„На 300 км от София съществува една изключително интересна съвременна литература, която ние въобще не познаваме, и най-малкото от съседско любопитство е редно да се понадигнем на пръсти и да погледнем отвъд дувара, за да видим какво се случва там, защото то се случва.“ Проф. Божидар Манов пред Портал Култура.

В България македонската литература винаги е поставяла някои въпроси. Може би най-същественият от тях е дали всъщност става дума за две отделни литератури или за една литература в две книжовни версии.

Това се оказа възлов въпрос и то по няколко линии. Едната е чисто езикова, там разсъждават лингвисти и езиковеди. Другата е, разбира се, политизирана, там се търсят чисто политически аргументи и нюанси в отговор на този въпрос, който към днешна дата няма еднозначен отговор. Някои хора в България проявяват по-широко и либерално мислене, те смятат, че след като два милиона души твърдят, че това е техният език и тяхната литература, е крайно време да се научим да уважаваме тази претенция. От друга страна, не по-малко аргументирани са и защитниците на обратната теза, според които става дума за един местен говор или диалект, който е просто част от българския книжовен език. Според мен този въпрос няма да намери отговор в близко време. Аз по неизбежност се докоснах до него, когато с издателя трябваше да уточним какво да пише на титулната страница: превел от македонски или превел на български. Опитах се да нюансирам: подготвил на книжовен български или представя на книжовен български. Оказа се обаче, че по издателските стандарти, особено когато има обвързаност с финансови програми и субсидии, това няма как да мине. Но аз и преди това, преди да стане дума за този въпрос – за някои технически, за друг патриотически, за някои периферен, за друг сърцевината на спора – изхождах от една съвършено друга позиция: на 300 км от София съществува една изключително интересна съвременна литература, която ние въобще не познаваме, и най-малкото от съседско любопитство е редно да се понадигнем на пръсти и да погледнем отвъд дувара, за да видим какво се случва там, защото то се случва. Неофициалната статистика сочи, че за последните десетина години в Македония са издадени около 300 романа. Това ще рече по 30 романа на година. Част от тях са, разбира се, графомански упражнения. Друга част са със спорни художествени качества и местно значение. Но ето, че някои – и то всяка година – придобиват международна известност и получават награди на големите европейски книжни панаири като този във Франкфурт. След това идват преводи на основните световни езици – английски, френски, испански, немски, руски. Всичко това създава определена среда и ние имаме всички основания да говорим за сериозни постижения на съвременната македонска литература.

Как се роди интересът ви към македонската литература?

Моят първи интерес – по-скоро любителски, впоследствие и професионален – беше една скромна амбиция да представя на четящите мои сънародници някои от най-известните имена на съвременната македонска литература, за да преодолеем тази странна и недопустима междусъседска изолация. Без да съм правил специални проучвания, знаех откъслечно, че с много малко изключения представителите на по-ранното поколение македонски писатели – имам предвид писателите от 60-те и 70-те години на ХХ век – не са превеждани и не са издавани на български език, пак поради този непреодолим езиков конфликт, който на първо ниво е езиков, оттам насетне политически, дипломатически и т. н. Така че колкото и да се рови човек, ще види само Миле Неделковски и неговия най-известен роман „Подгряване на вчерашния обяд“, по който Костадин Бонев направи филм, и комай още едно или две имена, с които всичко се изчерпва. Когато поетесата Доста Димовска беше директор на Македонския културен институт в София – тя има интересна биография, преди това беше министър на вътрешните работи – разговаряхме с нея и тя сподели тъгата си, че няма преводи на български, че македонската литература не е представена тук.

Та това, може да се каже, са едни мои вторични рефлекси от желанието ми да представя, доколкото е възможно в добър вид, някои от емблематичните заглавия на съвременната македонска литература, преди всичко проза, на четящата публика в България. То започна като една шега, но както повечето шеги на зряла възраст, тя крушката си има опашка. Ще ми позволите едно малко отклонение. Аз имам биографични причини за този интерес. Дядо ми Теохар Попмихайлов е роден в Крушево и е бил участник в Илинденското въстание. Доста образован човек, учил е в Цариград, знаел е пет-шест езика, работил е в турската поща и като най-малко подозрително на тавана на пощата е криел динамит за въстанието. Класически македонски харамия, от тия дето взривяват банка „Отоман“ в Солун и пристанището, приятелите на Миле Попйорданов и Орце Попйорданов. Та Теохар Попмихайлов, като участник във въстанието, след поражението мигновено бяга с майка си и с два катъра багаж. И между този уникално оцелял до днес багаж има две стъклени газени лампи, виенски сецесион, светлосиньо стъкло. Как на катърите от Крушево до София са дошли, не знам, но още ги има у дома. Та той като се качва на един хълм, вижда, че турците заливат с газ цялата махала и тяхната къща пламва пред очите му. Така бяга от Крушево и идва в София, където възстановява приятелството си с един млад турски офицер, Мустафа Кемал, с когото другарували в Цариград. Мустафа Кемал бил ученик в кадетското училище и по някакъв начин те се сприятелили. Той, като турски военен аташе в София, и дядо ми, като софийски чиновник, възстановяват другарството си. След работа отива в легацията, пият кафе, играят табла, докато един ден Мустафата, който е малко по-особен, не особено любезен и доста сдържан, го пита направо: „Абе ти ли си Теохар Попмихайлов?“. „Аз“, отговаря дядо ми. „Пристигна ферман от Високата порта със списък на душманите на империята. Има един Теохар Попмихайлов от Крушево със задочна присъда 101 години затвор. Ние сме в момента на турска територия, какво да те правя?“. Показал му с очи вратата и оттогава дядо ми не е стъпил повече в турската легация. Така отървал 101 години затвор. След няколко години Мустафа Кемал, както добре знаете, става Ататюрк и баща на турската република.

Втора биографична причина – ходейки при моите родственици в Прилеп и Битоля, а и на кинофестивала „Братя Манаки“ в Битоля, имам навик всяка сутрин, щом изляза от хотела, да си купя един наръч вестници. После отивам в едно кафене на старата чаршия и чета вестници. Това ми е някакъв балкански кеф, който практикувам и в Битоля, и в Охрид, и в Солун, и в Истанбул, и във всичките мои любими балкански градове. Та там, четейки вестниците, попаднах на една бележка за новия роман на Гоце Смилевски „Разговор со Спиноза“. Много странно ми прозвуча. Позарових се, веднага намерих книгата, тя се оказа седмо или осмо издание. Още една скоба – тези нашумели македонски романи имат по осем-десет издания, допечатват се непрекъснато и се харчат. Намерих книгата. Междувременно излезе новата книга на Гоце Смилевски „Сестрата на Зигмунд Фройд“. Оттам аз реших, че е дошло време да си начеша крастата като преводач или интерпретатор-любител, започвайки с романа „Разговор със Спиноза“, който се оказа изключително увлекателен. Книгата ме респектира, дори ме доведе до удивление още в кафенето на старата чаршия в Битоля – бедничко, мръсничко, калдаръм, прахоляк, шарен свят по чаршията и изведнъж Спиноза, Амстердам от втората половина на XVII век, светът на един философ, представител на картезианската естетика и философия, човек, който стои редом до Декарт и Хобс… И едно момче от Скопие, тогава на 27 години, пише роман за него, без въобще някога да е стъпвало в Амстердам. Това само по себе си ми се видя много любопитно. Как така изведнъж разцъфва такъв интерес към един толкова странен и както се оказва доста особен философ? Смилевски романизира не само биографията му, но и неговата философска етика, защото „Разговор със Спиноза“ е философска проза, постмодерен роман със структурата на философска проза, при това много елегантно и красиво написан. Надявам се и вариантът на книжовен български да носи същите качества.

Оттам насетне поразширих ветрилото, а вече и някои хора разбраха, че се интересувам от такива неща и внезапно получих предложение да преведа една стихосбирка на Владо Илиевски. Това е един от популярните поети, който имаше желание да се чуе и види на български. Изпратиха ми две стихосбирки, аз направих една подборка и се получи един стихотворен цикъл, който бе отпечатан в „Литературен вестник“. До книга не се стигна, но вестникът отдели една страница и публикувахме тази подборка. При това май се получи добре.

