Начало Книги Изборът Макгахански блусове и балади
Изборът

Макгахански блусове и балади

Юли Шумарев
30.01.2023
3568
Юли Шумарев

Книгата на Юли Шумарев е обяснение в любов не просто към Пловдив, но и към детството, преживяно на една квартална уличка, опряла гръб в Стария град 

Юли Шумарев е роден през 1969 г., когато Армстронг стъпва на Луната, а „Лед Цепелин“ записват първия си албум. Има няколко самостоятелни изложби и голямо количество участия в общи изложби. Завършил е педагогика в Пловдивския университет, от 29 години е учител.

„Макгахански блусове и балади“, Юли Шумарев, издателство „Жанет 45“, 2022 г.

ВЪВЕДЕНИЕ

Улицата, на която съм роден и която ме обича, е кръстена на един много важен за България човек. Джанюариъс Макгахан.
Той е американски журналист, който е изпратен в България като военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли Нюз“. Пише за зверствата в Батак и отваря очите на много хора по света.
За клането в Батак казва: „Навсякъде – ужас след ужас…“
Отразява всички важни сражения в Руско-турската война, включително обсадата на Плевен и защитата на Шипченския проход.
Умира на 32 години.
На гроба му в родния му град Ню Лексингтън има паметник, на който пише: „Макгахан – освободител на България“.

НАЧАЛОТО НА ВСИЧКИ НАЧАЛА

Едва ли я знаете тази уличка…
Толкова е малка, че може да се побере в кибритена кутийка. В никакъв случай не може да се сравни с блясъка на главната, с тихото спокойствие на „Иван Вазов“. Или с хармонията на бул. „Руски“. Не може да се обвърже с романтичните сокаци на Стария град. Липсва ѝ динамиката на „Гладстон“ и големия булевард с Тунела.
„Макгахан“ започва от стръмното на Стария град и свършва в началото на циганската махала.
Моята улица. Моят булевард на мечтите.
Ако хвърля в началото джамина, тя ще се изтърколи до заветния край. Спускам се по надолнището и гледам старите къщи. Всяка една разказва история, съдба и любов. Всичко е на мястото си и е готово да ме приласкае.
Няма забележителности. Няма кръчми, бръснарници и бонбонджарници.
Има избелели от времето дувари. Има малки кирпичени къщички, които опровергават всички закони на перспективата и гравитацията. Има набраздени от времето порти, на които висят пожълтели от стихиите некролози. Над всяка снимка на покойник се полюшва вехт креп, който от черен се е превърнал в ръждивокафяв.
Спускайки се по уличката, подминавам проядените от ръжда боклукчийски казани. Колко истории има в тях, чак сърцето ме преболява. Празно шише от веро. Вчера съм се пръскал с него с апапите.
Да напълниш изпразненото шише и да се пръскаш с децата от махалата. Няма такова густо.

*
На огради и порти висят още ланшните динени фенери – сбръчкани и съсухрени като мумии. Ако вдигна глава, ще видя десетките скелети на пленени хвърчила, които висят от жиците.
Моята улица.
Моят макгахански живот.

*
Сигурно ще се опитам да преброя всички камъни на калдъръма, да осчетоводя всяка една дъска от макгаханските огради. Да премеря всеки тротоар. Да се обясня в любов на всички дървета.
Улицата, която ме обича.

*
Сега знам. „Макгахан“ е съществувал и преди две хиляди години. Може би с друга геометрия и посока, но улицата винаги си е била на мястото. С годините разбрах, че сме малка част от нещо голямо.
Вървя днес по улицата и се разминавам с духовете на хора, които много отдавна са обитавали това място.

*
Стъпвам много внимателно по тротоара на времето.
Знам.
По следите ми са минавали хиляди хора, цяла една вселена от истории,спомени и чувства. Всяко камъче тук добива своя смисъл, своето значение.

*
Крача по „Макгахан“ и докосвам с пръсти старите дувари. Аз съм малка грамофонна игличка, а те – титаничните плочи на времето. Слушам музиката, която избухва между нас. И някой тихо засвирва на цигулка в нощта.

ГРАДИНАТА С РОЗИТЕ

Помня стария червен пластмасов маркуч, с който дядо поливаше градината – беше напукан и сбръчкан като кожата на стара змия.
Дядо беше вглъбен. Изкарваше от джоба си кутия с „Родопи“ и кибрит. Светваше пламъче сред облак цигарен дим – ритуалът на дядо…
Прав, застанал до любимите рози и вехтия червен маркуч. Всяка лятна вечер.
Тези от вас, които помнят аромата на току-що полята цветна лятна градина, ще ме разберат. Светът ми се побираше в две шепи. Дядо, като караул на любимите си рози, който ги пази и обича. И аз – докато го чакам да измине дългата привечерна разходка, в която накрая изхвърля допушената цигара в тревата. Дебна и грабвам димящия фас, за да се скрия в бараката и да всмукна от него.
Искам да съм голям! Искам да съм като дядо!

НАФТА

Дядо е бил деветгодишен, когато е потънал „Титаник“. Винаги съм знаел, че тази история дълбоко го вълнува. Към края на живота си получи проблеми с паметта и започна да записва на малки листчета различни думи и имена.
Думи като:
поручик Теофилов
Ксанти
Невена Коканова
… и много други.
Имах идея да ги събера и да напиша книга за дядо, но не се получи. Дядо беше пич.
Помня ранните утрини на улица „Макгахан“, където съм роден. Стогодишна кирпичена къщичка. И една градина.
Имаше голяма липа, на която дядо закачваше трибагреника по празниците. После липата изсъхна. Знамето – също. И по някакъв странен начин изсъхна и дядо. Примири се. Сложи си пижамата и легна в леглото с малките листчета и писалката.
Анхиало
д-р Рималовски
Никола Фичев
Никога няма да забравя ранните зимни сутрини на „Макгахан“. Събуждам се, но се правя на заспал. Тъмно е и много студено. Малката къщичка е притихнала. Дядо става, колебливо търси пантофите си с крак. Изправя се. Мога да чуя как пукат ставите му, как спира охкането, което идва отвътре.
Стъпките му меко шляпат по вехтия балатум. Той стига до нафтовата печка. Свещенодейства. Развърта някакво кранче. После драсва кибрита. Аз отварям очи и вдъхвам аромата на запалената клечка. А как ухае тя в студената зимна стая.
Ако някога ме попитат каква е миризмата на Големия взрив, ще отговоря, че е клечката кибрит, когато дядо палеше нафтовата печка.
Клечката е запалена, сиянието ѝ озарява за миг спящата стая. Дядо я пуска в разтворената паст на печката. Понякога клечката угасва, докато пада надолу, понякога каца на неподходящо място, а друг път уцелва десетката. Следва една приглушена експлозия, едно тихо „Бум!“ и топлината е готова да дойде. А дядо е доволен – отново е запалил домашното слънце.
И аз съм доволен – дядо и днес е велик!

ОГРАДАТА НА ВРЕМЕТО

В онези дни ул. „Макгахан“ тръгваше от Стария град и свършваше в началото на циганската махала. Почваше плавно и се спускаше надолу. Нямаше палати и дворци. Просто върволица разпръснати кирпичени къщички с китни дворчета, заспали във времето.
Улицата беше калдъръмена. Коли минаваха рядко и ние, хлапетата, ритахме топка насред пътя. Две бяха атракциите в деня ни: в девет часа, когато минаваше боклукчийският камион, и в дванайсет часа, когато пристигаше возилото с хляба.
Спомням си, имаше и трета атракция – по улицата ни минаваше класически американски шевролет от шейсетте години – черен, с хромирана броня и решетка на радиатора – истинско чудовище. Празник на мечтите ни! Не знам кой беше сайбия на този динозавър, но помня, че всички мечтаехме, когато пораснем…
Мечтите се сменяха бързо.
В девет исках да съм боклукчия и волно да се возя на камиона за смет, макар че миризмата не беше от най-приятните. В дванайсет се виждах като шофьор на камион за хляб. Следобеда бях професионален водач на шевролет.

*
Последната атракция беше, когато чичо Лальо се връщаше от риболов с вехтия си мотор ,,Аво“ – за да не се друса по камънака на улицата, се качваше на тротоара и ловко се спускаше до дома си за ужас на бабичките, които се измъкваха от къщичките да споделят коя какво е готвила.

*
Не знам кой неизвестен майстор е направил оградата на времето. Определено дядо още не е бил роден. Тази дъсчена стена отделяше нас от двора на Златкови – седемнайсет дъски, свързани една с друга, които бяха видели много обиколки на Земята около Слънцето. Някога – бели и гладки – сега бяха потъмнели и овехтели. Самата структура на дървото се беше променила. Старата твърдина и маса се беше превърнала в някаква гъбоподобна материя, на пипане се усещаше поддаването на душата ѝ. Беше като досег с пластилин, който започва да се втвърдява.
И все пак, това творение на неизвестния майстор имаше своя история с флора и фауна. От ляво надясно:
Любимият розов храст на дядо.
Следва участък, в който властелин е един мравуняк, избрал си дом в дървото.
Мравките шетат по техните неведоми пътища.
Има и поне пет охлюва, които са залепнали по набразденото дърво.
Последната третина е завладяна от бръшляна.
Една вечер в края на септември, полумрак е. Някой тропа на оградата. Любопитно се промъквам, за да видя кой е, една от дъските се размърдва, подава се детска ръка. Това е Сашо.
Държи малка издълбана диня, вързана с канап. Изрязал е очи и страшна уста, а в динята е поставил горяща свещ, която хвърля сияние в мрака.
До небето стига оградата на моето детство.

Юли Шумарев
30.01.2023

Свързани статии