На 19 октомври Олег Ковачев навършва 70 години

Познавам Олег Ковачев от детско-юношеската си възраст. Бащите ни бяха доживотни приятели, надявам се такива да останем и ние с него. „Рицар без броня“ беше един от любимите филми на баща ми. Често се говореше в къщи за сценариста Валери (Петров), за режисьора Шаро (Борислав Шаралиев), за очарователния Ваньо (Олег), за неговия вуйчо Георги (актьора Апостол Карамитев), анализирахме семейно и при всяко гледане по телевизията отделни епизоди, кадри, моменти.

Беглото ни познанство се прероди в приятелство още на първата студентска бригада. Бяхме току-що приети във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) – той в операторския курс, аз – в киноведския. Олег искреше с чувство за хумор, но и с хаплив сарказъм, както и в сериозни разговори за кино. Съдбата отреди така, че да няма отърване от „Рицар без броня“ – Олег попадна в класа на Атанас Тасев, който го беше снимал в дебюта му в киното. 10-годишният рицар, стоял пред камерата на оператора, четири години се учеше от своя учител как да стои и зад нея.

Похвално е, че Олег Ковачев с каквото и да се занимаваше през годините като оператор, сценарист, режисьор, драматург, писател, никога не забрави създателите на филма, открили неговия талант, признат и от получените награди на фестивалите във Венеция (1966) и Москва (1967) за най-добра детска роля.

Той събра останалите живи изпълнители от „Рицар без броня“, за да празнуват 50 години от премиерата му. Поздравяваше Валери Петров на всеки негов рожден ден, познава отлично поезията му, четеше стиховете на своя любим поет на децата си, а днес, предполагам, и на внуците си. А за обожавания от малкия Ваньо вуйчо Георги Олег засне филма „Апостол – силата на духа“ (2023) за 100-годишнината на Апостол Карамитев, заедно със сина му Момчил.

Олег Ковачев направи документални филми и за други актьори. В „Най-дългата нощ“ (реж.Въло Радев) той си партнира с Георги Калоянчев, за когото създаде „Незавършен разговор с Калата“ (2013). Познава Григор Вачков от три съвместни филма – „На всеки километър“ (режисьори Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев), „Най-добрият човек, когото познавам“ и „Трите смъртни гряха“ (и двата на Любомир Шарланджиев), и му се отблагодари със „Спомен за Гришата“ (2012). Олег изтръгна от забрава и остави за идните поколения портрети и на други творци на българското кино: актьорите Георги Парцалев („Досието на смеха“, 2020), Георги Мамалев („С усмивка в живота“, 2022), Коста Цонев („На Коста с обич“, 2024), режисьора Захари Жандов („Бай Захари“, 2021), сценаристите братя Мормареви („Таралежите с бодли“, 2021).

Своеобразно признание в любов към нашето кино е „Киното срещу властта“ (2017) за това как и защо са били спирани български игрални филми по времето на социализма. Показва ясно и категорично, освен познаване на историята, непреклонната позиция и морала на режисьора Олег Ковачев.

Трудно е за вярване, че творец с национални награди (Златен ритон за режисура, Награда на СБФД, на Българския олимпийски комитет) и международни (Москва, Краков, Тампере), с доказан професионализъм може да остане без работа. Имаше и такъв период в живота на Олег, когато ми разказваше, че е карал като такси собствената си кола, че продава в плод-зеленчук, че затваря консерви. Оцелява, за да осъществи мечтата си да направи филми за футболния си идол Георги Аспарухов-Гунди – „Балада за Гунди“ (2003), „Легендата 7:2“ (2018), „Синята деветка“ (2025). С тях особено се гордее, те имат и неоспорим зрителски успех.

Олег Ковачев борави не само с камерата, но и със словото. Разказва увлекателно, иронично, наблюдателно. Най-сетне преди две години се реши да издаде книгата „Сънища и срещи“, която събира само малка част от неговите преживявания като човек и творец.

През последното десетилетие Олег постигна и друг важен успех – успя да спаси от изчезване кино-театър „Влайкова“, построен с дарения на Мария Влайкова и нейния съпруг писателя Тодор Влайков. Този квартален киносалон, на който е управител, е единственият останал в София. Той е прощъпулник за живеещото някога наблизо малко момче, което там се запалва по седмото изкуство. Още един жест на благодарност на будителя Олег Ковачев. Той съживи и Образцовото народно читалище „Антон Страшимиров 1926“ към киното, създаде в него детското артстудио „Малки таланти ОК“, написа „Седем детски пиеси“, които постави с децата.

Олег е и отличен организатор, който разчита на дарения не само за своите филми. Със събрани средства направи основен ремонт и модернизира киносалона. Дори наскоро посетилата го Райна Кабаиванска остана очарована. Сега Олег Ковачев отново призовава дарители за бъдещия си филм „Заветът Влайкови“, посветен на 100-годишнината (2026) от родолюбивото дело на семейство Влайкови.

Наздраве, скъпи Олег, пораснал рицарю! Не спирай да сънуваш и да се разплакваш винаги на последния кадър на Чаплиновия шедьовър (любима дума на твой любим преподавател) „Светлините на града“!