Междувременно, отново на фестивала „Братя Манаки“, се видяхме с изключително популярния македонски драматург Деян Дуковски. По това време в Скопския народен театър играеха неговата пиеса „Изгубени германци“ – хубава пиеса, смешна и болезнена. И се оказа, че неволно, в свободното си време, преведох и една пиеса. Трябва да кажа, че в Скопския университет „Св. св. Кирил и Методий“ има силна катедра по литературознание и добре образовани, сравнително млади професори, които проявяват сериозен интерес към модерните явления в европейската и световната литература. Разбира се, с неизбежния коефициент на малко балканско закъснение. В началото на XXI век там особено модна беше концепцията за постмодерната литература. Венко Андоновски, който е роден през 1964 г., стана нещо като предводител на тази постмодерна вълна. Самият той е добър писател, романът му „Пъпът на света“ има 12 издания, освен това е преведен на доста езици. Това е един умен роман, както самият той казва по повод на други писатели, елегантно написан, постмодерен като структура и със сериозни психологически, социални и исторически анализи, преплетени с фактология и митология. „Пъпът на света“ се оказва един от модерните македонски романи, който проправя пътя на следващата вълна.

Споменах Гоце Смилевски, при него интересът към литературата също не е случаен, крушката не пада по далеч от корена. Баща му, Веле Смилевски, е литератор, критик, публицист, поет, преводач, сега академик в Македонската академия на изкуствата. Та Гоце още съвсем млад публикува първия си роман „Планета на неопитността“, който остава с местна популярност, но когато през 2002 г. издава „Разговор със Спиноза“, придобива изключителна популярност. Забелязан е и в европейската културна общност, което явно му дава кураж да продължи в същата посока и да се утвърди като най-добрия тълкувател на универсални хуманитарни идеи. Една важна особеност – той формално бяга от територията си, не се занимава нито с македонска, нито с балканска проблематика. Ще спомена и най-новия му роман, който все още не е издаден, но аз имах привилегията лично той да ми го изпрати с молба да го погледна. В него Смилевски посяга към такива фигури на духа и европейската култура, които естествено пораждат международен интерес. Това обяснява и многото преводи, които прави.

Какво можем да кажем за „Разговор със Спиноза“ – Холандия, втората половина на XVII век, едно еврейско емигрантско семейство от Португалия намира пристан в Амстердам, въпреки че Спиноза и там има много проблеми с еврейската общност, от която е отлъчен, но този тип проблеми на духа, този тип проблеми на самотния интелектуалец са универсални. Е, не бих казал, че на старата чаршия в Битоля всеки втори дюкянджия има същите морални терзания, каквито е имал Спиноза, в никакъв случай, но има хора, за които валенциите са отворени. „Разговор със Спиноза“ на Гоце Смилевски е, както казах, философска проза. Романът е разказан огледално, в две постомодерни структури. Има дори интерактивен адрес към читателя още в началото: „Там, където видиш оставено многоточие, сложи своето име и продължи разговора със Спиноза“.

Следващият роман на Смилевски, „Сестрата на Зигмунд Фройд“, е сюжетен. Сюжетното събитие, от което тръгва авторът, е случилото се през 1938 г. след аншлуса на Австрия, когато започва депортирането на австрийските евреи в лагери. Отделни избраници и то световноизвестни фигури като д-р Фройд получават великодушно разрешение да напуснат страната. Фройд, който получава изходна виза, има право да вземе със себе си десет души по свой избор. Естествено той взима съпругата си, малко по-неестествено взима сестра й, за която клюкарите твърдят, че е класическият случай на балдъзата, която се употребява и за други цели, взима личния си лекар с неговото семейство и не взима четирите си сестри, които, разбира се, една подир друга са депортирани и завършват в газовите камери. Така че докторът се измъква в Лондон, където умира от рак на гърлото, но четирите му сестри остават в газовите камери. Тази сюжетна, дори малко клюкарска фактология, е в основата на романа, който всъщност се занимава с егото на гения. Малката сестра Адолфина Фройд е една обикновена, добра жена, която гледа майка си, но същинският интерес на романовия разказ е егото на доктора. Още една щекотлива подробност – Адолфина Фройд прекарва седем години във Виенската психиатрична клиника в една стая с Клара Климт, сестрата на другия гений, Густав Климт. Двете заедно изкарват седем години в една стая в лудницата, две неизвестни сестри на двама известни гении.

