Начало Идеи Гледна точка Малката Карен
Гледна точка

Малката Карен

2981
Пиер Бонар, „Малък прозорец“, 1946 г.

Малката Карен беше наистина малка. Е, не колкото Палечка, но нещо такова. Тя живееше в една къща в края на градчето заедно с майка си и баба си. Баща ѝ работеше далеч и си идваше рядко. Когато си дойдеше, той миришеше на бензин, затова първо се изкъпваше и се обръсваше. И след това пак миришеше на бензин, но Карен се правеше, че не забелязва. После извикваше дъщеричката си, много хубаво я повикваше, „ела, ела, дъщьорко“, и внимателно я разпитваше как ѝ минават дните. Карен не криеше нищо от татко си, разказваше му как се е сприятелила с едно дърво – с черешата в двора, и как черешата ѝ обещала тя първа да опита от плодовете ѝ. И как тя, Карен, в изблик на радост я целунала по кората. В края на разговора баща ѝ винаги я погалваше по главата, опитвайки се да изглежда ведър и спокоен и да не личи колко се притеснява, че Карен е толкова мъничка и как ли ще може да оцелява в този толкова голям, пълен с големи хора свят, в който на малките човечета като Карен сигурно щеше да им е ужасно трудно. Но нищо не можеше да се направи. Все пак, за да я изпълни с кураж, баща ѝ винаги в тези моменти я водеше под навеса, където стоеше подпряна от незапомнено време една резервна гума. Тя беше остаряла, тази гума, беше покрита с кал и отчаяние, животът ѝ беше минал да чака. Но ето че бащата на Карен, докато я държеше за мъничката ръчичка, винаги казваше: Помни, че тук винаги има една резервна гума, която те чака и е готова да ти помогне, ако се наложи. И това наистина изпълваше Карен с утеха. Тя не можеше да си представи с какво ще ѝ помогне гумата, но беше сигурна, че помощта наистина е затворена в нея.

Майката на Карен беше медицинска сестра и работеше толкова много, че момиченцето почти не я виждаше. За нея се грижеше баба ѝ. Но баба ѝ беше глуха и двете можеха да разговарят само с очи. И така ставаше, но не беше достатъчно. И затова Карен гледаше да си наваксва разговорите, които ѝ липсваха както на всяко дете, като общуваше доста с черешата и с резервната гума. С тях беше лесно, защото Карен беше ту Карен, ту черешата, или ту Карен, ту гумата, и разговорите нямаха край.

Но ето че дойде денят, когато Карен трябваше да тръгне на училище. Тя се озова в един клас, в който всичките деца бяха много по-големи от нея. Тя забеляза, че децата я измерват с поглед и крият в шепи усмивките си. Особено две момичета, които носеха имената Росинда и Белинда. Те бяха големи, дебели и бели. Учителката госпожа Маждракова сложи Карен да седне на първия чин. Зад нея седяха Росинда и Белинда. Те много се забавляваха с Карен. Пускаха мокра гъба в чантата ѝ и мократа гъба съсипваше всички тетрадки и учебници. Или залепваха на гърба ѝ лист с надпис: Аз съм джудже. Или наръсваха стрит тебешир на седалката и когато Карен седнеше, поличката ѝ ставаше бяла. Росинда и Белинда миришеха на пот и постоянно ядяха кифли. А през междучасията тичаха по коридора като локомотиви и нарочно се блъскаха в децата.  

Наближи краят на годината. Децата се готвеха за големия празник на азбуката. Щеше да има рецитал и на всяко дете дадоха да научи наизуст по едно стихче за някоя от буквите. На Карен се падна стихче за най-малката буква, за „ер малък“. Но Карен казваше стихчето толкова хубаво, гласът ѝ беше толкова ясен и звънлив, че докато я слушаха, децата забравяха колко е мъничка. Но не и Росинда и Белинда.

През голямото междучасие те хванаха Карен за ръцете от двете страни и я изведоха в двора на училището. В двора на училището растяха множество големи дървета. Трите отидоха чак в най-далечния край на двора, където Росинда и Белинда пуснаха ръцете на Карен и я бутнаха към едно дърво, а после залепиха лицето ѝ за кората.

– Ближи! – казаха те.
Карен въртеше главата си, гледаше ту едната, ту другата.
– Ближи! – отново заповядаха те.
И Карен започна да ближе кората на дървото, а Росинда и Белинда се смееха.

Езикът ѝ се напълни с тресчици, поду се и в деня на рецитала Карен не можеше да каже и една дума. Сложиха я да седи на един стол, а нейната буква остана без стихче. Но докато слушаше стихчетата на другите, Карен много внимаваше и когато дойде нейният ред, каза наум стихчето си.

В нашата родна азбука
се крие особена буква.
Не е Е, не е и О,
но се слага пред О,
за да омекне то.
Ер малък е тази буква
и сама няма значение.
Но с някоя гласна след нея
влиза дори в изречение!
[1]

Така беше добре. Така и най-малката буквичка, макар и тайно, взе участие в празника, а нали това беше буквичката, без която думата „дъщьорка“ е невъзможна. Сега щеше да се прибере вкъщи и черешата щеше да ѝ даде шепа череши, от които езикът ѝ да оздравее. А резервната гума щеше да ѝ се усмихне с голямата си прашна усмивка, пълна с цялата помощ на света, от която се нуждае едно дете.

––––

[1] Авторът благодари на проф. Божидар Манов, който любезно му предостави свое стихче за „Ер малък“, написано на 27 май 2025 г. вечерта специално за този текст.

 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора