„Голяма“ или „малка“ е държавата в България и към какво трябва да се стремим в бъдеще? Дали към държава, която ограничава свободата на пазара и изравнява различията, или към такава, която предоставя максимална възможност за свободен избор? Сблъсък на гледните точки на преподавателя в УНСС проф. Боян Дуранкев и икономиста от ИПИ Петър Ганев.
Боян Дуранкев: Демокрацията засилва ролята на държавата
Когато става дума за държавен бюджет, винаги се казва, че държавата харчи парите на хората, като обикновено понятието харчи има доста негативна конотация. Когато обаче става дума за някой, който произвежда например цигари, се казва, че той е инвеститор. Той не харчи пари, той ги инвестира. Подобно разделение е изцяло идеологическо. Разбира се, никой от нас не би искал друг да му харчи парите, затова един съвет от мен – недейте да имате деца, недейте, те харчат не само парите ви, те харчат и времето ви, съсипват 30 години от живота ви. Следвайте съвета на Айн Ранд и недейте да имате деца.
Дали е добре да имаме нулева държава? Разбира се, не. Впрочем нулева държава е имало преди 1000 години в Европа. Тогава изобщо не е имало държави. Така че можем ли без държава? Можем. Нека обаче видим с какви проблеми се сблъскваме в началото на XXI век, проблеми, които не са съществували преди 1000 години. Първо, когато съм се родил аз, населението на земята е било около 2 млрд. и 500 млн. души, а сега сме над 7 милиарда. Това вече е проблем. Второ, глобално затопляне, причинено от антропогенни фактори. Трето, опазаряване на природата, която се приема като ресурс за бизнеса, а не като среда за обитаване. Четвърто, глобално замърсяването на околната среда. Ние ползваме природата като нещо, което ни е дадено наготово, ползваме я като кошче за боклук. Пето, водим глобални войни за ресурси – днес за петрола, утре вероятно за водата и храната. Шесто, в момента има глобална дисхармония в растежа, глобални различия в доходите и потреблението, които не могат да бъдат обяснени с това, че един е работил повече, а друг по-малко.
Оттук става ясно, че съвременната световна координация е абсолютно недостатъчна, че трябва да се сложат юзди на бизнеса, за да има изобщо XXII век. Всичко това трябва да се финансира по някакъв начин. Очевидно е, че съвременната национална държава не може да се справи с глобалните проблеми. Функциите на държавата вече са да бъде проводник на глобални интереси за защита на човечеството и на околната среда. С други думи, ако ние вярваме, че по-малко държава ще реши проблемите, това е не просто опасно, то е вредно за развитието. Държавата трябва да се върне и да опази бъдещето. Днес държавата е нужна повече, отколкото преди. Разбира се, не бива да отъждествяваме държавата с това, което виждаме в момента в България, САЩ или на други места.
Дали все пак държавата днес не е „прекалена“? Зависи откъде гледате. Ние трябва да отчетем международната конкуренция. Живеем в среда с остри конкурентни отношения. Това изисква всяка държава да вземе мерки, за да осигури растеж на националния бизнес и на своите граждани. Напълно естествено тук имаме една нова функция на държавата – тя трябва да разузнава и да подслушва. Нас ни подслушват не само тук в България, подслушват ни САЩ, подслушва ни Германия, подслушва ни Русия. За да има конкурентни предимства, държавата трябва да изпълни тази своя нова функция. С романтиката на XIX и XX век е свършено. Ако искаме да вървим напред, трябва да познаваме приятелите си. Така че много повече пари и инвестиции ще са нужни на България за подслушване на приятели и на други страни.
Силен фактор, който засилва ролята на държавата и ограничава свободата на пазара, е демокрацията. Нужен е съвсем друг подход при съставяне на националния бюджет, друг подход за действие. Демокрацията ограничава свободата на пазара, за нея е валидна формулата, че един човек е равен на един глас, което е различно от тезата, че ако имаш един милион лева, си повече от този, който има един лев. Демокрацията изравнява различията. Така че държавният бюджет не е икономически, а чисто социологически лост за управление на различията. Обратно, там където има силни лобистки интереси, мощни възможности едрият капитал да пазарува политици на килограм и голяма концентрация на медиите, които са попаднали в определени ръце, тенденцията е приватизация на печалбите и обобществяване на загубите и разходите. Изравняването е и признак на цивилизованост. Държавният бюджет трябва да реши няколко казуса – осигуряване на пълна трудова заетост за всички, които искат да се трудят, премахване на мизерията и страданието, нарастване на най-ниските доходи по-бързо, отколкото е средният темп на растеж и създаване на равенство на възможностите за образование, здравеопазване и пр.
Няма да скрия, че съм привърженик на прогресивните данъци. Плоският данък е признак за силно корупционна среда, за защита на едрия бизнес. Така че справедливостта на пазара се измества от справедливостта на демокрацията. А демокрацията означава изравняване на равенството на възможностите. Това пък е индикатор за цивилизованост.
Проф. Боян Дуранкев е икономист, специалист по маркетинг и стратегическо планиране. Преподавател в Университета за национално и световно стопанство. Специализирал е в САЩ и Германия. Автор на повече от 70 статии, студии и книги. Член на Управителния съвет на Българската асоциация по маркетинг.
Петър Ганев: Равенството не води до богатство
Без да има някакъв световен конфликт в момента ситуацията е такава, че масово богатите страни задлъжняват и изпадат в неплатежоспособност, докато при бедните страни този проблем не съществува, те нямат такива нива на дълга. Какво ни казва този факт? Казва ни, че има проблем с модела на съвременния капитализъм, който дава привилегии, преразпределя и води до социалната държава, за която слушахме досега. Ето до какво доведе Европа социалната държава, ето до какво я доведе лесния и хубав живот, изискването за солидарност, за това хората да си помагат. Доведе я до това, че най-развитите държави успяха да направят такива глупости, че почти да фалират. Въпросът, който трябва да си задаваме, е следният – как стана така.
