1
6429

Македонски братоубийства

Софийски истории (9)

Стапящият се сняг бързо обръща софийските улици в низ от ледени локви, откъдето всичко бива осеяно с безброй кални стъпки. Чернила върху снега, непонятни дири на една или друга история, които никой не е описал и едва ли някой е в състояние да разчете.

Често локвата си е сериозно, физически непреодолимо препятствие. Както тази на един ъгъл на „Гладстон“, която сериозно ме усъмни в надеждността на обувките ми, принуждавайки ме да свърна в друга посока. Ако не беше така, историята, която сега ще разкажа, нямаше да е факт, или най-малкото нямаше аз да съм част от нея.

Накратко, нямаше да е историята, която следва. И която започна по следния начин. Докато лавирах между колите, захапали част от тротоарите, дистанцирано отбягвайки и локвите, и минувачите, ненадейно съзрях стар познат – легендарен софийски антиквар, който, развял дългите си посивели коси, хранеше с трошици хляб гълъбите пред магазинчето си. Поздравихме се отдалеч. Такива са времената. Той обаче ми направи знак с ръка да пресека улицата. Извърших маневрата и видях, че той вече ме чака, размахвайки някакъв малък зелен бележник в ръката си.

– За следващата софийска история… Убийството на Тодор Александров!

– Че то не е в София, в дебрите на Пирин е – скептично отвръщам аз, чудейки се какъв ли ще е този бележник, на вид кореспондиращ със соцепохата.

– Да де – лукаво вметва той – ами убийството на генерал Протогеров?… Ами македонските избивания по улиците? Знаеш ли откога го пазя това нещо като зеницата на окото си?… От шофьора на Тодор Александров е, купих го навремето от наследници…

И тук пазарлъкът начева. Аз набързо оглеждам находката, „зарибен“ съм, тъй че сравнително скоро постигаме споразумение в полза и на двете страни. Разделяме се, след като зеленият бележник е надеждно приютен в джоба на якето ми. Доколкото можах да прегледам съдържанието му (с очила, маска и на студа), вътре наистина ставаше дума за Тодор Александров, но разказът започваше отникъде и свършваше изведнъж. Седем ръкописни страници, четливо, но и доста неграмотно изписани с разкривен старчески почерк. Може би някой ги е поръчал, а сетне е искал да заличи началото? Предстоеше да разбера.

Умислен в кървавите разпри на второто ВМРО, наистина наджапвам в една локва. И ядосан на себе си, се сещам за първия съвет на големия френски репортер Албер Лондр, чието име и до днес носи най-престижната награда във Франция за разследваща журналистика. През 1930 г. той се установява задълго в София. Тук пише и една от знаменитите си книги – „Комитаджии или тероризмът на Балканите“, има я на български в чудесен превод на Нина Венова. Та, ако не ме лъже паметта, един от първите съвети на Лондр към заелите се с македонския въпрос е да си купят „каналджийски ботуши“. Нямало как иначе човек да изгази цялата тази потайна история из софийските улици. Самият Лондр имал сериозен проблем и със „златния столичен стандарт“ – жълтите плочки по Царя – за които той отправя поне две страници наставления към следовниците си, ако те не са шампиони по кънки и не знаят как да се задържат върху тях. Краката на Лондр имали какво да кажат по въпроса. Моите – също. Поради което бързам да отида на топло и сухо, нетърпелив да проуча час по-скоро находката си.

След малко зеленият бележник е на бюрото ми. Убеждавам се, че ще е най-добре да разшифровам написаното дума по дума, набирайки го на клавиатурата. Добавям само препинателните знаци, които липсват изцяло, превръщайки тази изповед в едно голямо и несвършващо изречение. Позволявам си и лека нормализация в правописа на някои думи – „аз“ вместо „ас“ и т.н. В резултат на което, след час-два работа, на екрана изниква следният разказ:

Във Виена Протогеров, Чаулев и Шопов са решили убийството на Александров. И то да стане при откриването на конгреса. И тъй като това щяло да осигури на Протогеров отиване, той отива при Александров и го поканва да идат заедно с неговия автомобил. Един ден преди заминаването мен ме бяха стегнали нервите и гледах да ида при Александров да се видим. Имах някои поръчки от него, та да му обясня за станалото.

