Естетиката на Франсоа Мориак (1885–1970) несъмнено се вписва в една християнска антропология. Писателят последователно извежда идеята, че Бог се открива единствено в духовното съприкосновение, в личния, неподвластен на рационалното познание опит. Текстът „Малечко Палечко“ е част от книгата на Мориак „В какво вярвам“ (1960), определяна като съкровената изповед на твореца католик, негов опит да отговори възможно най-просто и искрено на въпроса защо е останал верен на религията, в която е роден.
Макар и да живях живота на творец и поборник в жива енория, добре знам, че човешките и религиозни взаимоотношения, които поддържах с моите братя, нямаше да накърнят и дори да засегнат самотата в мене. Самота присъща на всеки човек, ала у човек като мен тя съзнателно стои в самото средоточие на съдбата, като ядрото, около което се е избистрила и оформила – моята съдба на писател и моята съдба на вярващ, на католик. Аз щях да бъда вдъхновен в порядъка на литературното творение и в порядъка на молитвата, защото щях да бъда сам и самотата ми нямаше да познае друг лек освен писането на този свят и Бога в другия. Ала най-напред в този, където Той се е въплътил, където е бил и където си остава някой.
Размишлението над онова, в което вярвам, щеше да ми помогне да очертая в себе си първопричината за моята вяра в човешкия порядък: самотата, която би могла да изглежда за един агностик очевидното и достатъчно основание за онова, което трябва да се нарече моята пристрастност, моята предубеденост спрямо Бога. Това общо за всички нежни души изискване нямаше да намери никакво друго успокоение освен предоставеното им в зората на техния живот, когато майка им ги притискала в прегръдките си. С изтръгването им оттам те се оказвали въвлечени в сексуалната разюзданост, в която детската нежност прилича на обиждано, омърсено, отчаяно момиченце. Аз разпознавам в себе си тази съучастническа с Бога нежност, ала удостоверявам, че тя се прояви около една реалност и отново наблягам на това преди да приключа с размишлението.
Критичният дух се събуди у мене много рано. Много ясно отличавам присъствието на невярващия си баща, когото не познавах. Когато хвана перото в ръка, книжниците събуждат в мене живец и хапливост, които може би съм получил по наследство. И ако благочестивата ми майка ме беляза завинаги с християнския знак, то нейната формалистична и тесногръда религия много рано породи отпор от страна на моя разум. По същество бяха налице всички предпоставки дух като моя да бъде отблъснат от преподаваната ми религия. На осемнадесетгодишна възраст [1] се наслаждавах на Анатол Франс, по-точно на антиклерикалния Анатол Франс от Аметистовият пръстен [2]. Така се освобождавах от една дълготрайна обязаност. Християнската среда, в която бе потопено детството ми, заслужаваше тази подигравка в моите очи. Противоречието между Евангелието и социалните и политически пристрастия на алчната буржоазия, която нямаше ни най-малко чувство за справедливост (беше го показала в делото Драйфус), блесваше пред погледа ми, а изходът, който бях повярвал, че съм намерил в Браздата на Марк Сание [3], бе осъден и запушен от Църквата, тъй като тя, изглежда, искаше да разруши с енцикликата Pascendi [4] всичко, което би позволило на студента, който бях тогава, да нагоди своето вярване към теченията на модерната мисъл. Енцикликата недвусмислено бе осъдила именно това нагаждане.
Да, колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че въпреки скритата, жадна и неутолима нежност, при условията, в които се намирах тогава, и аз, като толкова много други, можех да изгубя Вярата. И ако независимо от бунта, раздразнението и подигравките ми и за момент не стана въпрос за това, то бе, защото във всички моменти от съдбата ми, дори в онези, когато религиозният ми живот бе попресушен и реката се бе превърнала в струйка вода, дори тогава аз стисках в затворения си пестник така, както е написано, скъпоценния бисер, колкото и малък да беше той – нещо твърдо, парещо, единствено, чудно, нещо, което мога само не особено добре да окачествя като „неописуемо“.
Твърд камък, събитие. Колкото и голям дял да отреждах на легендата или на мита, както предпочитат да казват днес, и кандидат-историкът, който бях, да не го пропускаше, и много от четивата му да бяха свързани с това, в Новия Завет оставаше достатъчно История, за да не мога да се усъмня, че този човек реално бе съществувал и че Той наистина бе произнесъл съществената част от предадените там слова. Аз съм живо доказателство и свидетел за това, че те бяха дух и живот. Защото бях живял с тях и в най-физическия смисъл се бях хранил с тях. Те ме спасиха от отчаянието в преходните моменти, преживявани от всеки човек, и в часовете, когато едва-едва различавах в мрачната гора светлината, която изгубилият се Малечко Палечко от толкова обичаната от мене гравюра на Гюстав Доре [5] открива от върха на голямото дърво, където се е покатерил. Ала в приказката на моя живот вратата, на която Малечко Палечко в крайна сметка попада, никога не се оказа на Човекоядеца. Това бе къщата на един човек сред хората, единствения, в който отказаната ми от всички други благост преизобилстваше – крепка, незахаросана благост, която едничък Бог има властта да свърже с безкрайна сила. Влизах, сядах на трапезата в странноприемницата, ала, за да останеш там, трябваше да си чист. А как да останеш чист, когато имаш младо тяло? Следователно влизах и излизах. И отново се изгубвах. Но колкото и далеч да бях от къщата, аз бях сигурен, че пак ще видя нейната светлина, ако се покатеря на някой връх.