Очевидно дебатът за голямата и малката държава в Европа е приключил, тъй като се вижда, че и преди, и след кризата средно за европейските страни държавата взима и преразпределя половината от онова, което произвежда икономиката. Така че ние живеем в ерата на силната държава, на държавата, която взима половината от всичко, което печелите, за да преследва някакви свои цели. Как се движи дефицитът – в разгара на кризата той е средно 7 %. Към момента оставаме на минус 4 %. Тоест никаква консолидация не се е случила, ние не само не намаляваме нивата на дълг, но продължаваме да задлъжняваме все повече. Картината е следната – дефицитът е леко редуциран, а дългът продължава да върви нагоре. Какво се случва в най-проблемните европейски държави, тези, които бяха най-социални и най-солидарни, и, които се възползваха от солидарна Европа в най-голяма степен. В навечерието на кризата дефицитът на Гърция е 10 %. Към 2012 г. той е отново 10 %. Никаква промяна. Тоест там няма консолидация и те продължават да бъдат в същата дупка, в която бяха в началото на кризата. В Португалия, друга проблемна държава, дефицитът продължава да е над 6%. По време на най-тежката криза в Испания дефицитът беше 11 % и сега отново е 11 %. Тоест тези проблемни държави продължават да харчат без да правят структурни реформи и на практика влизат все по-дълбоко в кашата, която сами са създали.
Каква е ситуацията в България? При тази голяма световна криза нашата държава не фалира и не понесе чак толкова тежък удар. Защо се случи това? След въвеждането на валутния борд, дори и да имахме неразумни политици, те бяха заставени да правят някакви реформи и да поддържат стабилна фискална политика, тъй като имахме да изплащаме дългове, а не да трупаме нови. Така че икономиката ни не се срина и нямаше орязани пенсии, нито някаква вълна от съкращения в администрацията. Така че ние понесохме кризата по възможно най-лекия сценарий, като замразихме харчовете. Тежкият удар дойде по отношение на заетостта и пазара на труда. И тук идва въпросът дали държавата трябва да е малка или голяма и каква е ролята на бюджета. Преди малко чухме, че ролята на бюджета е да направи така че всички да сме равни. Да вземем от богатия и да дадем на бедния, да преразпределим и всички да сме доволни. Според мен обаче ролята на бюджета е да направи така че да имаме възможно най-висок растеж и да ставаме по-богати. Към момента нивата на доходи в страната са такива, че дори всички да станем равни и да получаваме средния минимален доход, ние пак ще бъдем бедни. Както и да преразпределяме тази пица или торта, с която разполагаме, ние пак ще бъдем бедни. И на най-големия олигарх да вземем парите и да ги раздадем на всички ние пак ще бъдем най-бедните в Европа. Просто имаме най-малкия брутен вътрешен продукт на глава от населението. Единственият начин да станем по-богати е ако има икономически растеж и съответно повече работа, ако тези, които са на социални помощи, започнат да работят. Така че фокусът на всяка политика и на бюджета е как да ни направят по-богати, за да може да работят и социалните системи. Виждаме как в момента се задъхват социалните системи, тъй като заетостта в страната е 60 %.
Ще кажа какво според мен означава малка държава, тъй като някои я определят твърде лесно – ако разходите са много, значи държавата е голяма, ако са малко, значи е малка. Под малка държава разбирам голяма свобода за всеки един от нас да преследва своите цели. Държавата не само харчи, тя регулира, тя казва кой може да бъде уволнен и кой може да бъде назначен, кое предприятие да бъде спасено и кое да бъде приватизирано. Тя регулира свободните професии и пр. Изобщо тя създава правилата. Малката държава или тази, която дава свобода на всички, е държавата, която ни позволява да имаме максимален избор по отношение на образованието, по отношение на здравеопазването и избора на здравен фонд – в момента там има монопол и държавата ни казва, че трябва да се осигуряваме в НЗОК независимо какви злоупотреби стават там. Да имаме максимален избор по отношение на пенсиите – дали да са лични сметки, дали да са солидарни, да имаме избор по отношение на енергетиката, какъвто в момента нямаме – в момента там има монопол, защото държвата е записала в закона, че се издава само един лиценз. След като в закона пише, че се издава само един лиценз и един човек взима този лиценз, защо сме изненадани, че има монопол? На второ място да имаме свободата да бъдем назначавани без много административни трудности, да можем да започваме собствен бизнес, без да ни се налага да влизаме в корупционни схеми, защото администрацията ни е стъпила на врата и пр.
И чак в следващ момент вече можем да говорим за парите, които сме събрали, за това как ще ги преразпределяме. Едва ли някой би оспорил, че като събираме накуп едни пари и има хора, които очевидно са много бедни, на тях трябва да им бъде помогнато. Но само на бедните, не на всички. Всяка социална помощ трябва да бъде насочена натам, където има най-голяма нужда. Това е политиката, която провокира най-голяма социална справедливост и растеж – помагаш на тези, които са бедни и по някаква причина не могат да се справят, другите ги оставяш да работят, за да станат по-богати. Няма нужда да се дава на всички поравно. Равенството не води до богатство. Вижте държавите, които са богати, там има голяма доза неравенство, тъй като хората имат различни възможности, различно желание да работят, различно образование и т. н. Държавите, в които всички са равни, са държави, които не са свободни.
Петър Ганев е старши икономист в Института за пазарна икономика.
На главната страница: Ерик Булатов, Nonstop, 1990 г.