И без да чакам да дойде жена ми, дойде роднина мой и го оставих в дюкяна, докато се върне жена ми. Отидох и го намерих седнал на бюрото, а пред него повече от 10–15 писма за различни адреси.

Като ме видя, каза, че точно сега не трябваше да става така. Аз го запитах защо, имаш неприятности ли, те не са спрели. Но едва аз привършвам, той става и взе от бюфета пасти и ми дава да ям.

И аз ям и му дадох обяснения за поверените ми работи. След около 20 минути аз ставам с думите: „да не ви преча повече”. Но той с голяма любезност, не по неговия характер, ме задържа, като каза: „Остани още малко”. Поприказвахме още малко и стана, когато да се сбогуваме, той ме привлече, за да се разцелуваме. Това не го е правил никога.

Много пъти съм го возил до граничното село. Слизаме от автомобила, чакаме четата да замине в Сърбия, а той само се ръкува, не се целува. Това ме зачуди и като ударен от главата спрях в салона и исках да го питам защо тъй се прощава. Но ме досрамя. И това беше последното виждане.

На другия ден сутринта дошъл Протогеров и тръгват за Мелник.

И там чакат с мулета да продължат пътя. Като стигнали манастирчето, там ги чакали Влахов и Вретенаров, за да ги водят до мястото на конгреса. Александров се усъмнил в тях. И потърсил телефона в манастирчето, но се оказал прекъснат. При все това тръгнал, без да предупреди своя телохранител Панзо. Стигнали доста навътре в бандано (?). Казали на Александров, че е още доста далече, та можели да закусят. Седнали Александров и Протогеров. Извадил Александров пиле пържено. Повикали Вретенаров и Влахов, но те отказали, че били закусили, а Панзо легнал да поспи, докато закусват. По едно време зад тях се приближили Влахов и Вретенаров, единият зад Александров, а другият зад Панзо, и изпразнили пищовите си. А Протогеров, който седял срещу Александров, спокойно гледал, без да предупреди Александров. Смъкнал най-спокойно чантата от рамото на Александров и тръгнал. Пресреща го Алеко, понеже те са били наблизо и щом чули изстрелите, разбрали, че всичко е свършено. Другите отишли при труповете, а Алеко и Протогеров слезли малко надолу. Седнали и отворили чантата на Александров, започнали да вадят книжата и се подигравали с много обидни, вулгарни думи и псувни, понеже имало документи, които ги компрометират. По една случайност на няколко крачки от тях във високата трева било легнало едно лице, което е пасяло мулетата. Той дойде и свидетелства това.

Същия ден ме извикаха да ида в дома на Томалевски. Веднага аз отидох и там намерих Наум Томалевски и Иван Михайлов. На Михайлов очите бяха подпухнали, червени и пълни със сълзи. На въпроса защо са му тъй очите, той скри и каза, че очите го болели. Викаха ме, за да се намерят няколко леки коли и камионетка. Към мен се обърнаха, защото имах пълномощно за това – 4 леки коли и 1 камионетка бяха на уреченото място.

Строго се пазеше от нас, роднините, новината, но аз бързо я научих и веднага оттичах до къщата на Александров. И още на вратата ме срещна морав зетят на Александров и веднага си постави пръста до устата – та значи да мълча. Попитах само вярно ли е и понеже не можех да се сдържа, се върнах обратно.

Толкоз. Покъртителен по простотата си разказ за случилото се на 31 август 1924 г. на една поляна в местността „Трите реки“ в Пирин. Показната екзекуция на водача на ВМРО Тодор Александров, която отприщва масовите братоубийства във ВМРО, продължили едно десетилетие.

Що се отнася до автора на тази редове, той си остава за мен загадка. От разказаното става ясно, че е бил шофьор, роднина и доверен куриер на Тодор Александров. Ала кой е той? Не можах да го идентифицирам дори след внимателното изчитане на дознанията на свидетели в сборника „Заговорът срещу Тодор Александров“ (1924 г.).

На корицата на бележника от 1966 г. е записано само едно име (комай с друг почерк?) – Митко – и (вече несъществуващ) телефонен номер – 89-64-81. Ще съм благодарен за всяка помощ, хвърляща светлина върху свидетелството за една история, която има своята предистория и доста кърваво продължение.

Всичко започва още през май 1924 г. Тогава ВМРО излиза с обръщение към своите членове и привърженици, един вид апел за обединение към всички крила в македонското движение. В т.нар. „Майски манифест“, подписан на Гергьовден във Виена, се призовава за създаването на „единен балкански революционен фронт“. Формулировката сигурно ви звучи познато, защото е от речника на Третия интернационал. Така на практика комунистическата „левица“ във ВМРО (Димо Хаджидимов, Димитър Влахов) и „федералистите“ (Тодор Паница) си подават ръка с „десницата“ (Тодор Александров, Петър Чаулев, генерал Александър Протогеров). Възниква идеята за бъдеща „балканска федерация“ на независими народи като македонския, освободени от гнета на империализма и капитала. Целта е Македония да бъде освободена като „независима и самостоятелно управляваща се държава“ (акт, на който днес се отдава особено голямо значение в република Северна Македония).

Проектът, благословен от българина Кръстю Раковски, народен комисар в Съветска Русия, е подплатен с огромно финансиране. Москва е готова да купи цялото „македонско движение“ и така да си осигури контрол над Балканите.

Първите консултации по изработването на Манифеста датират още от август 1923 г. Тогава във Виена се провеждат срещи между Михаил Монев (зет на Тодор Александров), Димитър Влахов (кумец на Кръстю Раковски) и влиятелни дейци на Коминтерна.

Ала след вестта за подписването на Виенския манифест в България се разразява огромен скандал. Тодор Александров и генерал Протогеров оттеглят подписите си под документа.

На 5 август 1924 г. ЦК на ВМРО е принуден да излезе със специална декларация във в. „Пряпорец“:

По повод слуховете, че ВМРО в международната си политика се е определила на страната на Съветска Русия и Третия интернационал и едва ли не е станала тяхно оръдие, за да се бори за селски работнически правителства в България, Югославия и Гърция, Централният комитет в допълнение на по-раншната си декларация заявява:

Вътрешната македонска революционна организация не може да служи на никоя държава и на никоя партия в която и да е държава… Що се отнася до България, Централният комитет като заявява, че не е работа на ВМРО да се меси във вътрешния ѝ политически живот, но че ще се бори с всички сили и средства против враговете ѝ… счита, че е време, щото всички политически партии и фактори да разберат какво ВМРО е единствено компетентна да насочва своята дейност в преследване идеала си – свободна и независима Македония. Това се налага още повече от обстоятелството, че най-голямо участие в освободителното движение взимат македонските българи, поради простата причина, че те са най-притеснените и най-многобройни в поделената и поробена страна.

Истината е, че във ВМРО настъпват сериозни центробежни процеси и организацията изпада в дълбока криза: „левицата“ е делегитимирана пред Коминтерна, вбесен от отстъплението на македонската организация, а „десницата“ е заклеймена в очите на българското общество като агент на Москва.

Тъкмо в тази обстановка се стига до описаното по-горе убийство на Тодор Александров, над което продължават да витаят загадки и хипотези.

