0
1501

Малка, мръсна и тъжна

DEnev

 

Главните герои в този текст са двама – млада писателка и стар емигрант.

Младата писателка е Бистра Величкова. Преди няколко години заедно с Красимир Дамянов я избрахме за участие в семинара на фондация „Елизабет Костова” в Созопол.

Сега Бистра Величкова се опитва да издаде първата си книга, сборник разкази, с работното заглавие „Малка, мръсна и тъжна”. Издателството, което най-сетне се отнесе дружелюбно към ръкописа й, е „Рива”. Да припомня – сред българските автори, издадени от „Рива”, са Любомир Канов и Чавдар Ценов. Вероятно до септември книгата ще излезе.

В очакване на първата си книга, Бистра Величкова все още е в България.

Тя много прилича на героините от разказите си – млади момичета, които търсят брод през калното време, в което живеят.

Вторият герой на този текст е дългогодишният емигрант в Канада Грациан Колев. Запознах се виртуално с него в легендарния форум на в. „Сега”, където работех от 2000 до 2008 г. А тази година той посети България и успях да се видя с него и на живо.

Срещата ни стана в „О’Шипка”. На нея присъстваше още и Константин Сагаев, друг един ветеран – познайник от в. „Сега”, който също дойде да зачете Грациан.

На снимката може да ни видите тримата. Тя е дело на повелителя на Златния скункс Боби Ваклинов, който случайно се оказа наоколо.

На живо Грациан Колев прилича на прочутия полярен изследовател Ърнест Шакълтън.

След малко ще прочетете интервюто, което направих с него.

Защо Бистра и Грациан заслужават нашето внимание? Те заслужават нашето внимание, защото и двамата са отломки от разбягващата се българска галактика, Всеки от тях двамата по свой начин е България.

Още две думи. В един от отговорите си Грациан Колев, без да я споменава поименно, засяга най-любимата сред любимите ми български поетеси Миряна Башева. Не бих искал Миряна по никакъв начин да се почувства уязвена от отговора му. Дано да е така.

Толкова с моите приказки. Сега ви предлагам цитат от разказа на Бистра Величкова „Завинаги”. А после следва интервюто с Грациан.

„Учителите бяха стари, изнервени и изморени. Държаха се с нас дистанцирано, строго и студено. Ние за тях бяхме досадна отговорност, те за нас – неприятно задължение. Правеха се, че ни учат, ние се правехме, че ни пука. Всичко беше една измислица, само дето и аз бях част от нея. От всичките даскали в училище в паметта ми най-силно се е запечатал образът на учителката по история – Паскалева. И сега виждам строгото и безизразно лице; блузата й на тигрови шарки; ръцете й – с дълъг олющен маникюр, здраво стискащи дървената показалка със заострен връх. Размахваше показалката пред избелялата карта на България и монотонно разказваше за славата на страната ни, за величието на хановете ни, за Златния ве,… Аз гледах разсеяно през прозореца; гледах как малките си купуваха трева от местния дилър; гледах как проскубан помияр до тях препикаваше вратата на училището, докато мърляв, брадясал бездомник ровеше в кофите до входа. Слушах разсеяно историчката и си мислех, че България някога може и да е била велика. Днес обаче беше малка, мръсна и тъжна; беше дрипава като картата срещу мен; разпадаща се като лющещия се червен маникюр на историчката…”

(„Завинаги”, Бистра Величкова)

Грациан Колев:  Никой не говори за политика в Канада

 

 

Представи се накратко.

Аз съм Грациан Колев и съм роден в София (в ИСУЛ ) в далечната 1954 г., демек в момента съм на 60 години и половина, тоест според канадските пенсионни закони само на още четири и половина години до единственото светло петно на остаряването пенсионирането!

Моето „платонистично его би искало да съм познат на себеподобните си в ролята на хранител с духовни продукти, като музика, хумор и най-вече „дървена философия, но за съжаление тук изскача другото ми (дай да го наречем „аристотелско его) и се намесва: Я спри да се дуеш, тъй като, в края на краищата, ти си много по-известен всред народонаселението с изхранването му с реални продукти през 80-те години на миналия век. Първо, като продавач на социалистически хот дог за по 30 стотинки на едно от най-оживените кътчета на столицата – паметника „Левски, а след това пък и като брадатия лафкаджия в Художествената академия, изхранил плеяда от талантливи творци със сандвичи, облети с турско кафе и цитрусов сок.

Как и защо емигрира?

Имигрант е моя татко,

имигрант ще съм и аз.

Ах, само да порасна

пък вижте ме тогаз.

