Филмът е портрет на Фани Попова-Мутафова и проследява нейната сложна съдба. Заслуга на авторите е, че не премълчават неудобни факти от нейната биография.
„Малката маркиза“ е филм за писателката Фани Попова-Мутафова (1902–1977). Нарочена за фашистка, за апологет на Хитлер и Германия, нейното име е табу в продължение на десетилетия. Независимо от частичната ѝ реабилитация това табу продължава и до днес. И това сякаш потвърждава думите на Васил Василев-Зуека, че „едни и същи хора, управлявали преди, продължават задкулисно да управляват и сега“. Така този документален филм на сценаристките Елена Гоцева и Теодора Дончева, режисьор и монтаж Станислав Дончев, оператор Мартин Димитров, консултанти Катя Зографова, Дивна Гоцева и Ингеборг Братоева-Даракчиева нарушава това табу.
Филмът е портрет на Фани Попова-Мутафова и проследява нейната сложна съдба, безспорното ѝ творчество (35 книги, от които 26 исторически), противоречивата ѝ журналистическа дейност по страниците на националистическия печат, нелеката ѝ съдба след промените у нас след съветската окупация на 7 септември 1944 г. Заслуга на авторите е, че не премълчават неудобни факти от нейната биография. Неудобни от гледна точка на събитията след 9.9.1944 г. Но драматургията почти винаги е сблъсък на литературния или филмов герой с обкръжаващата го среда – личности, събития, общ политически контекст. И авторите се съобразяват в голяма степен с това базово изискване към сценария. Фани е израснала в семейството на генерал Добри Попов – герой от Одринската епопея. Авторите чрез архивни кадри постепенно разкриват травмите от двете ни национални катастрофи и тяхното отражение върху българите. Как се случват те? Двадесети век е апогеят на национализма и не е пресилено да се каже, че (почти) всички са увлечени по него. Фиксидеята за обединена България и освобождението на братята българи от Македония е жива у почти всеки българин или българка. В тази обстановка растат няколко поколения, които са възпитани в дух на много силен патриотизъм, на мечти (а може би по-скоро илюзии) за обединението на българските земи, отнети след Междусъюзническата и Първата световна войни. Единственият начин да се случи това е да се ревизират Версайският и Ньойският договори, но това не може да стане чрез нови преговори. Алтернативата е единствено чрез нова война. А във всяка война може да се спечели, но може и да се загуби… За такава възможност малцина се замислят, въпреки уроците от последните войни, които България губи… Във филма е поставен акцент върху тази обстановка на искрен патриотизъм и неистово желание за поправяне на историческата несправедливост към България, а именно ревизия на Ньойския договор. В такава атмосфера израства и е възпитана Фани Попова. Особено като се има предвид факта, че баща ѝ е смел воин, български генерал и герой от войната. През 20-те години тя среща бъдещия си съпруг Чавдар Мутафов. Авторите го представят като основоположник на модернизма и немския експресионизъм в литературата у нас. Двамата заминават за Мюнхен, за да завършат висше образование – той архитектура, тя музика. Това са едни от най-тежките години за т.нар. Ваймарска република. Описанията на Фани Попова-Мутафова на ситуацията в следвоенна Германия напомнят романите на Ремарк за поколението след войната, което отчаяно търси мястото си в цивилния живот. В него нямат нужда от тези демобилизирани войници. Германия е разорена, репарациите са огромни, инфлацията е милион марки за един долар, хората мизерстват. Неслучайно американският президент Удроу Уилсън предупреждава в писмо до Парижката мирна конференция през 1919 г., че Версайският договор е много несправедлив и е предпоставка за нова война. Клемансо не обръща внимание на това предупреждение. Говори се, че когато германската делегация подписва Версайския договор, на излизане от залата всички се обръщат към победителите и заявяват: „Господа, ще се срещнем след 20 години!“ За всеобщо нещастие така и става. Но тогава победителите мислят само за възмездие, а не за справедливост…
През 1923 г. на 8 декември Адолф Хитлер, събрал около себе си съмишленици на идеята за ревизиране на Версайския договор, организира т.нар. „Поход към Берлин“. На петия ден той и съмишлениците му са арестувани и задържани в затвора, но малцина в Германия, а и по света обръщат внимание на този тревожен знак за зараждане на трудно удържим реваншизъм. Авторите обаче специално го упоменават. Десет години по-късно Хитлер взима властта чрез избори и успява с помощта на д-р Ялмар Шахт да извади Германия от чудовищната, непосилна инфлация и да укрепи икономиката с въвеждането на т.нар. „рентенмарки“. Изтъкнатият банкер е бил известно време на голяма почит заради ролята си в т.нар. тогава германско „икономическо чудо“. Страшното е, че Хитлер не се колебае да заяви, че няма да спазва Версайския договор, а победителите нямат ресурс да го принудят да изпълнява клаузите му. (Д-р Шахт се противопоставя на политиката на Хитлер за германско превъоръжаване (въпреки че е яростен противник на репарационните задължения), защото според него това, освен че ще наруши Версайския договор, може да разруши германската икономика. Тези му възгледи карат Шахт да се изправи срещу Хитлер и Херман Гьоринг. Заради тази му позиция е освободен като президент на Райхсбанк през януари 1939 г., а след време и изпратен в концлагер.)
