Начало Идеи Гледна точка Малката надежда
Гледна точка

Малката надежда

1412
фотография avtozaklive

Украйна се намира в центъра на европейския континент и европейската история. В същото време е на границата между Западна и Източна Европа. Това прави нейната история сложна и драматична. Независимостта ѝ е отнемана, територията ѝ е прекроявана. В най-новата си история Украйна обяви своята независимост след разпадането на СССР на 24-и август 1991 г. Този акт беше последван от референдум три месеца по-късно, който с голямо мнозинство я утвърди. Независимата държава беше призната от цялата международна общност, включително от Русия, включително лично от руския президент Путин. Въпреки това той нападна съседната страна и започна най-тежкия въоръжен конфликт в Европа след Втората световна война, който продължава вече пета година, като отнема живота на хиляди хора и причинява тежки разрушения и страдания.

                                                * * *

В началото не се интересувахме много какво става в Русия. Бяхме доволни, че комунизмът се сгромоляса, това ни беше достатъчно. Имаше малко тревога покрай августовския пуч през 1991 г., но тя беше кратка, Елцин бързо овладя положението. На фона на предишните десетилетия на смразяващ кагебизъм този човек ни изглеждаше демократ, който има мисленето на дисидентите, които предишният режим държеше в затвори и психиатрии. Доста по-късно разбрахме как стоят нещата в действителност и то беше напълно логично – тези, които държаха всички лостове на властта, трансформираха системата, за да узаконят капитала си. Разбирахме го малко по малко след всичко, което се случваше.

Още тогава, в онези ранни години, за които говоря, ме беше впечатлила личността на Григорий Явлински, може би заради необичайното име „Яблоко“ на основаната от него партия. Нейното име идваше от първите букви на тримата ѝ учредители, най-харизматичен от които беше именно Явлински. Без да съм се задълбочавала в нейната платформа, партията ми изглеждаше демократична, либерална, модерна, обърната с лице към Европа и по всичко изглеждаше, че има бъдеще. Но ето че преди няколко дни дойде поредната мрачна вест от Москва, че с решение на Върховния съд на Руската федерация партия „Яблоко“ е отстранена от предстоящите парламентарни избори и много нейни привърженици са задържани.

„Яблоко“ беше останала единствената партия, която се обявява за прекратяване на войната на Русия срещу Украйна. За участие в изборите одобрение са получили десет партии и всички те подкрепят войната. Една по една личности и партии, които се обявяват за прекратяването ѝ, изчезват от политическата карта на Русия. През последните години над „Яблоко“ беше упражняван натиск, тя печелеше все по-ниски резултати на изборите, но все пак оставаше като една от малкото демократични платформи, които се борят срещу засилващия се авторитаризъм на кремълската власт, а след като Путин започна „специалната военна операция“, застана на антивоенни позиции.

Същата съдба има и друг противник на войната – Борис Надеждин, който беше обявен за „чуждестранен агент“, а по-късно задържан от полицията по обвинения за „демонстриране на екстремистка символика“. През последните месеци беше под засилващ се държавен натиск и заплашен от нов арест и дълъг затвор, успя да напусне Русия и да замине за Франция. През 2024 г. той беше обявил кандидатурата си на президентските избори, но по скалъпени обвинения Централната избирателна комисия му забрани да се кандидатира. Беше ясно, че истинската причина за забраната е антивоенната му позиция.

Така предстоящите парламентарни избори в Русия ще се проведат без участието на опозиционни кандидати – както беше по съветско време.

Основната разделителна линия между Путин и неговите опоненти минава през отношението към войната. Естествено е много хора в Русия да са против войната, но властта не допуска те да имат политическо представителство. Гласът им не трябва да се чува. Тя знае, че не може да забрани мисленето, затова с всички средства се стреми да забрани говоренето. Това е особено смразяващо, защото помним, че политическото затопляне в СССР започна именно с гласността.