Физическите извършители са ясни: Вретенаров, Влахов и войводата Алеко Василев. Те скоро биват ликвидирани по заповед на Иван (Ванче) Михайлов, провъзгласен за наследник на Тодор Александров.

Големият въпрос е за ролята в това убийство на Александър Протогеров, най-високопоставения военен от средите на ВМРО, бивш генерал-лейтенант от българската армия. За нея и до ден днешен се води спор.

Поведението на Протогеров – дори според новооткрития разказ – буди съмнения. „Тодор-александровистите“ не приемат никакви обяснения: те не могат да му простят, че не е извадил оръжие, за да защити своя събрат и войвода. Следователно е виновен.

В „Заговорът срещу Тодор Александров“ (1924 г.) подробно се описва как Протогеров губи съзнание, когато отекват първите изстрели. Трябвало е да го заливат с вода, за да се освести, и по-сетне с мъка го извеждат от мястото на събитието.

Звучи ли това достоверно? Не напълно. От друга страна, в цитирания по-горе сборник няма нито едно обвинение срещу Александър Протогеров. Той просто фигурира там като „свидетел на престъплението“.

Едва по-късно Иван Михайлов и неговите сподвижници започват да клеймят Протогеров като морален поръчител на убийството на Александров и подъл страхливец. Но второто твърдение не легитимира задължително първото. Разцеплението в македонското движение показва, че немалко хора застават зад Протогеров и следователно му гласуват доверие. А има и изследователи като историка Щефан Трьобст, които са убедени, че тъкмо Иван Михайлов е в дъното на убийството на Тодор Александров. За което обаче липсват сериозни доказателства.

Така или иначе, цели четири години словесните и физически разпри в двата лагера – между „михайловисти“ и протогеровисти“ – продължават. И което е особено интересно – в лагера на Протогеров отиват хора, доскоро силно критични към него (Наум Томалевски, Георги Баждаров). Може би водени от убеждението, че Иван Михайлов започва да се превръща в „диктатор“. За което ще платят с главите си.

Прелиствайки струпаната купчина с книги на бюрото ми, се опитах да си представя развръзката на тези събития по софийските улици. За Тодор Александров се знае относително много. Известна е и една от „официалните“ му квартири – на ул. „Ангел Кънчев“ 45, както и нелегалната – на ул. „Ивайло“, откъдето той поема за последен път към Пирин планина.

Личността на генерал Протогеров обаче е обвита в мъгла. За разлика от Тодор Александров, който има голямо семейство – пет сестри, жена и две деца – Протогеров живее в уединение, почти като аскет. Известен е само един негов предишен адрес – ул. „Неофит Рилски“ 43, където закратко намира подслон у съмишленика си Никола Велев.

В посмъртно издадения от „михайловистите“ сборник „Защо беше убит Александър Протогеров?“ (само в 600 екземпляра, за подбрани членове на ВМРО) той е направо окарикатурен, наричан е с какви ли не думи. Бил „слаб и безволев човек“, суетен и празноглав, с нищо недопринесъл за македонското движение. Самият Тодор Александров го поднасял, че бил „епитроп, годен само за монастир“. Вярно, не бил алчен за пари. Ала бил известен „хаплю“, познат още с прозвището „Хралупата“ – поради „запустялостта и кухината на духа, ума, волята и характера му“. И още: „Протогеров играеше ролята на мършав кон, впрегнат в колата до другите здрави коне. Той не само не помагаше на другарите си в носенето на тежкия товар, но им пречеше, и те покрай тежкия товар трябваше да мъкнат и неговата тромавост“.

Затова ли не го изключват от организацията, а направо го ликвидират?

Знае се, че някои от пасажите в брошурата са писани от Иван Михайлов, а литературната ѝ обработка е дело на критика Йордан Бадев.

В книгата са споменати и заниманията на генерал Протогеров с теософия. В последните си години той бил изпаднал в мистицизъм и посещавал подобни сбирки (може би кръжеца около Николай Райнов?).

