаше да има и по-абстрактна нотка. Различните гледни точки се мултиплицират. Майчинството също може да бъде пространство и променяйки това пространство, аз мога да пътувам чрез картините, чрез паметта на жената.
Моята майка беше художничка и в края на живота си рисуваше. Нейни картини присъстват в представлението, така че за мен има един много личен момент, когато говоря за майката и за отсъствието ѝ . Но това не означава, че представлението е за мен и моята майка. Да, лично е, но в същото време мислех как артистичният живот извън танца му влияе, как навлиза в него и как се пресичат. Как гледаме на смъртта, на живота, на изкуството; как съзерцаваме картините и изкуството въобще. Разбира се, този музей (в „Майка“) е много интимен, но ме интересува какво остава след семейството, как се споделя паметта на семейството.
В контекста на вашата лична история в „Майка“, бихте ли разказали повече за това как решихте да направите трилогия за семейството със спектаклите „Баща“, „Майка“ и предстоящия „Деца“?
Семейството присъства като тема от самото начало на нашата работа. (Peeping Tom е създадена през 2000 г.). Предишните ни спектакли – „Салонът“, „Градината“, докосват тази проблематика. Аз и Франк Шартие (съосновател) бяхме заедно, имахме дете, а семейството ми беше далеч в Аржентина… Мислехме за корените ни, за това, че сме далеч. Важно е, че ние работим с човешките взаимоотношения, а не само с абстрактното движение. Работим с конкретика и реализъм, които се докосват в много странен паралелен свят. В началото основата е винаги човекът и следва връзката му с останалите хора, времето и пространството. За нас това се случва много интуитивно, да говорим за малките отношения, за микрокосмоса. Не за големи неща, а за майката, бащата, вуйчото, дядото, бабата… Всеки вид взаимоотношение и личност е много сложен. В съвременния свят концепцията за семейство се променя. Понятието се движи: нови хора идват, хора умират. Пълно е с противоречия. „Майка“ не е портрет на майката, както много хора смятат. Разбира се, има някои връзки, но това е просто една точка, от която може да се разкаже история. Да, за мен началото на разказа беше отсъствието на майката, но чрез танцьорите гледните точки се мултиплицират. Изследваме страховете във връзката майка–дете.
Думата „страх“ е много ключова за „Майка“. Във вашите спектакли често срещаме по-тъмни тонове, създавате ефекта на трилъра.
Страхът е като мотор. Може да блокира някои неща, но да движи други, да ги разкрие. Пълни сме със страхове през цялото време и въпросът е как се справяме с това. В „Баща“ работихме със страха от остаряването, от смъртта. В „Майка“ е страхът от това да си майка, от детето… Работим с всички тези елементи, за да открием и да постигнем нещо. Това е начин да покажем това, което не се осмеляваме да почувстваме и да кажем, което крием и което не е видимо. Страхът е с нас от самото начало. И би могъл да унищожи човечеството. Създаваме въображаеми образи и понякога ни харесва да гледаме страшни неща. Страхът има силата да разширява и да усилва. В „Майка“ работим много и със звука, тъй като музиката е на живо. Водата например е по някакъв начин свързана с темата за жената.
Имате огромен опит с най-различни изпълнители, например танцьори от най-висша класа като тези на Netherlands Dance Theatre. В същото време работите и с по-възрастни актьори. Какво е за вас най-ценното в творческия процес?
В Peeping Tom имаме танцьори, актьори, музиканти… Но при всеки процесът на работа е подобен. Винаги изпълнителят предлага и аз се опитвам да видя връзката с темата. Материалът идва от тях. Аз ги насочвам, давам им някакви задачи, но те трябва да намерят техния начин, техния материал. Много е специфично заради начина им на създаване на образи. Затова е много сложно, когато се налага да бъде заместен някой, защото авторът на образа го играе. Но от мен зависи да откривам, да мотивирам хората да бъдат по-екстремни.
Бихте ли споделили какво ви води в посоката на танца и хореографията?
Танцьорите могат да правят всичко с телата си. Но в края на краищата няма значение дали работя с актьор, или с танцьор, важното е да видя човека. Процесът е много органичен, винаги има много импровизация. Няма граници и не бих искала да се вписвам в даден жанр.
One Dance Week се организира от Фондация „Едно“ за култура и изкуства в партньорство с Фондация Америка за България като част от програмата на Пловдив –Европейска столица на културата 2019.