Като син на родоотстъпник (както през онези години наричаха онези като татко ми), моите житейски хоризонти в социалистическа България не изглеждаха кой знае колко бляскави. Като започнем от въдворяването ми в концентрационен лагер за неблагонадеждни граждани на НРБ, който беше галено наричан от обществото Строителни войски, минем през цедилките на тогавашните нравствени стожери и добавим утежняващото вината ми обстоятелство, че като капак на моята и без това незавидна благонадеждност като строител на един по-възвишен строй, аз имах наглостта да се оженя за гражданка на полувражеската в онези години СФР Югославия, па на всичкото отгоре и македонка!

За по-големи подробности (ако, разбира се, това ви интересува) можете да видите интервюто ми на 24 юни тази година на този линк http:/www.bitelevision.com/calling-america.HTML

За моето, така наречено тип смесен брак семейство (вече обогатено с малка дъщеричка) в онези години емигрирането беше най-логичен изход. По същия начин, по който съпругата ми беше „трънлива за нашата система, аз бях пък такъв за нейната и когато бях привикван за беседи в тамошната УДБА, иронично ме разпитваха за това, да речем, как съм прославил 1300-годишнината на България.

При екстремно трагични обстоятелства (баща ми беше загинал в деня на пенсионирането си, блъснат от автомобил) аз получих индулгенция да отида в Канада със сестра ми, за да приберем тленните му останки… дълга история… За това как стана всичко, може да видите в гореупоменатото интервю.

Когато пристигнах в Канада, просто усетих вътрешно, че бъдещето на моето семейство е точно тук, и слава Богу – не сгреших.

Как си намери работа в Канада?

Случайно, разбира се. Когато, лутайки се като муха без глава (и на всичкото отгоре със социалистическото съзнание,че някой трябва да ти подсигури работа), първите дни ходих по разни трудоустроителни агенции, гордо веейки соцдипломки.

Когато хората ме питаха:

– А ,бе, ти, чоджум, к’ъв си? – аз с подобаваща гордост изстрелвах: Musician!

Последвалата реплика от тяхна страна, обаче, много бързо препикаваше приповдигнатото ми его:

Не, бе, не, бе… имаме предвид какво можеш да работиш, а не какво обичаш да правиш!

Както и да е… Изпратиха ме хората да товаря камиони с газови бутилки срещу внушителната за мен тогава сума от 10 $ на час.

Тук викам си аз на акъла ще изкарам няколко месеца, колкото да си стъпя на краката и си намеря по-така работа… Да де, но минаха две години и те ме повишиха в пълняч на тия газове (аргон, кислород, азот, хелий и т. н. ). След още две години пък ме направиха и качествен контрольор на предприятието (Linde Brampton)… от ужким временно…, та досега, вече 25 години!

Като за десерт пък вече повече от 10 години се завърнах професионално и към моята голяма любов музиката, и вечер от 5 до 9 преподавам ударни инструменти и китара в една музикална академия (Tisho.ca )

Тъй като нямам личен PR агент (или както се вика по нашенски…, циганката ми умря), мога сам да се похваля, че имам трима мои ученика със златни медали от Royal Conservatory of music.

Доволен ли си от живота си в Канада?

Изключително съм доволен! Тук се чувствувам напълно у дома. Никой не те дискриминира, никой не ти гледа в паничката, никой не ти завижда и на никого не му дреме, че имаш алтернативно мислене, да речем, по дадени въпроси.

Спазваш законите. Работиш като за звание „Герой на капиталистическия труд… Просто ти си ковачът на собствената си съдба. Баш като за мен!

За политика никой не говори. Не знам, а и не ме интересува за кого гласуват най-близките ми приятели и колеги.

Тази година направи пътешествие – Македония, Турция, България. Сравни впечатленията си от трите страни.

Тук ще добавя и Сърбия, тъй като с близки приятели прескочихме и до Димитровград, за да се снимам пред паметника на Левски и да си хапнем хубав сръбски бюрек.

Като балкански субект аз си се чувствувам като бъбрек в лой по тези географски ширини и всяка минута на полуострова беше божествена!

Истанбул, Констатинополис (припявам наум) или както ние галено му викаме Цариград, е не без основание определен като световна дестинация номер едно в класацията на Trip advisor! Толкова история на едно място няма никъде другаде по света. Цивилизация след цивилизация се стелят пред очите ти. Като в магическа мозайка римска древногръцка, византийска, отоманска и какви ли не щеш още естетики се сливат в един вълшебен килим. Шест дни, от ранна сутрин, та до късен мрак, бродихме из този митичен град и, честно казано, не успяхме да видим и половината от онова, което си заслужава да се види. Горещо го препоръчвам на онези, които все още не са го посетили. Да не говоря пък за фантастичната им кухня и изключително топлото посрещане. Като ти кажат КОМШУ и сякаш шербет им капе от устата.