Вероятно това обяснява и късния част на убийството. Почти в полунощ (на 7 юли 1928 г. на входа на Женския пазар) той е застигнат от три „сенки“, които дни наред вървят по петите му – Димитър Стефанов, Панчо Витралов и Митьо Джуджанов. Издирих по описанията в пресата точното място на убийството. Оказа се – по ирония на съдбата – че за да стигна до него, трябва да пресека бул. „Тодор Александров“. След това свърнах по „Самуил“ и така на ъгъла с „Екзарх Йосиф“ се озовах до днешен магазин, в който някога се е помещавала кръчмата „Старият воин“, любимо място на ветераните от войните. Самият Протогеров е бил известен с това, че никога не близвал алкохол.

Оглеждайки мястото, установих, че е идеално за засада – на кръстовище е, след изстрелите извършителите бързо са могли да се разбягат в различни посоки. Както всъщност е станало.

Вероятно те са били наясно къде е нелегалната квартира на Протогеров и откъде най-често той се прибира у дома. В близката част на „Княз Борис“ и до днес са оцелели няколко бивши македонски „явки“ с два резервни изхода.

Съдебното разследване показва, че генералът се е опитал да се защити от убийците, но револверът му засякъл. Така той бива разстрелян от упор заедно с телохранителя си Атанас Гоцев. Веднага личи, че убийството не е криминално: у Проготеров има голяма сума пари, скъпа кехлибарена броеница, два гръцки кръста и часовник „Лонжин“. Нищо от това не е представлявало интерес за екзекуторите му.

След убийството на Александър Протогеров „михайловистите“ излизат с комюнике, в което се казва: „Наказанието срещу Протогеров се отложи, но неговото престъпление не можеше да бъде забравено“. Говори се и за „Каиновия белег“ на неговото чело. Но истината е, че тъкмо с неговото убийство е задействан спусъкът на масовите братоубийства в македонските среди. А и извън тях. В едно софийско кино по време на прожекцията бива разстрелян нищо неподозиращ учител. Дни след това „михайловистите“ излизат с уточняващо комюнике: станала „грешка“ и поднасят извиненията си на близките на учителя. Набелязаната жертва била друга.

В периода 1928–1934 г. по улиците на София се развихря истинска кървава вакханалия. Стрелят „едните“, след което в отговор гърмят „другите“.

„Михайловисти“ срещу „протогеровисти“. И обратното. Едни срещу други. Никъде не попадах на точна статистика колко са всъщност убитите.

В книгата си Албер Лондр твърди, че след убийството на Александър Прогогеров броят на ликвидираните интелектуалци, убити в резултат на съперничеството между двете крила на ВМРО, възлиза на 193 души. А на неинтелектуалците?

За да си представите кошмара на онези дни, ще цитирам една въображаема сцена от неговите „Комитаджии“. В нея Лондр, почти отчаян от невъзможността да установи личен контакт с Иван Михайлов, си представя как ненадейно попада в централата на ВМРО и как охраната го въвежда при самия водач, седнал зад масичка, на която са поставени два албума. Единият с надпис „Убитите от нас“, другият – „Наши следващи жертви“. И как той най-сетне ще има журналистическия шанс да запита вездесъщият Иван Михайлов:

Извинете, кога е следващото ви убий­ство на улиците на София?
Бързате ли?
– Напрегнат съм. Страхувам се да не пропусна подобна чудесна демонстрация. Пък и е полезно да се образоваш. Винаги има какво да научиш.
– Донесете ми албума с осъдените – ще заръча Михайлов на своя облечен в ризница секретар.
Докато той разлиства книгата, Караджов, улег­налият мъж на възраст, ще ме подхване така:
– Защо сте се насочили към нас, а не към другата фракция на комитета? Да не би да не ви е известно, че имаме братя врагове? Нас, михайловистите, про­тогеровистите също ни избиват.
Иван Михайлов ще ме покани да се кача на по­диума и ще ми посочи десетина фотографии:
– Избирайте. Кой да бъде?
Аз ужасено ще си закрия с длан очите.
– Пърличев? Попхристов? Кулишев?
– Тях ги пощадете!
– Добре, ще ви намерим жертва. Удобно ли ще ви бъде вдругиден, в десет и половина сутринта, пред бар „Феникс“ на булевард „Дондуков“?
– Насред града? Посред бял ден? Сред тълпата?
– Място като място. Бъдете на часа, ние сме са­мата точност.