През втората половина на тридесетте години от миналия век Хитлер притежава повече бойни самолети от Англия, Франция и други по-малки държави. Трябва ясно да се каже, че една бъдеща ревизия на Версайския договор е като музика в ушите и на много българи – националисти. По това време те са много, а трезвомислещите хора – малко…
В бурните години след Първата световна война бащата на Фани Попова-Мутафова е демобилизиран по силата на Ньойския договор и се включва в редиците на БЗНС. Затова през 1923 г. и 1925 г. е затварян на два пъти. В семейството на Чавдар Мутафов са социалдемократи. (А сталинистите мразят най-много останалите леви политически партии, в които виждат алтернатива и заплаха за учението си.)
Разказът във филма се води от Разказвач, чиято роля се изпълнява от актьора Васил Бинев. Той лично представя най-важните моменти, но чете и зад кадровия текст. В голяма оскъдица Чавдар и Фани живеят в Германия, но общуват с именити българи – Дечко Узунов (който дори им отстъпва квартирата си), Николай Лилиев и други. Чавдар Мутафов си кореспондира с друга трагическа личност – изтънченият интелектуалец Димитър Шишманов, който е убит от Народния съд. Страданията на германците впечатляват Фани, която вижда в участта им сходна съдба с тази на следвоенна България… Икономическото чудо, което постига Хитлер, и решимостта му да ревизира унизителния договор безспорно са ѝ харесвали. Фани и съпругът ѝ Чавдар се връщат в България при семействата си – той е дипломиран архитект, тя не завършва музикалното си образование, защото е започнала да пише успешни разкази и книги. Нейни текстове рецензира прочутият германист проф. Константин Гълъбов от кръга „Стрелец“, в който и тя членува. Двадесетте години преминават и под знака на борбата за еманципация на жената и признаването ѝ като пълноправен член на обществото със съответните права и задължения, а не само като домашна икономка. Фани Попова-Мутафова активно пише по тази тема, която отразява и нейните възгледи за съвременната жена. Героините ѝ се отличават със силен характер, воля и интелект, с които могат да се конкурират с мъжете. Те са борбени, самоотвержени и добре образовани. Следват още книги, на които обръщат внимание и други критици – например бъдещият академик Петър Динеков пише много положителна критика за нейния разказ „Елен“, положително пише и знаменитият Кирил Христов, който през 1938 г. дава изключително висока оценка на нейното творчество. Самата тя заявява пред 6-и състав на Народния съд, че се изживява като сърце и съвест на народа и не е написала нищо извън неговите въжделения за обединена България. По това време тези въжделения са предимно националистически и тя не прави изключение…
Следват нейните исторически романи, които се превръщат в това, което днес бихме нарекли бестселъри. В образа на Мария – „Дъщерята на Калояна“, тя влага идеала си за умна, непокорна жена, която има собствено мнение по важни въпроси и проблеми, както и самочувствие на личност с право на позиция и то от върхови позиции в държавата. Това намира широк отзвук сред младите ученички и студентки, сред жените, които имат самочувствие на знаещи и можещи личности, но все още не са признати като равностойни на мъжете… А често са по-умни от тях! До 1944 г. писателката издава 35 книги, от които 26 са исторически.
