Начало Идеи Гледна точка Малка красива тайна
Гледна точка

Малка красива тайна

1103
Георгий Сорокин, „Плесен“, 2022 г.

Напрежението бавно се трупаше. И нямаше как да е иначе, защото курортното селище в планината се хранеше от града в подножието ѝ, изсмукваше силите му.

Всичко беше започнало преди десетилетия, когато един висш функционер, родом от града и дошъл да посети майка си, се беше разходил с лъскавата си кола, карана от шофьор по живописния път с много завои до планинското селце, бе си припомнил детските години и и́злетите догоре и отново бе останал очарован от планинския дъх, от старинните площадчета, от калдъръмените улички, от едноетажните къщички, разположени като жълтички в шепата на дворчетата. Когато се върна в столицата, той пусна мухата на когото трябва и тежкият държавен маховик се завъртя. Разораха планината, направиха писти за начинаещи и напреднали и за деца, построиха лифтове и влекове и поканиха една световна ски-звезда да се пусне по пистите, а вечерта го дадоха по телевизията, вече почерпен и явно много щастлив от хонорара, да предрича голямо бъдеще на курорта. И се започна. Ела да видиш какво стана. В селцето се изсипаха хора с папки, кметът обръсна допотопните си бакенбарди и се качи на джип, голям като камион. И на мястото на малките едноетажни къщички започнаха да никнат хотели, молове, казина, както си му е редът във всеки световен курортен център, загрижен за парите на туристите и през деня, и през нощта.

Градът долу, в подножието на планината, гледаше и завиждаше. А би трябвало да е доволен – курортът изсмука хората му, намери им работа. По-възрастните жени станаха камериерки, мъжете им – охранители, момчетата – келнери, а момичетата, особено по-хубавичките, се вляха в нощните програми на баровете и вариететата.

Но както всяко нещо, експлоатирано до припадък, и курортът премина през билото на успеха и славата си и бавно започна да се свлича надолу. Храната в ресторантите, побиращи цели сватби, започна да понамирисва. Фасадите на хотелите с имена на цветя и жени се покриха с петна, а от изкуствените им езерца и от алпинеумите започна да се носи дъх на тлен. И веднага твърде чувствителната за тези неща публика също се смени – бизнесмените и високоплатените корпоративни служители, както и процъфтяващите семейства отстъпиха място на небрежно облечени младоци и пълчища от откровени пияници.

Затова градът се събуди и реши да поеме нещата в свои ръце. Беше дошло ново поколение, което ценеше природата и естествените радости. Стигна се до блокади на пътя за курорта, до инциденти. Това наложи струпването на жандармерия, разправии, преговори. Докато един ден не пристигна висш държавен функционер, натоварен от правителството да разреши проблема. Функционерът отдели няколко дена да се запознае със ситуацията от първа ръка. После полицията изпрати призовки на най-активните протестиращи, които образуваха нещо като ядката на недоволните. Младежите нямаха избор, трябваше да се явят. Превозиха ги с автобус горе до пистите, раздадоха им сандвичи и вода и ги помолиха да насядат на тревата. Функционерът по нищо не се различаваше от тях, може би само по монограма на ризата си и по скъпите мокасини. Той произнесе кратко слово, от което нищо не се разбра и сетне посочи с ръка към спрелия в дъното на поляната фургон. Тъкмо бяха отворили вратите му и се видя, че е пълен с ръчни колички и лопати. Функционерът с  жест покани младежите всеки да се сдобие с количка и инструмент. Едно момче си спомни за дядо си – как му беше разправял, че като трудовак му се налагало да кара подобна количка, пълна с трошляк, по талпа, широка едва десет сантиметра. А отдолу зеела пропаст. Накрая, когато всички в недоумение се подпряха на количките и лопатите, функционерът произнесе знаменитата фраза: „А сега нека планината да слезе при хората!”. Каквото и да значеше това.

В цялата история имаше и една малка красива тайна – сегашният функционер беше внук на онзи, първия функционер, който даде началния тласък на курорта. Но май тази малка красива тайна не стана известна на никого.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора