С Васко Атанасоски, китарист на Bernays Propaganda, една от най-неподвластните на клишетата на музикалната индустрия групи на Балканите, разговаря Цветан Цветанов. Концертът на македонците в рамките на „Аларма Пънк Джаз” е на 25 юни в малката зала на *Mixtape 5*.

Bernays Propaganda не са инди-рок банда, въпреки че сме ги гледали и на големи комерсиални фестивали и във фенси-свърталища на хипстъри. Не са и пост-пънк, пост-хардкор, диско-пънк, или както там обичат да ги категоризират медиите. В по-широк контекст Bernays Propaganda не отстъпват на един Боб Марли, на един Фала Кути, един Димитър Воев или един Виктор Цой. Разбира се, в други времена живеем и сред целия медиен, политически и информационен хаос рядко можем да се концентрираме върху нечие творчество толкова отдадено, колкото във времената, когато тичахме да презаписвахме касетки един от друг. Светът днес е много по-голям и по-разпилян, времето тече десет пъти по-бързо, а и – може би за добро – сякаш е отпаднала необходимостта от канонизация и преекспонираност на новите музикални феномени.

Тази нова ситуация в музиката е и защита срещу превръщането на творчеството на групи като Bernays Propaganda в продукт. Техните песни, техните плочи не са нещо, което да консумираме, а късчета истина, визионерски проблясъци във всеобщия мрак, които стигат до отделния слушател по много личен и директен начин. Като се каже „плоча” в Македония, а и въобще из бившите югославски земи, се има предвид плоча, но и албум – т.е. понятието е по-широко и показва по-голямо уважение и ценителско отношение, така че сме запазили и в превода на интервюто думата „плоча”. Но ако трябва да се придържаме към фактите – да, всички албуми на Bernays Propaganda са издадени и на винил и тиражът им отдавна е изчерпан.

Bernays Propaganda са видели доста свят – на турнета от 30-40-50 концерта. Името им значи много за цели ъдърграунд общности в Западна Европа и Русия, за Балканите да не говорим. История, почти немислима за която и да е малка пост-пънк група от страна извън Европейския съюз. И неслучайно използваме определението „малка” и го натоварваме с подчертано положителни конотации, защото самата група брани този си статут и живот извън системата на комерсиалния шоубизнес – във времена, когато сякаш всеки гледа как и за колко повече да се продаде, за да получи 5 минути световна известност.

Не, тук историята е съвсем друга. Тук иде реч за отстояване на човешки и граждански принципи, за политическа, културна и музикална просветеност и за органична обвързаност между творчество и начин на живот. В този контекст сякаш е излишно да изброяваме чисто музикалните елементи, които отличават Bernays Propaganda от коя да е диско-пънк, пост-пънк или инди-пънк група, следваща условно казано някаква „американска” или друга утопична мечта. Ще кажем само, че вокалистката им Кристина Горовска, дипломиран философ, е автор на смислени и разтърсващи тестове (всички текстове на Bernays Propaganda можете да намерите в превод на английски, а някои и в оригинал, тук: https://bernayspropaganda.bandcamp.com). Китаристът Васко Атанасоски, който има съвършен DIY-бекграунд на човек, следващ принципа на самообразованието, е проникновен политически коментатор, прилагащ музиката като алтернативна медия, която да достига до сърцата и умовете на хората. Басистът Саша Павлович (Suns, Demek, Радио Багдад) е легенда не само на ъндърграунд-пънк сцената, но и ерудиран независим музикален журналист. Дени Кръстев, иначе китарист на успешната банда Fonija, който тук програмира ритъм-секцията, пък е една от надеждите, че принципите на независимата сцена продължават да се отстояват и от младото поколение в музиката за китара, бас, барабани и три акорда.

Иначе, все пак ще го кажем: далеч не всичко е рокендрол – няма и как да бъде, глобализацията влияе и на рокендрола – зависи от собствената настройка: дали ще вземеш най-доброто от тази глобализация, или ще й се поддадеш. В музиката на Bernays Propaganda могат да се открият и фрий-джезерски брас секции, и индъстриъл, и балкански, и африкански ритми, и мелодични линии, далечно напомнящи на панонски фолклор, и гняв, тъга, мрак, тежест и лекота – и отвореност, която не ти пречи да мислиш, докато танцуваш, и да танцуваш, докато мислиш.