Това, което казвате, очертава македонската литература като космополитна и отворена към универсални сюжети. Вероятно тя има и друга страна?

Трябва да кажа, че не познавам и нямам претенция да познавам цялата огромна продукция в съвременната македонска литература. Но някои от знаковите имена, да. За да опровергая това, което казвате за космополитизма на македонската литература, ще дам пример веднага с Лидия Димковска. Тя и Гоце Смилевски са почти връстници, той е роден през 1975 г., а Лидия през 1971 г. Имат еднотипна съдба – студенти в катедрата по литературознание, след това докторати извън Македония. Гоце завършва магистратура в Карловия университет в Прага и докторат в Международния университет в Будапеща. Димковска също, тя е доктор по литература, а в момента живее и преподава в Словения. Тоест това е едно добре образовано поколение писатели, а не някакви самодейци, които импровизират своите емоционални вълнения. Лидия Димковска започва като поетеса, тя има четири стихосбирки. След това пише два романа – „Скрита камера“ (2010 г.), издаден и преведен в България, и „Резервен живот“, който преведох аз. „Сестрата на Зигмунд Фройд“ получи наградата на Европейския съюз на панаира във Франкфурт през 2011 г., а „Резервен живот“ на Лидия Димковска получи същата награда през 2013 г. Македония не е член на ЕС, но македонски писатели редовно получават тази награда. Романът на Лидия Димковска е не по-малко интересен като сюжет, но е ситуиран в съвършено различна среда –  покрайнините на Скопие, две сестри, които са сиамски близначки, краят на 80-те и 90-те години и началото на XXI век. Голямата задача на техния живот е да се разделят. Това може да стане единствено чрез хирургическа намеса в Лондон, с всички рискове, разбира се. При тази операция едната сестра умира, а другата, която остава жива, е скритият разказвач на романа. Всъщност тяхното толкова трагично разделяне съвпада с разпада на Титова Югославия. И тук е играта, която Лидия е изплела много сръчно и която хвана европейската публика и европейските литературни кръгове. Това разделяне на двете сестри, родени по каприза на съдбата със залепени глави, драматизира до крайна степен тяхното битие и заедно с това по един много елегантен литературен начин илюстрира кървавия разпад на бивша Югославия. При това преплитането на една твърде увлекателна, дори екзотична индивидуална съдба с един драматичен историко-политически процес е направено доста добре. Освен че е талантлив писател, Димковска познава добре терена, за който пише, познава македонската действителност – от всекидневния бит до онова усещане за общност, което не устоява на големия натиск на политическия разпад, появата на новите опозиционни сили, вътрешния разпад на обществото, цялата тази болка от невъзможността да се оцелее, намесата и влиянието на религията…

Така че книгите, които преведох, са твърде различни. Всъщност Гоце Смилевски продължава в избраната линия. Най-новият му роман, който той ми изпрати преди два-три месеца и който още не е излязъл, се казва „Завръщането на думите“. Това е роман за известния френски философ и теолог Пиер Абелар и неговата удивителна любовна история с Елоиза – XII век, католическа Франция, времето на Филип I Влюбчивия и неговия син Луи VI Дебелия, реформистки уклон в католицизма. Абелар попада в дебрите на този процес и като всеки бунтар е недолюбван от краля и църквата. Стоварва му се и свирепото наказание от вуйчото на Елоиза, след като те двамата изживяват една изключително бурна любов. За наказание Абелар е кастриран. После и двамата отиват в манастир – той в „Сен Дени“, а Елоиза в „Сент Мари“, а съдбата на детето им потъва в неизвестност. В романа има множество позовавания и цитати от философските съчинения на Абелар, които са преплетени с личната история за трагичната любов и изоставения и изгубен син. Тук се намесват и по-сложните и универсални проблеми за егото и духа, за религията и щастието, за любовта и догмите, за греха и наказанието. След като Абелар умира, съобщават на Елоиза, че е починал, за да дойде да вземе тялото и да се разпореди с него. Едно момче от близкото село пък изпълнява ролята на каруцаря, който превозва сандъка с тялото. И така пътувайки тримата – мъртвият Абелар, Елоиза и каруцарят, става ясно, че това всъщност е техният изгубен син и най-накрая те тримата се събират заедно. Аз знаех, че Смилевски подготвя нещо подобно, знаех, че рови по библиотеките. Днес той има повече възможности, постоянно пътува, получава покани, стипендии, грантове, работи в Националната библиотека в Париж, където прави своите проучвания. Докато книгата за Спиноза е написана така да се каже задочно, той отива за първи път в Амстердам едва след като романът придобива популярност и никога преди това не е стъпвал там.