Филмът е изграден като възстановка на процеса срещу нея. Той протича от 12-и до 31-ви март 1945 г. Основните обвинения са нейната възхвала на Хитлер, особено в една статия във вестник „За жената“, написана по повод връщането на Южна Добруджа на Царство България от румънците. Към тази част на филма обаче имам една забележка. Той показва присъединяването на България към тристранния пакт с познати архивни кадри и само с едно изречение, а това е голям пропуск в моите очи. Драматургията, както писах вече, е в конфликта между героя и контекста и затова всяко действие или събитие трябва да бъде анализирано и съпоставено в широк политически, социален и икономически контекст – национален и международен. Известно е, че цар Борис III се е старал да запази неутралитет в тази война. Върху него е имало натиск от всички воюващи страни да се присъедини към тях. Посланикът на Великобритания Рендъл (негов приятел) го предупреждава за пагубните последици за България и лично за него като монарх, ако заеме страната на Германия… Но авторките на сценария пропускат един съществен акцент, който хвърля светлина върху събитията – липсата на избор за нашата държава. Защо? Какъв е европейският политически контекст? Германия в края на февруари 1941 г. е завладяла почти цяла Европа и е съюзник със СССР на Сталин. Споразумението за ненападение между Германия и Съветския съюз, известно също като Пакта Молотов-Рибентроп, е сключено в Москва на 23 август 1939 г. Пропуснат е изключително сериозният факт, че на 28 февруари 1941 г. край Калафат стои в бойна готовност едномилионна армия, командвана от фелдмаршал фон Лист. Той държи две заповеди от Хитлер. Първата е да премине през България като съюзник на 1 март 1941 г., за да стигне до Солун и да помогне на италианската армия, която губи в битката си срещу гръцката армия. Втората е да премине през България като воюваща страна. Срещу перфектната немска военна машина алтернативата е да се изправи силно намалената българска армия. След военните и териториални загуби българите са доста обезверени и разколебани в собствените си сили… Но посрещат германците с цветя и овации. (Същата ситуация се повтаря на 5 септември 1945 г., когато пред Силистра стои в пълна бойна готовност 850-хилядната армия на маршал Толбухин. При навлизането ѝ в България е посрещната отново с цветя и овации. Какъв би могъл да бъде изборът на България в тези две ситуации?) Извън това в очите на мнозинството германците са тези, които ни помогнаха да си върнем Добруджа.
Разказвачът отново ни връща при Народния съд. Съдията задава въпрос на Фани Попова-Мутафова за участието ѝ в прогерманския съюз на писателите. Обвиняемата отговаря кратко, че замисълът е бил този съюз да замести разтурения по нацистки образец ПЕН клуб и да бъде територия за нови контакти. Така или иначе Фани Попова-Мутафова не крие нито националистическите си пристрастия, нито съчувствието и симпатията към Германия. Проблемът е, че тогава Германия се олицетворява от Хитлер и неговия нацизъм…
Авторите правят обаче и паралел. В България, която не е активно воювала държава, подсъдимите са 10 000, а в Нюрнберг, след всички кошмари на нацистките концлагери, са съдени 24 души. На смърт са осъдени 11, у нас 2730… Било възмездие… Трябва да се каже, че според мнозина видни американски юристи (включително сенатор Робърт Тафт) в много отношения пропагандните мотиви вземат превес над правото в Нюрнбергския процес. А у нас това е още по-откровено направено, особено като се разгледат персоните, които са членове на т.нар. Народен съд…
На процеса тя ще чуе всичко лошо, което може да се каже за нея, но най-силно я обвинява Николай Райнов, който я определя като дребна писателка, плагиатствала негов разказ, който е превърнала в романа „Солунският чудотворец“.