Името Bernays Propaganda идва от книгата „Пропаганда” (1923), с която бележитият племенник на Фройд – Едуард Бернайс, поставя концепцията на съвременните PR-стратегии за манипулация на масите. След три пълнометражни албума, издадени за Moonlee Records и за собствения лейбъл на групата „Направи Заедно”: Happiness Machines (2009), My Pеrsonal Holiday (2010) и Zabraneta planeta (2013), албум с ремикси на песни на групата, правени от бившия барабанист на Gang Of Four Майк Хийни, живеещия в Ню Йорк ембиънт композитор Дуке Бояджиев, Арнолд де Боер от The Ex и фрий-джаз квинтета Sethstat, както и 7-инчова съвместна плоча с норвежците Modern Love, групата се завръща с ново звучене. И започва начисто – от демо записи. Новият албум ще е готов за пролетта на 2016 г., а концертът в рамките на „Аларма Пънк Джаз” в малката зала на *Mixtape 5* този четвъртък, на 25 юни, е част от кратка обиколка, която включва още Солун и Янина, където групата ще участва на анти-фа фестивал.

При промяната в състава преди няколко месеца всички заговориха за смяна на звука, смяна на музикалната посока на Bernays Propaganda, някои отвориха дума дори за разпадане на групата. Но аз бих нарекъл новата ситуация на Bernays Propaganda разширяване на звученето…

Цялата работа е в това, че Bernays Propaganda търсеше новото си звучене през последните две години. Като при всяка група, която планира четвърти албум, с годините и израстването на музикалните влечения се влиза в един по-различен контекст. И в този контекст е естествено да стъпим и на това, което сме били, но е много по-важно това, което сме в момента, и това, което можем да бъдем. На възраст сме, в средата на 30-те си години, която отговаря на една по-голяма отвореност към всички музикални форми. В консуматорското общество все повече се забравя, че музиката е преди всичко магия, че тя влияе на човека, намиращ се между това, което се случва във Вселената, и това, което се случва на планетата Земя. И изхождайки от тази позиция, се чувстваме свободни да можем да създадем нова плоча по вдъхновяващ начин, който ни носи доста неизвестности, но и разпалва целия ни креативен потенциал. В този обновен състав имахме вече четири концерта и се вижда, че звукът ни функционира както в малки клубове, така и на големи фестивали, от което сме предоволни.

А идеята за непрестанното пътуване (и буквалното живеене) по турнета? Вие сте една от първите групи на Балканите, които доказаха, че това е не само възможно, но и неразривно свързано с развитието на една група. Ще продължите ли по този начин, или смятате да го давате по-спокойно?

Нищо не е различно към момента, само дето сме във фаза на записване на албум. Турнетата винаги са функция на представяне на новия ти албум, на последната ти плоча. Нашата нова плоча ще излезе през март или април 2016 г. и след това продължаваме с турнета. Защото турнетата са неминуеми за всяка група, която иска по някакъв начин да живее като група – да го кажем, професионално. Така че сега всичко е във функция на изпробване на новия звук и тестване как функционират новите песни пред публика. И записвайки, искаме да открием кое може да направи тази музика органически по-близка и до нас, и до хората, които биха я слушали.

Първото ти интервю за българска медия беше през 2008 г. – за списание ЛИК. Тогава, както и сега, ти внимателно избираш с кого да разговаряш. Ако трябва да сравним 2008, годината, когато излязохте на голяма сцена, и 2015 – какво би извел на преден план като вдъхновение в положителен или отрицателен план?