Питам се докога може да продължи това и докъде може да стигне? Единственият правдоподобен отговор е, че ретроградната тенденция ще продължи, докато е жив Путин. В Русия все по-масово се налага мисленето, че разпадането на съветската система е било грешка, и се правят опити за поне частичното ѝ възстановяване. Тоталитаризмът, авторитаризмът, дори грубият сталинизъм се представят като алтернатива на либерализма. Но всички знаем, че всяка тоталитарна власт в историята е била наложена с груба сила, репресии и кръвопролития – СССР, Германия, Италия, Испания, Китай, европейските и азиатските комунистически държави, Камбоджа и пр. Няма нито едно изключение. Мек авторитаризъм е по-скоро оксиморон. Путин се опитва да копира сегашния китайски модел, но засега без никакъв успех. Още по-малко това може да стане, докато води война срещу Украйна.

Затова все по-ясно се откроява въпросът – защо му беше нужно на Путин да започва тази война?

Тъй като истинската причина вероятно знае единствено той, пред света се излагат най-разнообразни версии, които се сменят непрестанно. Първоначално целта беше да се денацифицира Украйна. Сега настояват да задържат само източните ѝ части – как ще денацифицират останалите? Нямало украинска нация, тя била измислена държава, в която живеели руснаци. Пет години срещу свои сънародници ли водят война? Руснаци ли избиват всяка нощ с ракетните обстрели над жилищни блокове? Но украинците, които уж са руснаци, вече пет години защитават родината си и нямат намерение да вдигнат бяло знаме. Не водели войната срещу Украйна, а срещу НАТО и „колективния Запад“. Затова ли западноевропейските страни прокараха толкова газопроводи и станаха изцяло зависими от руски енергоизточници? И още по-важното – нали сме свидетели как всички европейски страни бяха намалили военните си бюджети до символични проценти. Как са се готвели за война, след като намаляват въоръжението си?

През същото време Русия непрестанно увеличава военния си арсенал. През 2015 г. Путин лично обяви, че ще въведе в експлоатация над 40 нови междуконтинентални балистични ракети. Всяка година усилва разработването на нови оръжия и многократно заплашва с използване на най-унищожителни системи, каквито светът не познава. Милитаризирането на руското общество върви по всички линии – в детските градини, училищата, църквите. Медиите имат главна роля – вече не е останала нито една с опозиционна насоченост. Всеки, който е против войната, е обявен за „чуждестранен агент“ с всички последствия от това. Свещениците, които отказват да се молят за победа, са лишавани от сан. Военното възпитание в училищата напомня на „военното дело“, познато на моето поколение. Отначало арестуваха всеки, който издигне на публично място лист с думата „мир“. После започнаха да арестуват дори за вдигне на бял лист.

Единственият логичен отговор на въпроса: защо Путин започна „специалната военна операция“ е – отмъщение за изгонването на неговата марионетка Янукович. Бил е сигурен в бързата и лесна победа. След пет години ненужно кръвопролитие и огромен брой жертви дали продължава да се надява на победа, или просто няма друго решение, освен да продължава да изпраща на украинския фронт войници от далекоизточните райони на необятната си страна? Без да жали живота им, както е било през Втората световна война, когато съветските жертви са пет или шест пъти повече от германските.

Преди няколко дни прочетох в мрежата един зловещ коментар – в тази война Русия просто се забавлявала. Цинизмът на зомбираните от руската пропаганда е безграничен! Безумният коментар беше получил достоен отговор – „мисълта, че една държава може да се „забавлява“, пращайки на смърт стотици хиляди свои млади граждани, не Ви ли притеснява някак?“.

Надеждата ми е, че както у нас, така и в Русия има мислещи хора, които не се поддават на пропагандните внушения. В Русия те имат свобода само на мисълта, но не и на словото. Путин ще спечели изборите, защото унищожи всичко опозиционно. Но няма да победи Украйна. След провала му има надежда да започне обновление и в Русия.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора