0
3145

„Малкият град е голямата работа“

Интервю с Ефим Ушев, поет, основател и главен редактор на „Златоградски вестник“ (1990), краевед и изследовател на южнородопския фолклор

ПЪРВА ЧАСТ

Как ще опишеш Златоград на човек като мен, който не е стъпвал там?

Понеже си духовен човек, човек на словото, ето как някога съм го казал в едно стихотворение от първата ми стихосбирка „Кръг“:

След топлите прегръдки на поетите
луната слиза
                   
бяла,
                           
уморена.

И тази вечер
пак ще си почива
в атлазените пазви
                             
на Върбица…

Като човешки стъпки
във погледа ми изтъняват уличките.
А къщите, белосвани през вековете,
очите ми премрежват
                                
с белотата си…

За малко времето се е поспряло тук 
– сякаш песъчинка в мида…
И тъжно е при чувството,
че утре няма да ме има,
когато се превръща вече
                                      в голям,
                                                  прекрасен
                                                                   бисер!

Това обаче е лиричният, дори прекалено романтичният поглед, за да те привлека за приятел на града. Ако вече си станал такъв обаче, бих ти казал и малко от истината за него, което съм включил във втората ми сбирка – „Аз съм“:

…И ето,
четвърт век
все се връщам отнякъде
в един несъществуващ,
измислен бял град…

И всеки път
вселената на моята сетивност
се присвива,
просмукана от думи, думи… 

Тогава мислите ми
се възправят срещу мене,
за да питат за поредната нечестност.
Ще признаем ли,
приятели мои!
Подпечатан е вече
и петият восък –
няма как под олтара да влезем.

Онемяло е звънкото слово
в този бял град…
Може би
до следващото тръгване…

Като „петият восък“ е, разбира се, „петият печат“ от „Откровение Йоаново“ за душите под олтара на онези, заклани за опазване на Божието слово. Но и от това, не се заблуждавам, едва ли би добил представа за живота в един провинциален български град. Някога на гости тук ми беше писателят Димитър Вълев и прекарахме цяла нощ в приказки в единствения тогава ресторант, а в книгата с разкази, която ми подари, написа: „…за спомен от толкова хубавия ден в Златоград“. Когато го изпращах, ми каза нещо още по-простичко: „Ушев, убедил съм се – малкият град е голямата работа…“ Но и това е „погледът“ на госта, откъснал се за миг от столичната шумотевица.

Когато в самото начало на 90-те години откривахме първата директна автобусна линия до София, лисвайки менчето с вода, кметът каза като на майтап – следващата линия, която ще открием, ще е до Ксанти. Не мина много време и така лелеяната „линия“ до Ксанти наистина я открихме, защото вече десет години имаме граничен пункт с Гърция, с което Златоград си върна някогашната средищна роля на център, еднакво отдалечен от няколко града – на 60 км от Ксанти, на 60 км от Смолян и на 60 км от Кърджали и Гюмюрджина.

Това е естественият географски и исторически център в този родопски регион, чиято околия до 1913 г. се е простирала до днешното селце Синиково, само на десетина километра северно от Ксанти. За „безброй друмове към Беломорието в района на Даръдере“ пише в своите изследвания още Стою Шишков. И естествено, има предвид и множеството вековни римски мостове и мостчета по тези друмища, свидетелство за древност, за търговска оживеност, за живот, нашите „знаци по пътя“, редом и с римските бани, с техните характерни кубета, пръснати наоколо, включително и в самия Златоград. Друг въпрос е колко от всичкото това наследство е останало днес, как сме се отнасяли и продължаваме да се отнасяме с него – като ревностни пазители или като варвари. Все във връзка с тази тема съм построил и публикувал моята хипотеза за произхода на името на града (Даря даре/Деридере до 1934 г.), който съвсем не идва от турски, а е с древнобългарско, персийско произхождение и означава „Врата на водата”. Където отново се съдържа и връзката с „Голямата вода“, с Беломорието…  

С какво помниш златоградското си детство? Какво момче растеше?