Присъдата е седем години строг тъмничен затвор, въпреки че не е член на никаква партия. Тя излиза от затвора обаче още първата година. Авторите изказват предположения защо. Чавдар Мутафов е изтезаван и пратен в трудово-възпитателно общежитие в Дупница като прогермански настроен интелектуалец за шест месеца след доноси на Богомил Райнов. След освобождението им живеят в мизерия, заливани са от доноси, следени и подслушвани. Трагикомичното е, че три години след смъртта на Чавдар Мутафов продължават да пристигат доноси, писани срещу него… Явно жанрът „политически донос“ е бил в апогея си!
Филмът показва и промените във времето… Постепенно патриотизмът започва да си пробива път в България. През 1962 г. комунистите учудващо издават нейния роман „Дъщерята на Калояна“. Естествено, надлежно преработен. 80 страници отпадат, а е прибавена само една. Все пак духът бил запазен – твърди Разказвачът… Издаването е резултат от нейна молба до Съюза на писателите. В 40 страници тя се разкайва за убежденията си, като не споменава нито дума за своето творчество от 1925 до 1944 г. Мнозина творци и интелектуалци по това време се адаптират към новата власт, която изглежда ще пребъде още много години. Авторите правят предположение, че тя е издавала книги, но под чуждо име, за да се издържа. (Аз също знам за такъв слух с мастит писател…) Предполагам, макар да не е изрично отбелязано, че с възхода на Людмила Живкова, великата история на България престава да бъде мръсна дума и клеймо. Вероятно това е причина през 1972 г. най-неочаквано да я наградят с орден „Кирил и Методий“. Тихо и полека шовинизмът преминава в патриотизъм твърдят създателите на филма и според мен са прави.
Авторите сравняват съдбата на Фани Попова-Мутафова със съдбата на прочутата режисьорка Лени Рифенщал – лична приятелка на Хитлер. Нейните филми „Триумф на волята“ и „Олимпия“ остават и досега като пример за апологетика на нацизма. Рифенщал не крие, че харесва националсоциализма, съдена е, но не е осъдена в Нюрнберг. Доживява до 101-годишна възраст, като снима последния си филм на 100 години. Никога не е принуждавана и не се отказва от идеите на националсоциализма, а Фани Попова-Мутафова умира полусляпа и самотна на 75-годишна възраст от рак…
Трябва да отбележа някои важни неща за филма. В дикторският текст, четен от Разказвача Васил Бинев, звучи говорим и писмен български език на именити наши българи – проф. Константин Гълъбов, акад. Петър Динеков, Кирил Христов и др. Звучат и откъси от нейни разкази и книги. Това е припомняне за език, който сега, в ерата на цифровизацията за младото поколение сигурно стои странно, дълго, описателно и дори високопарно. Но чрез този език нашите елити са изразявали своите въжделения, мечти, оценки, чувства и съждения… В сравнение с него днешният ни говорим език е далеч по-беден.
Операторът Мартин Димитров с цифрова техника е пресъздал великолепно изображение, което е в стила на киното от онези епохи. Това е голямо постижение. За сравнение във филма „Книжарят“ на Асен Владимиров продуцентите купуват в Париж на старо камера за 16-милиметрова лента, за да постигнат визуалния ефект от киното на 40-те години от миналия век. Портретите на Мартин Димитров, особено Ирена Митева, която пресъздава образа на Фани Попова-Мутафова, успяват да претворят нейния вътрешен образ, но с излъчването ѝ на пламенен радетел за национално обединение. Външно тя е представена като крехка, уязвима, дори плаха жена. В книгите, статиите и словата си тя е непоколебим боец, приел трагичната съдба на България за своя лична участ. Мартин Димитров е заснел детайли от лицето ѝ, които силно въздействат и изграждат нейния сложен образ и трагичността на нейния избор… Филмът е заснет на черно-бяла лента, движенията на камерата са плавни, пестеливи, но разкриващи много от психиката на героинята. Режисурата и монтажът на Станислав Дончев са на високо ниво.
P.S. Гледах репортаж по телевизията за шествие на съвременни патриоти. Репортерка запита един младеж с остригана глава и много татуировки, държащ лозунг: „България на три морета!!!“, „Кои три морета?“. „Черно, Бяло и Карибско!“, отвърна младият патриот. Това е положението днес…
Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).