Много хора забравят, че 2008 беше годината на световната икономическа криза. Тогава пуснахме първото си ЕР-издание и започнахме да свирим малко по-сериозно. В политически план на власт в Македония беше една партия, която, както се оказа, остана на власт и до днес. Някак си през цялото време като че ли кариерата на Bernays Propaganda вървеше паралелно с управлението на ВМРО-ДПМНЕ и с цялата история на опозицията, от другата страна. Така че вдъхновения има и занапред всякакви… Това, което не се промени, са условията на живот. Те стават все по-лоши и по-лоши, реално погледнато, дори ако вземем предвид, че инфраструктурно Македония става все по-уредена. Но сякаш десет души си я изграждат за себе си, а останалите два милиона и нещо са оставени да преживяват, сляпо поддържайки тези два властови концерна, надявайки се, че ще се стигне до по-добър живот. Ние като група винаги сме били като включена камера… И после гледаме всичко това, което е заснето, в нашето студио и имаме привилегията да можем да монтираме целия материал и да представим някоя наша гледна точка за нещата. И макар нашата медия – музиката – да е по-малко масова от държавните медийни магнати, все пак определен брой хора я следят и те са мислещи със собствените си глави. Често научаваме много от хората, които идват на концертите ни, защото много често те са личности, постигнали успех в своята област, без да са обвързани с властимащите, и много от тях живеят по модел, различен от този, който капиталистическата система налага. Така че, днес е време, когато трябва малко повече да се мисли и малко повече да се работи за това, което искаш да правиш – защото обикновеният човек никога не е бил питан от властниците как иска да изглежда неговият град; как иска да изглежда животът му; как иска да изглежда всичко около нас. Решенията на високо ниво винаги са се взимали, без да се има предвид какво мисли народът.

Македония е страна с изключително силна ъндърграунд сцена в различните изкуства въпреки смазващия политически климат…

Да, тази констатация е донякъде вярна. Знаеш ли как аз гледам на тия неща? Политическата криза на нас, на Bernays Propaganda като музикален колектив, много ни помогна. В цялото grassroots движение се привнасяха външни елементи, преди всичко от опозицията, която измисли свои т.нар. „революционери” и „активисти”. И днес в Скопие е много трудно да разпознаеш истинските grassroots движения, истинските левичарски революционерски движения, които се борят за по-добри условия за живот и по-свободна структура в това организирано живеене, което богаташите предпочитат да наричат „държава”, а гражданите – „земя” или „татковина”… Ние на няколко пъти бяхме поставени между двете страни, които ни викаха да свирим, защото отговаряхме на съответния културен или политически контекст на събитието… Но ние бяхме доста предпазливи, защото отстоявахме позициите си на малка група, която кореспондира с всеки македонски гражданин – в борбата за живота, който искаме да живеем… И днес се вижда, че голяма част от хората, които влязоха в тези движения, не могат да функционират без писане на проекти, кандидатствания, помощ от чужбина или от тук. Защото те не вярват в идеи, а в материализирането на идеите. Което само по себе си е оксиморон, според която и да било логика. Някои хора днес ми викат: „Васко, поддържай опозицията и демокрацията ще се върне”. На което аз отговарям: „Хора, за да се върне нещо, първо трябва да го е имало”. Като че ли някой им е направил вуду-магия, та вярват, че някой от високите политически елити ще промени нещо. Не, високите политически елити служат на високите икономически елити…

Разкажи ни за двете нови песни на Bernays Propaganda, които се появиха в интернет по повод петата годишнина на фестивала „Здраво млади” в Скопие (можете да ги чуете тук: https://napravizaedno.bandcamp.com/album/–12).

Преднамерено ги издадохме като демо-записи. Bernays Propaganda е малко странна група – свикнали сме да бъдем в някакво наше си „междинно пространство” – между DIY-хардкор-пънк сцената, откъдето идваме, и онази инди-сцена, която понякога влиза в полу-мейнстрийм (имам предвид участия на по-големи фестивали, внимание от страна на по-големите медии)… Въвеждайки новото звучене на групата, решихме да започнем съвсем отначало – от демо-записи. И хората видяха в това разпадане на групата. Направо ни погребаха. Казаха: „Вие изгубихте членове и ще се разпаднете”. На което отговарях: „Ей, хора, единствените оригинални членове на групата от самото начало сме аз и Тина. Ако смяната на състава е фактор за разпадане, ние трябваше да се разпаднем още през 2008 г. след първото ЕР, когато също сменихме състава”… Някаква лоша енергия се създаде около нас, почувствахме, че хората сякаш се радваха, че ще се разпаднем. И искам да ти кажа, че най-умното нещо, което направихме в тая ситуация, е, че продължихме да работим.