Много други, изгубили се в злокобната гора Малечковци Палечковци, са забелязали светлина, ала дори това да не била къщата на Човкоядеца, за повечето от тях тя не била и странноприемницата в Емаус. „Светлината дойде на този свят, но светът я не прие.“[6] Ние ще се върнем към чутите от Никодим слова. Това също го вярвам. Вярвам, че светът отказва светлината. И че е свободен да я откаже – това е самото условие на любовта. Ала избира ли съзнателно? Винаги ли става дума за свободен избор? Това не е мястото за проникване в потайностите на свободата. Да, потайности, уви! Ислямът лесно надделява над християнството в Африка, защото познаването на единствения Бог и съдържащия се в него закон предлагат Бога на необразованите умове, без да им налагат богословие.
Опазил ме Бог да виждам в това знак за съвършенство и превъзходство. При все това винаги съм смятал, че разпространението на Евангелието е възпряно още отначало и то не само сред езичниците, но и в метрополията, защото малкият катехизис, дори в най-схематичната си форма, изисква от детето познаване на понятията, на което то не е способно, а повечето хора ще бъдат неспособни на това през целия си живот, така както всички първични хора. Всичко би трябвало да се сведе до убеждаването на децата в това, че разпънатият по времето на Пилат Понтийски Исус е възкръснал от мъртвите, че Той е все още жив, че всички негови слова живеят, че две от тях продължават да действат с ползотворност, която тези деца трябва да изпитат: словата за опрощаването на греховете и за преломяването на хляба.
Катехизисът би трябвало да се сведе до учението, че Бог се е разкрил на тварите си, че Той е бил дете, човек като нас, че е умрял, че възкресението Му е имало многобройни свидетели, че те са вярвали в Него, че живият Христос вече не ни напуска, че присъствието Му се проявява по три съществени начина: в живия хляб, с който се причастяваме, когато приемаме тайнството, но и в състоянието на благодат, ако сме блажени да Го притежаваме – една душа в състояние на благодат прелива от Бог. Самият Господ ни уверява: „Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“[7]. И накрая, всеки път, когато се събираме по двама-трима, за да се молим на Господа, Той ни предупреждава, че ще бъде сред нас. Едно убедено в тези три начина на присъствие дете не следва да проучва други тайни преди възрастта да породи у него подобно желание. Като тръгне от историята за Страстите и се върне към Рождеството, а после отново измине пътя от яслата до празния гроб през Галилея и Юдея по всички следвани от Господа пътеки на тази конкретна, въплътена история, която се разнася по земята, тайните ще се появят една след друга от словата и жестовете на Господа: в тях е възвестена и определена както Троицата, така и първенството на Петър и реалното присъствие. Преподаваното ни най-малко не би следвало да стига до децата под формата на учение, а такова, каквото е било открито на бедните и неуките от самия Господ. Децата от катехизиса могат да разберат онова, което са разбрали рибарите от Тивериадско море.
[1] Франсоа Мориак се записва в литературния факултет на Бордо през 1904 г.
[2] Третата част от сатиричната тетралогия на Анатол Франс.
[3] Марк Сание (1873-1950) – френски политик и журналист, основател на политическото и идеологическо движение Le Sillon (Браздата) и издател на едноименното списание. Целта на тази алтернатива на антиклерикалните леви движения е сближаването на католицизма и Републиката. Самият Франсоа Мориак посещава между 1905 г. и 1907 г. като студент в Бордо кръга на движението, към което изпитва смесени чувства: съпричастност към идеите му и неудовлетвореност. Движението в крайна сметка е осъдено с булата Нашият апостолически дълг на папа Пий Х от 25 август 1910 г.
[4] Енциклика на папа Пий Х Pascendi Dominici Gregis (Пасейки стадото Господне) от 1907 г., осъждаща модернизма.
[5] Гюстав Доре (1832-1883) – френски гравьор, илюстрирал много шедьоври на световната литература, сред които и приказките на Шарл Перо.
[6] Срв. Иоан. 1:11: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ и Иоан. 3:19: „Светлината дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака нежели светлината, понеже делата им бяха лоши”.
[7] Иоан. 14:23.
