0
3256

Македонската драма на Кирил Христов

Софийски истории (22)

Слънцето клони към залез, но е особено душно. Ремонтът по улица „Шишман“ гърми и трещи, никой с никого не може да си каже и дума. Нямам идея как въобще се разбират работниците в цялата тази шумотевица, разменяйки си реплики с много съгласни и твърди гласни.

Затуй, за да опазя слуха си, свървам по малката улица „Добруджа“ в търсене на поредната софийска история. И не щеш ли, съзирам един познат, който пред прозорците, където дълго време се помещаваше едно политическо радио, чете вести от телефона си. „Какво ново?“, питам аз, изравнявайки се с него. Той учудено вдига глава, разпознава ме, и направо ме прострелва с въпроса: „България може ли да понесе четвърта национална катастрофа заради Македония?“ Сепвам се, какво да му кажа… Явно е разтревожен от международните реакции след поредното българско вето. Разприказваме се. Изведнъж той ме пита: „Добре де, не е ли имало и навремето хора, осъзнавали какво може да ни коства бляна по „Охрида син“? А не после, когато е вече късно? Каквото и да им е струвало всичко това…“. Замислям се какъв пример да му дам и изведнъж самата табелка на улицата ми подсказва отговора: Кирил Христов, разбира се.

Колегите ми отдавна се шегуват с мен, че щом мина по улица „Добруджа“, все си търся жертва, на която да обясня защо тя не носи името на Кирил Христов. А историята е забавна, самият класик я описва в „Затрупана София“. След неговия юбилей през 1938 г. от инициативния комитет му предлагат да се внесе в Столичната община предложението улица „Добруджа“ да стане улица „Кирил Христов“. Юбилярът се замисля, свива надменно устни, и в характерния за него маниер отвръща: „Много е малка. Ако ще да е, да е“. Репликата става пословична, цитира се дълго. А улица „Кирил Христов“ в София и до ден днешен няма – щрих от съдбата на този най-пренебрегван класик в нашата литература. Като причината е наистина Македония.

И тъй – казвам на моя познат – сякаш неслучайно сме се спрели на това място: петдесетина метра по-надолу, в жълтата еркерна къща на номер 9, някога, макар и за кратко, е живял самият поет, а после – неговият син, известният геодезист академик Владимир Христов. Но дали „македонската му драма“ се е разиграла точно тук, нямам представа.

Всичко тръгва като една издателска разпра. За коледните празници през 1903 г. се е очаквала появата на голям том с „Избрани стихотворения“ на Кирил Христов. Не щеш ли, издателят на „Песни и въздишки“ (1896 г., най-ранната стихосбирка на поета) – книжарят македонец Христо Олчев – се възпротивява на публикацията. Той смята, че държи „правата“ на някои стихотворения – бил платил някога хонорар и издал сбирката в 5000 бройки. Олчев пише доста грубо писмо до новите издатели: плаши ги със съд или предлага да се изкупят (на висока цена) непродадените екземпляри на сбирката.

Кирил Христов, известен със сприхавия си нрав, просто не е на себе си. Подозира най-различни козни. Включително, че Олчев е „маша“ в ръцете на Пенчо Славейков, с когото са вече люто скарани, тъй като предстои да излезе и преработеното издание на стихотворения на Яворов (с предговор на Пенчо Славейков), което ще бъде публикувано от същия Олчев. Съответно „Избраните стихотворения“ на Кирил Христов (с предговор на Иван Вазов) биха били „конкурент“ на „другата сбирка“. След което старозагорският лирик сяда на писалището и понесен от яда си, излива на хартия всичко, натрупало се в душата му. Резултатът е едно „твърде невъздържано писмо“ (по признанието на самия Кирил Христов, но чак след години – във втория том на неговите дневници „Време и съвременници“). Така, покрай македонеца Олчев, го отнася и „цяла Македония“.

Годината – пак да припомня – е 1903-та. Все още димят опожарените къщи след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание; 5 000 жени и мъже са изклани, над 30 000 бежанци бягат от Битолския и Одринския вилает в свободна България.