Как си обяснявате този литературен бум?

Не мога да кажа дали е точно литературен бум. Знаете, че в условията на самиздат и свободен печат всеки може да издаде книга. Разбира се, от тези 300 романа не всичко струва, каймакът са едва 30-40. Споменах добрата образователна школа и кръга около Венко Андоновски. Повечето от тези автори са завършили университета и са добре образовани – Гоце Смилевски и Лидия Димковска са литератори, Деян Трайкоски е философ. Ако трябва да парафразираме, цялото това поколение млади писатели са излезли от шинела на Венко Андоновски. Той пише предговорите на романите им, той ги лансира и патронира, а те даже го надминаха по международна популярност. Може би началото на тези автори е донякъде подражателно, но в крайна сметка те успяха да съчетаят локалната, местна, национална екзотика, ако щете балканското светоусещане, с глобални и универсални теми и проблеми. Това е едното, средата, в която се отглеждат тези романи. Освен това има и нещо друго, като му излезе име на човек – както и при румънската вълна – вече някак по-лесно стават нещата.

Има ли връзка между македонската литература и македонското кино?

Не, не бих казал. В момента македонското кино е в по-лошо състояние, отколкото македонската литература. То отхранва и отглежда много амбициозни идеи и задачи. Някои доста се изхвърлят да правят сложен, многопластов, постмодерен разказ с възможностите на усложнения киноезик, но не им се получава. Освен това при едно производство от 6-7 филма годишно, не може да се постигне кой знае какво.

Ще се върна обаче към литературата. Искам да спомена още един млад писател, всъщност най-младия от това поколение – Деян Трайкоски. Както казах, той е завършил философия, но работи като журналист в един от всекидневниците. Неговият първи роман „Наистина любов“ си остава регионален. Вторият му роман „Изневяра“ („Неверство“) е в момента изключителен бестселър в Македония и най-вероятно ще има множество преиздавания и препечатки. По две причини – първо, романът е сюжетно много характерен за Македония и региона. Действието се развива през 20-те години на миналия век. В основата е любовната история на Соне и Мена, между които има силна и чиста любов. Соне обаче заминава на гурбет в Америка и това е репликата към днешната емиграция, към социалното разслоение и социалната обреченост на младото поколение. В Америка, разбира се, го завъртат други стихии, други хубавици минават през скромната му македонска квартира, но в съзнанието и подсъзнанието си той остава верен на Мена. Покрай тази любовна интрига се разиграва и доста драматичната и болезнена европейска съдба през ХХ век. Освен всичко друго, това е един сръчно написан роман и аз леко се притеснявам, ако взема да го превеждам един ден, защото езикът е доста гъвкав и нестандартен, с непохабени думи. Не знам дали бих успял да намеря добър еквивалент на български и да съхраня неговия специфичен аромат.

Стигнахме до езика. Вие не сте учили академично този език, как долавяте неговата гъвкавост, как прониквате в стихията му?