Ето как стоят нещата: преди години, когато започвахме да свирим като група, вече се усещаше присъствието на това, което се нарича „Скопие 2014” (проект на правителството на ВМРО-ДПМНЕ за построяване на паметници на исторически личности, фонтани, скулптури и нови административни сгради в центъра на столицата – б. р.). Това не е само архитектурен проект – знаят го и малките деца, и врабчетата по дърветата. „Скопие 2014” е един опит да се редефинира македонецът. Това е една много опасна работа. И то само по себе си ще се случи. Не е възможно хората да бъдат организирани в едно общество и това да не им се отрази. Като гражданин трябва да преминеш през всичко това заедно с другите. Ние започнахме записите през 2015 г. и първите думи в текста на Тина са „Скопие 2015”. Това е историята на една девойка, която разговаря със своя град. Останала е да живее в този град, въпреки че градът не предлага добри условия и е злоупотребил със своите граждани, експлоатирайки ги. Това е гражданският аспект – като в музиката на старите македонски градски песни – чалгиите, от чиито текстове можеш да узнаеш какво се е случило в дадения период; те отразяват онова, което са е случвало на по-образованите, но бедни хора в миналото. Така и в тази песен на Тина можеш да разбереш съвременната история и това, което се случва в главата на една образована личност, която не е съвсем съгласна със ставащото в нейната страна. Но годините минават – Скопие вече не е в 2014. И ако си бил против нещо и не си успял да го победиш, единственото, което можеш да направиш, е да останеш верен на себе си, да останеш това, което си. И тази песен – Сакав да се залюбам, е диалог между гражданка и нейния град. А втората песен, И двете, е вдъхновена от онази известна снимка на малко сирийско момиче, което вдига ръце, за да се предаде пред обектива на фотографа, мислейки си, че човекът насреща държи оръжие. Снимката сама по себе си е доста мощно вдъхновение да съчувстваш на това същество, но и да видиш, че същото се случва и на нас самите – нападение над нашето лично пространство. Същото е, брат! Понякога и медиите я помпат допълнително цялата тази атмосфера около войната, около насилието, и няма какво да направиш. И много хора не търсят алтернативен извод, а вярват на мейнстрийм приказките. И в цялата тази шизогенна ситуация, в която някой иска да фотографира някого, а фотографираният мисли, че е нападнат с оръжие, и вдига ръце, единственото, което може да се направи, е този пример, който дава Тина в песента с едно племе от Централноафриканската република. В това племе, когато човек направи нещо неправилно, не го наказват, а го наобикалят в кръг и му казват: „Ти си добър човек”. Обратното на онова, което правим ние, в, условно казано, западния свят. Ние, които през цялото време играем ролята на съчувстващи и изпращаме хуманитарни помощи, всъщност сме влезли в една канибалска система, в която се ядем едни други.

Какво е, според теб, бъдещето на „Скопие 2014”?

Много от нещата, които са изградени днес в Скопие, ще завършат като Македонската национална телевизия – двайсет и няколко етажа, от които се използват само два, и единият от тях се ползва от полицията. Много от тези сгради ще зеят като празни пространства, които ще напомнят за една празна идея. От друга страна, съм против този негативизъм, който владее обществото. Сигурно има и някои добри работи… И се появява въпросът: дали, ако поддържаш това, ти поддържаш и властта? Или напротив, като кажеш, че има 20-30 процента добри неща, казваш, че 70-80 процента от изградените неща са лоши, и опозицията е доволна. Ето, например възстановиха стария театър. Аз не го помня, защото съм роден след земетресението (при разрушителното скопско земетресение от 1963 г., на 26 юли, в 5.17 ч. сутринта, сградата на Македонския народен театър е силно повредена и съборена – б. р.). Но помня как всички по-възрастни хора плачеха да се възстанови стария театър. Сега го възстановиха… и всички говорят против това. Такива работи се случват в македонското общество и точно тях не искам да припозная. Преди Македония беше символ на толерантност, добро място за миролюбиви хора, хора, които имат афинитет към музиката, културата, добрата храна, гостоприемството, хумора. Сега това изчезва. В момента ние играем империя, което е много смешно. Все едно аз да взема да играя ролята на културист, например.

Един от плашещите аспекти на това „не само архитектурно редефиниране” е, че Скопие на Кендзо Танге вече почти не се вижда. Ще отворя тук дума за паметта…

След земетресението от 1963 г. Скопие е изграден наново според плановете на японския архитект Кендзо Танге. Сега Скопие пак се изгражда наново, но без земетресение. Може би съдбата на всеки град е да бъде повторно изграден… Но като гледаш какви идеи доминират, аз лично започвам да ставам параноичен – започвам да се питам кои са моите съседи, кои са хората, с които се возя в автобуса… Защото ако ВМРО-ДПМНЕ не получава достатъчно гласове на избори, няма да бъде и на власт. Колкото и да манипулират, те явно имат и достатъчно голяма поддръжка от гражданите, за да могат да управляват с парите на народа. Ето за това ме е грижа – кои са тези хора, на които това им харесва и продължават да гласуват за същата партия, кои са тези хора, които все още вярват, че това е Македония… От това ме боли, че аз като анархист трябва да им казвам на хората кое е македонско и кое не е македонско. Защото хората забравят, че гражданин на дадена страна е всеки, който живее на нейната територия. За мен българин е всеки, който живее в България – гледано от културно-цивилизационен аспект, германец е всеки, който е германски гражданин, без оглед на произход, етнос, религия… Това е проблемът, според мен – че в днешните времена, когато можеш да се образоваш политически, все още продължават да се ширят такива тъмни идеи и методи на пропаганда и манипулация. Когато хората имат айфони и айпади, достъп до интернет и до информация, а мозъците им продължават да бъдат форматирани от пропагандната машина. Не може, когато народът няма хляб, ти да харчиш стотици милиони евро, които дори не притежаваш. И македонското общество е добър пример за подобна глупост, но гръцкият пример също е много интересен. Гърците следваха същия принцип – Европейският съюз дава пари, хайде да вземем. А никой не ти дава пари за черните ти очи…

В едно интервю казваш, че не бихте емигрирали…

Ние няма да си отидем от Македония. Оставаме. Въпреки цялата тази ултра-дясна неонацистка политика и другата, т.нар. лява неолиберална политика, която въобще не е лява, а се уповава на НПО-та и идеологията„хайде да кандидатстваме”. Тези, последните, са ми същите като ултра-десните. Приказват само за разпределяне на пари, а докато говорят за народа, се возят на таксита, никога не са били гладни, ходят добре облечени, никога не са усетили мизерията да нямаш с какво да си купиш хляб… Македония е имала и добри моменти, в които никой не е излязъл да каже: „Хайде да направим сега социална политика, да оправим улиците така, че на хората с увреждания да им е по-лесно! Дайте да видим какво може да се направи, за да имат и децата от по-бедни семейства достъп до образование. Хайде да оправим кея на Вардар! Хайде да не бъде политическият модел по американски – републиканци и демократи, а да дадем път и на добрите идеи, в парламента да има опозиция, която е от някое гражданско движение”. И по-патриотичен, и по-либертарен, и по-анархистичен принцип от този не съществува. Но защо гражданите това не го прихващат, а продължават да поддържат модела ляво-дясно?

Някак си и до ден днешен, когато пиша или говоря за вашите песни, не мога избегна понятието „антиутопия”.

Знаеш ли, вече не вярвам в класиците и в научните авторитети, искрено да ти кажа. Гледах онзи ден един документален филм за независимата сцена в Китай. Пак е правен от западняци, а не от китайци, но докато го гледах, установих, че нищо не знам за Китай. Когато ние говорим за света, обикновено говорим за петте страни, които познаваме, а нямаме никакво познание за това, което се случва в Китай, който е световна сила. А да не говорим пък за това, което става в една Нигерия, например. Това е целият проблем. Самият модерен живот е утопия.