Щеше да е забавно, ако не беше самата истина. С доста кървавия оттенък на драма, разиграла се пред очите на цялото българско общество. А ето и едно вече „по-сериозно“ свидетелство на Албер Лондр:

Всеки член на правителството, ръководител на партия, всеки интелектуалец, свързан с революци­онната организация било на страната на Михайлов, било на страната на покойния Протогеров, всеки свободомислещ журналист, университетски пре­подавател с определени убеждения, всичко, което ръководи, мисли или заговорничи в България, с една дума, нито една публична личност не си по­казва носа навън, пък било и само за да отиде до своя зъболекар, без да бъде охранявана от два добре смазани револвера.

Така влизат в употреба „хората с каскетите“, дето можело да бъдат „наети“ на всеки ъгъл. „Сенки“, следващи охранявания обект с ръце в джобовете си, където държели заредените револвери. Това също е част от „общата ни история“, която би трябвало да сме готови да „споделим“. Стига някой да поиска да я „поеме“…

Няма да забравя как моята баба с треперещ глас разказваше, че през пролетта на 1930 г. е станала неволен свидетел на убийството на известния литературен критик и публицист Васил Пундев в градинката до Народното събрание. Била ученичка в горните класове и се прибирала след часовете, когато пред очите ѝ отекнали изстрели и се разнесли писъци, а набит младеж с каскет и вдигната яка пребягал край нея в посока към улица „Шипка“. И най-страшното: тъй като в градинката имало уплашени до смърт деца, покрили главата на Пундев и на охраната му с вестниците, които те носели в джобовете си. Баба ми бе запомнила за цял живот тъкмо тези глави, покрити с вестници, по които скоро избили петна кръв…

Смъртната присъда над Васил Пундев е произнесена, тъй като той демонстративно напуска официоза в. „Македония“ и се заема с издаването на алтернативния (протогеровистки) в. „Вардар“. След убийството му за първи път общественици излизат с апел срещу тези избивания, подписан от 83 души. Първите подписи са на Асен Златаров и Т. Г. Влайков (в онези времена това е огромен риск!).

Две години по-късно на площад „Батенберг“ (почти до Двореца) е разстрелян журналистът Симеон Евтимов (михайловист), главен редактор на в. „Македония“. Отмъщение за убийството на Пундев. Води се истинска престрелка между тримата му телохранители и двамата „ликвидатори“, гърмят бомби. Единият от убийците – Христо Изворски, оцелява, макар и тежко ранен. Опериран е по спешност в Александровската болница, където след три дни бива разстрелян с три куршума от дежурната медицинска сестра Екатерина Константинова, родом от Банско, която изпълнява личното нареждане на Иван Михайлов.

Да се дивим ли тогава на извода на Албер Лондр, че за цяло десетилетие София се е превърнала в „образцово стрелбище“, където убийството просто е „част от нравите“? Тъй като, „ако те убият тук, ще се учудиш или съжалиш много по-малко, отколкото където и да било другаде“. Една твърде скръбна софийска история.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияВ клуба на великите
Следваща статияСтихотворни преводи на Боян Пенев

1 коментар

  1. чудесно Тони, чудесно Николов. тези истории съживяват историята на третата българска държава, която беше препарирана от руските колонизатори в учебниците по които „учихме“. очаквам подбно съживяване и към историята на четвърта българска държава.