Има един цитат, който много обичам, не съм сигурен, но го приписват на Георги Михайлов: „За преводача е най-важно да знае добре български“. Не твърдя, че знам добре това, което се нарича македонски език, но по родови причини имам достъп до един неподражаемо богат речник от архаизми, турцизми и думи от всекидневния бит, характерни за този регион. И до днес имам неподозиран резерв от такива думи, които са приложими и сега, и си позволявам да ги употребявам, дори някой път с обяснение под линия, защото те внасят невероятен аромат, вкус и релеф на езика. Така на чисто езиково, лексикално равнище ми се стори интересно да използвам подобни думи, които са или забравени, или почти неизползваеми в съвременния български речник. От друга страна, въпреки че това е проза, но при Гоце има и много поетически редове, видях, че чрез тези думи могат да се правят силни художествени образи и метафори, които на съвременен български звучат добре, но все си мисля, че на македонски звучат още по-добре. В новия роман на Смилевски „Завръщането на думите“ се оказва, че цялата философска вселена на Абелар и Елоиза се крепи върху възприемането на предметния физически свят чрез лексикалното значение на думата, която се засмуква с кръвта и кърмата. Това е първото изречение на романа: „Моят живот започна с думите“. Онова, което майчината кърма вкарва в тялото и в съзнанието на новороденото, се захранва и засмуква през думите и това е възгледът на този роман, че ние преживяваме някакъв физически, земен живот, който по неизбежност обличаме в думи от текущия речник, а се оказва, че те остават след нас и оправдават и осмислят съществуването ни.

А съвременният македонски език – за него как си набавяте информация?

Тези, които твърдят, че има самостоятелен македонски език, все пак признават, че той е много замърсен. В него най-напред има много сърбизми. Аз имам и много братовчеди в Сърбия – баща ми е от западните покрайнини – и покрай тях от дете съм понаучил сръбски. От една страна, македонският език е замърсен с множество сърбизми поради това дългогодишно участие в една държавна структура, в която официалният език все пак бе сръбският. Същевременно както сръбският, така и македонският са замърсени от много чуждици, някои от които нямат съответния еквивалент, но пък сърбите и македонците не се и стараят да намерят такъв. Те са някак по-безкритични, по-лумпенизирани или по-адаптивни и нямат особена езикова митница. Тито беше отворил границите, те ходеха напред-назад и покрай стоките и търговията там навлизаха масово думи от чужбина, най-вече на битово равнище, които така си и останаха по-натам. Така че македонският език не е вече нито български, нито диалектен, нито сърбизиран, той е универсализиран, някакъв тюрлюгювеч.

Но коя е отправната точка на този език – българската основа, сръбската среда, някаква международна динамика?  

Не знам, много е сложно. Вероятно няма еднозначен отговор на този въпрос. Ако питате Каракачанов, ще ви каже едно. Нашите академици ще ви кажат друго, а легендарният македонски академик Блаже Конески – трето.

Как изглежда днешният македонски кипеж в съвременната македонска литература? Погледнато отвън, страната е в състояние на полуразпад. Очевидно това е отново проблемът за идентичността. Лидия Димковска казва, че като писател няма обяснение за това, което се случва в Македония.

И аз нямам. Струва ми се, че тук има едно разлепване. Литературата е създала някакъв свой собствен литературен свят, който все още не е заземен в съвременния македонски кипеж. Вероятно след някоя друга година и това ще се случи, съвременните писатели ще погледнат към него и ще го вкарат в книгите си. Вероятно. При Лидия го има. Разбира се, аз не познавам всички съвременни македонски писатели, но ми се струва, че това, което става сега в Македония, го няма още в литературата и то в качествената литература. Но при тях има силна европейска тяга и това вероятно ще мобилизира писателите да вкарат тази проблематика в книгите си. Сигурен съм, че ще има още европейски награди, защото очевидно като тръгне силният поток, той увлича след себе си и пяна, и боклуци, но в талвега успяват да се включат и талантливи писатели и те по неизбежност акумулират социална проблематика. Мисля, че тези талантливи писатели са все още в изчаквателна позиция.

Проф. д-р Божидар Манов е роден през 1947 г. в София. Той е филмов критик и журналист, преподавател в Нов български университет и ръководител на катедра “Кинознание” в Националната академия по театрално и филмово изкуство в София. От 2001 до 2005 г. е вицепрезидент на Международната федерация на филмовите критици ФИПРЕССИ. Сценарист на 12 документални и редактор на 124 научно-популярни филма. Автор на книгите „Теория на киноизображението“ (1996, награда на СБФД), „Дигитална аудиовизия“ (2000), „Дигиталната стихия“ (2003). Преводач от македонски на български език на романите „Разговор със Спиноза“ (2010) и „Сестрата на Зигмунд Фройд“ (2013) на Гоце Смилевски и „Резервен живот“ (2015) на Лидия Димковска.