Това е историята за внезапното забогатяване на Малинчо. Което, разбира се, трая от ден до пладне. И завърши катастрофически. Финалът впрочем не е за сърдоболни. Но нека да му дадем уж думата на Малинчо, да му връчим един вид микрофона на самия него, за да стане всичко по-ясно.
– Както добре ме знаете, мои верни приятели от щайгите до бараката, аз съм Малинчо. Бях при вас, после си отидох, а сега отново съм тук. И сега ще ви разкажа къде бях, какви висоти покорих и защо отново се върнах при вас, мои ненагледни братчета от щайгите до бараката.
Като ви напуснах, се хванах на един строеж. Работата тежка, хамалогия, баровецът, на когото е къщата, иска да си влезе до зимата във владение. И работим, дето се вика, нон-стоп. Само вечер отпускаме жилите. Спим във фургони, аз съм с Радул от Яворово. Той така ми се представи, Радул от Яворово. Вечер, като се приберем, имаме време току да си събуем обувките и да се трупясаме в леглата с дрехите. Много често и без „лека нощ” минаваме, дето се вика.
Ставам аз една сутрин, излизам навън да си измия на маркуча очите и главата и пак се качвам по стълбичката да си взема якето. Обикновено през това време и Радул е станал, седи на леглото и си намества оптиката. Този път, гледам го, лежи завит през глава. Смушках го по гърба – нищо. Дърпам завивката и гледам, Радул умрял. Представил Богу дух.
Обадих се на отговорника на строежа, той извика полиция, дойдоха, снимаха, разпитаха ме, извикаха лекар, лекарят написа смъртен акт и сетне откараха Радул с една камионетка.
И историята можеше да приключи дотук. Но не стана тъй.
Вечерта, като се прибирам от работа във фургона, тръгвам да си сменя моята възглавница с възглавницата на Радул. Отдавна ѝ бях хвърлил око, беше голяма, хубава възглавница, като за някой крал от дебелите. Дърпам я, а тя тежка. И тежка, и твърда. Хващам калъфката, калъфката зашита. Разпорих я и какво да видя – вътре възглавницата пълна с пари. Радул тук си държал парите.
Преместих веднага парите в един сак. Седя и мисля какво да правя. И реших да занеса парите на домашните му в село Яворово. Така беше редно, така беше справедливо. Така ме беше учил тате.
Взех си два дена отпуск и потеглих. С влака до Стара Загора и после с рейс до селото. Отивам в хоремага и разпитвам за Радул. Вдигат рамене. Няма такъв човек. Не познават такъв човек. Ами сега?
А парите тежки, откъснаха ми джигера да ги нося.
Един дядо от хоремага, който решаваше кръстословици, ми вика – момче, да не си се объркал? Има още едно село с такова име, само че то е до Асеновград. И не е точно Яворово, а Яврово.
Викам си, може и така да е. Пак до Стара Загора на стоп и сетне ще вземам рейс до Пловдив. Ама имах два часа чакане. И се сврях в едно паркче. Отворих сака, ей така, да погаля малко паретата. И сред тях изведнъж намирам изрезка от вестник. С голямо заглавие – „Големият влаков обир”. И надолу чета, как някой обрал нощния влак София-Бургас. Минал по вагоните и изтръскал всички пътници. Без кръвопролития. Аптекарската. И изчезнал като дим. Не могли да го хванат.
Викам си: така ли, Радулчо. Значи ти си обрал хората, а аз да ти правя хаир. И като дръпнах юздите, брат, стой та гледай. Наех си бял мерцедес, шофьор с бяла фуражка и една аситентка, нали така им викат, да ме чеше по гушата. На два дена сменях асистентките. И вярваш ли ми, за има-няма два месеца опатках парите. Видях им сметката до троха.
И ето ме сега, отново сред вас, Малинчо се върна при братята си от щайгите до бараката. Имал пари Малинчо, а сега няма. Само една двайсетачка ми остана, да ви почерпя, ух, мои братчета ненагледни…
Финалът, както предупредих, не е за нервозни. Когато полицията дошла, намерила щайгите край бараката разпиляни и оплескани с кръв, а Малинчо се търкалял бездиханен на земята до тях. Якето му било хвърлено връз него, цялото разпрано. Братчетата от щайгите до бараката не му повярвали, решили да намерят парите.