И изведнъж – навръх Рождество – Олчев обнародва във в. „Дневник“ факсимиле на част от „скандално писмо“ на Кирил Христов:

Към историята на македонското дело

София, 13 ноември 1903 г.

Твоето любезно писмо към издателите ми, а и сладките ти приказки с печатари и др. под. македонщини показват само едно: туй, че македонецът и сто години да живее в една свободна страна, пак заслужава това, което турчинът върши с него.

Кирил Христов

Под което книжарят издател добавя от себе си следното:

Горните жестоки думи ми отправи поетът Кирил Христов.

Понеже с тях е изруган македонският народ, а не аз, престъпление ще сторя, ако премълча; затуй го правя публично достояние пред македонската емиграция, която има право да пита автора: кое е това страшно престъпление, сторено от мен, което му дава право да ругае тъй цял един народ?

Но да допуснем, че има: какво е виновен македонският народ за чужди грехове, та е изруган тъй бездушно!

И то от един български поет!

София, 23. XII. 903 г.

Хр. Олчев

Соф. книжар.

Можете да си представите какъв вулкан от негодувание се стоварва върху Кирил-Христовата глава тогава (дори при липсата на социални мрежи). Всички му обръщат гръб. На улицата непознати дами го корят за „низкото поведение“, късат пред очите му надписаните от него стихосбирки. Животът му е направо съсипан. Пресата не излиза няколко дни и той не може да реагира. Едва на 25 декември в. „Ден“ му предоставя възможност за отговор. И там той, почти на цяла страница, решава не да се „оправдава“, а да мине във „фронтална атака“, разчепквайки същината, че и някои основни „рецидиви“ на „македонския въпрос“. След което скандалът се разразява с още по-голяма сила.

Ето основните тези на Кирил Христов:

Има у нас едно почтено количество македонци, които биха заслужавали съдбата на безмилостно терзани;

То е жестоко, но е истина, съзнавана вече не от един и двама, а от хиляди и хиляди хора в свободна България;

То са македонци, които нямат нищо общо с мъчениците отвъд Рила;

То са македонци, които и в най-големия разгар на революцията си гледат, лукаво засмени, геченмека [прехраната].

То са македонци, които конкурират дори помежду си за всяка държавна служба, напусната от някой северен българин или трак, отиващ да мре за свободата на Македония (слава Богу, архивите на Финансовото и други министерства още не са изгорели…);

То са македонци, които са българи, само докле не са им поискали да си отбият военната повинност, а призоват ли ги да си изпълнят този граждански дълг, изведнъж се потурчват – показват ви турски паспорт;

То са македонци, които превърнаха самите революционни организации на средство за лесна прехрана или дори на средство за натрупване на богатства и строене на колосални сгради;

То са най-сетне македонци, които самият бивши председател на Македонския комитет [Стоян Михайловски] и пръв наш сатирик е типизирал в своя герой Камедадешков („Ке ми даеш пари, ке се чина бугарин“).

Има и още по-тежки обвинения и изрази, които, честно казано, дори днес е неудобно да се цитират. Жестоки думи, които наливат допълнително масло в огъня – не само сред българската общественост, но и сред македонските революционери. Отвъд скандала обаче публично са изговорени и неща, за които дотогава е било прието да се мълчи.

Самият Кирил Христов се отървава, както някои казват „по чудо“; било взето решение да не го „трепят“, а да му теглят един бой. Лично той допуска (освен че винаги ходел със зареден револвер), че все пак е „натежало“ стихотворението му „Хей, пролет иде“ (от цикъла „Обсадата на Солун“) – най-хубавото според критиката стихотворение за Македония в българската литература.

Най-невероятното в случая, е че тази му „македонска драма“ има потресаващ „римейк“. През 1922 г. Александър Балабанов, засегнат от една негова епиграма, препубликува пак тезите му за Македония във в. „Развигор“ и факсимилето от писмото на Олчев. Така страстите кипват с още по-неподозирана сила. По онова време на власт е земеделският режим, който е силно враждебен към „македонския въпрос“. Изведнъж Кирил Христов бива изкаран едва ли не виновен за всичко: от една страна, бил „оплюл“ и „оклеветил“ македонците, а от друга – обслужвал „прогерманските сили“, като докарал националната катастрофа на България. И накрая – бил „бивш поет“, доказателство за едно напълно угаснало дарование.  