В Македония също си прекарахме разкошно. Приятели, роднини, гостувания, трапези и разходки по познати и даже някои не чак толкова познати, поради модификация, места. Велес е обновен приятно, но Скопие е пренакичен и като се разхождаш из центъра, имаш чувството, че си на гигантски снимачен терен, на който Холивуд ще снима епопея от рода на Клеопатра или Бен Хур. Хората, за които главно дойдохме, макар и поостаряли като нас, са си същите. Да не говорим пък за гравче-тавчето, шам питите, еклерите и  скарата. Разкош, с една дума.

Как намираш България?

Каквото и да правят с нея пустите му мушмуроци, България за мен си е Родина. Тук са моите роднини, стотици приятели, спомените от детството и младостта. Тук се говори езикът, на който мисля. Тук е разкошният витошки ветрец, тук е величествената Рила, тук е Черното море, тук са бозата, кебапчетата, панираният кашкавал, шкембе чорбата и ракийката. Въпреки че обожавам Канада, която в интерес на истината ме третира като родна майка, а моята родина винаги ме е третирала като лоша мащеха, аз генетично съм си българин и това е безспорен факт. Радвам се на победите на български спортисти, настръхва ми кожата като слушам Дико Илиев, чета български автори и се вълнувам наравно с вас, следейки родните „балканиади. Държавата си е едно, а Родината друго.

Ти беше активен участник в легендарния форум на електронното издание на в. „Сега”. Защо изчезна оттам?

Форумът на вестник „Сега наистина беше уникално явление и благодарение на него аз се обогатих не само с тонове алтернативно знание, но и с разкошни контакти с хора от моята кръвна група.

За съжаление обаче в последните години той беше лека-полека туширан до ниво, удобно за логаритмуване, и повечето списващи в него хора със субстанция (както ги наричам аз), един по един бяха изпращани във виртуалния Сибир, благодарение (и не само) на моята бивша менторка, която аз галено нарекох викторианката от Лубянка.

Както често се случва, революционерите разгонват еволюционерите и сега форумът има поведението на кастрирано кученце, което кротко се умилква и радва стопанина си със своята преданост и раболепие.

Въведе ли се цензура или докараш нещата до ниво автоцензура поради страх от прокуждане във виртуалния фризер, свободата на израза отива на кино от пет до четири (както обичахме да се изразяваме като деца).

Тъй като аз лично поставям СВОБОДАТА на най-висок пиедестал и не се поколебах да остана верен на себе си (с всичките си кусури и грапавини), получих и най-тежката присъда. Достъпът ми до този виртуален рупор бе спрян до 2034 година!!! Гениално решение, а? Няма човек няма проблем. Съвсем по сталински… все пак не съм с лоши чувства…така де…тарикат мъж не писка.

Как се осъществява връзката ти с България в далечна Канада? Кои медии следиш? Четеш ли български книги?

Благодарение на интернет всички окови на регионалността се разчупиха и така обещаваното ни от Маршал Маклуън глобално село днес е реалност. Когато в далечната 1988 г. пристигнах в Канада, единствената актуална информация, която можех да получа за дереджето на Балканите (и то не само аз), бяха вестниците и списанията, които епизодично идващи от там сънародници носеха. Един македонски ентусиаст Войче дори записваше новини, пречупени през своето тълкуване на телефонния си секретар (answering machine), и ние всекидневно набирахме този номер за свежи вести.

С навлизането на компютрите и модерните технологии нещата се промениха рязко. Сега ние тук не само че четем родната преса, докато вие още спите (все пак имаме аванс от седем часа), но и можем интерактивно да споделяме нашите визии, макар и като кибици, не участвуващи пряко в играта. В моя блог „Дървена философия имам близо 2000 публикации, обхващаши всичко, което ми дойде наум… хумор, сатира, дървена философия, снимки, музика и даже видео материали. Интернетът отне монопола на „капацитетите и сега куцо, кьораво и сакато (дето имаше на времето един такъв политически некоректен лаф), твори, та се къса… от абсолютни глупости до гениални творби.

С голямо удоволствие следя българските медии и благодарение на нета съм в контакт с много от любимите си родни автори.

Кое е най-важното, което искаш да кажеш ти, далечният българин от Канада, на нас, живеещите в България?

Според мен, едно от най-полезните неща в живота е перманентното абсорбиране на информация и преработването й до ниво знание. Колкото повече знание притежава човек, толкова по-голяма е вероятността да взема по-рационални решения.

Стремете се да излезете от капана на тривиалността и скуката на квадратното мислене.

Както моят любим философ-музикант Франк Запа казваше: прогресът е невъзможен без разчупване на нормите!

Стадното мислене и поведение е в основата на всички онези бутафорни явления, които наблюдавате, цъкайки с език, … от Сидеров, та чак до Бареков.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКонцепцията за новия музей да бъде изработена от изкуствоведите
Следваща статияРецензия без заглавие