Месеци наред канонадата срещу него тътне из цялата преса (и от дясно, и от ляво) – „Пряпорец“, „Мир“, „Слово“, „Работнически вестник“, „Епоха“, без да забравяме „Развигор“. Срещу Кирил Христов – с огромно писмо декларация – излиза македонското студентско дружество „Вардар“. Иска се не покаянието му, а „най-сурово наказание“, което да е за „пример“. И за да не бъде  „ликвидиран“ на място, Кирил Христов е принуден да напусне за близо две десетилетия България. Ако не го бе сторил, със сигурност щеше да попадне под куршумите на някои от „облаците“ (както са наричали тогавашните македонски екзекутори). Стрелят на два пъти в прозорците му на ул. „Аспарух“, преди той набързо да отпътува с приятелката си Весела Панайотова за Германия.

Но и тогава заплахата не изчезва. Има призиви той да бъде издирен и заслужено „наказан“ – все едно къде се намира в момента – в Лайпциг или Йена.

Така се стига и до безпрецедентната поява на една книга, с която се сдобих преди време. Става дума за „Македония в творенията на Кирил Христов“ (София, 1925 г.), където като авторка е посочена В. Н. Панайотова, но по всичко личи, че сам поетът (от немай къде) е трябвало да анализира „македонските аспекти“ на творчеството си. На трийсет и пет печатни страници подробно са изброени всички негови стихове, посветени на Македония, като се започне от знаменитата балада „Обсадата на Солун“ (1897 г.)

Само един пример, за да разберете за какво иде реч: в стихотворението „Сянка“ (Избрани стихотворения, с. 155) Кирил Христов възпява един македонец, който е пробол на улицата шпионин. Наоколо му се трупат хора (той не бяга!) и се чудят как такъв слаб, хилав човечец е можал така да забие камата в гърдите, че половината ѝ да се подава в гърба. На следната страница стихотворението „Софийски македонец“ ни дава друга картина: беден македонски зидар с парите, които е спестил, делейки от гладно гърло, отива в магазин за оръжие и без много пазарене накупва всичко, каквото трябва да един въстаник.

Образът на „забитата кама“ и изстрелите в прозореца на ул. „Аспарух“ определено витаят над този „литературен анализ“. Такова е било времето. С оглед, разбира се, и на труповете, които вече валят по софийските улици.

Смайващото в „случая Кирил Христов“ е как сам той (бидейки автор и на крайно патриотарски стихове) е дръзнал да изрече публично неща, които немалко хора са мърморели под сурдинка. За което е бил публично разтерзан. А че не е бил „единственият инакомислещ“, е повече от сигурно.

Наскоро в документалния сборник „Българите и Голямата война“ попаднах на непубликуван откъс от дневника на известния политик Григор Начович, в който той описва своя среща през 1916 г. с придворната дама Султана Рачо Петрова, авторка на забележителни спомени. Един разговор на улица „Оборище“, в близост до Докторската градина:

Говори ми за македонците. Те са днес господарите в България, те днес диктуват, те ще останат такива за всякога; тяхната организация е примерна и чрез нея те диктуват и на цар, и на министри. Отговорих ѝ, че го вярвам и че го заслужават; прибавих, че са най-хитрото българско племе – безогледни, безчестни, грабители, но хитри, лукави; казах, ние – северняците – сме будали, а южните – прости и мекушави византийци. Попитах я дали не се бои, че тая мафия ще поиска да отдели Македония от България, подбутнати от австрийци и германци, които стремят към Солун и вярват, че повече ще сполучат с една слаба Македония, отколкото с една силна България. Султана ми отговори: „Не го вярвам. За алчността на македонците една автономна Македония ще е много мършаво пиле, на тях им трябва една велика и богата България, за да могат да наситят неутолимата си алчност“.

Имало е и такива разговори по софийските улици. Друг е въпросът как са отзвучавали във времето.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияМежду световете
Следваща статияДоблест и наказание