Помня от разказите на баща ми, как неговото детство е преминавало в чести прескачания до днешните ксантийски селца, които тогава са си били чисто златоградски и където са били т.нар. Даръдерски минерални бани. Особено ярки бяха в детската му памет спомените за римските мостчета, които преминавали с каруцата, и как в изворите там си сварявали яйца, тъй като някои са с близо 90 градуса температура; как имало един стар каменен мост, под който минавала чистата, пълна с риба река, а близо до него скалата, под която играели, защото от него не само скачали в хладката река, но оттам се стичала като водопад горещата вода от близкия извор. Също толкова ярки бяха и спомените му за самия град Ксанти, хановете и кафенетата, които обикаляли с баща му… Моето детство явно не е било толкова живописно, свързвам го повече с безкрайните златоградски реки и множеството дълбоки вирове по тях, по чиито камъни изгаряхме през лятото и се връщахме с посинели от кисненето във водата устни. После бях страстен рибар, правех си въдица от права върбова пръчка, на която прикрепях кордата с кукичката и често се прибирах вкъщи не само с големи „навърници“ с риба, но и с нарязани от стъкла по реката крака, белези от които още имам, тъй като се случваше да ми шият ходилата в болницата.

Разбира се, детството си свързвам и със старата ни къща в центъра – един прекрасен архитектурен възрожденски образец за цялото семейство, с дълбокия кладенец сред калдъръмения двор, с много студена вода, която вадехме с дървения върток; със стаята върху еркерите, която гледаше към Голяма река и която всички деца с любопитство следяхме как се покачва и наближава каменните стени на къщата при по-продължителните дъждове… Цялото това великолепие на старата ни къща изчезва изведнъж, с едно глупаво решение на властта от началото на 80-те години на ХХ в., когато тя, заедно с още 3–4 съседски, подобни по великолепие къщи, съставящи цял един сходен архитектурен ансамбъл, е съборена, за да се предаде теренът на разрастващото се минно предприятие. Тогава там започва да се строи огромна административна сграда на десетина бетонни етажа, която днес може да съзерцавате – доволно ненужна и неизползваема на 90 процента. Но тъй като проблемът с непрекъснатото рушене на старини и ценности в Златоград е трудна и болна за мен тема, ще прескоча с още един спомен от детството ми, свързан обаче… със София. Аз съм още хлапе в детската градина, а братовчед ми Славчо е „гладен“ студент по специалността ядрена физика. Заедно с неговия по-малък брат Альоша тръгваме много рано с автобуса за Мадан, откъдето сменяме за Смолян, оттам за Пловдив, откъдето е рейсът за столицата. Разбирай – тръгва се в 5 ч. сутринта, за да пристигнем в 7–8 ч. вечерта и предварително съм подготвен, че ще ходим в ЦУМ, за да ми купят оттам палтенце и бомбе. Там обаче двамата братя решават да си направят майтап, като след изкачване на ескалатора се скриват някъде и ме наблюдават. Аз оставам сам, усещам ужаса на самотността в преминаващите покрай мен потоци непознат народ и се разплаквам. Тогава те излизат, успокояват ме и се оправдават с нещо и след покупката ме водят да ядем в мензата. Там обаче не намират пукнат купон, пробват неуспешно и със системата „Търси се“ (за незапознатите да поясним – не си успял да си купиш навреме купон за храна, затова викаш известно време: „търси се, търси се“, и ако някой има купон в повече, продава ти го). Аз, пъдпъдък, мотаещ се из краката на студентите в мензата, гледам неразбиращо отчаянието на братовчедите ми, че явно ще си останем гладни, и изведнъж с тънко детско гласче извиквам, та прокънтява: „Търси се!“. От този момент привличам вниманието и дружелюбните смехове на множеството и към мен се насочват маса купони, всеки иска да помогне на едно дете с новичко палтенце и бомбе. Това внимание продължава и в самата столова, където засмени лелички в бели облекла, явно от кухнята, ни носят чинии с разни сладкиши, което още повече ме стъписва и затова героично отказвам…

Да спомена обаче и един не толкова детски спомен. Бях в 7-и клас, когато в час по история влезе директорът на училището и поиска от учителката да ме освободи за малко. А в кабинета му ме чакаше един солиден другар от МВР, от т.нар. „детска педагогическа стая“, отговаряща за „противообществени деяния” при децата. Каза ми, че съм извършил нещо много лошо и ако не се поправя, това ще ми остане като „петно за цял живот“. Случаят е такъв, че аз, тийнейджърът меломан, бях написал и изпратил писмо до музикалната редакция, представете си, на Радио Би Би Си – Лондон. В което исках да ми изпратят плочи на Бийтълс и Ролинг Стоунс, защото в България ги няма… И до днес си спомням как с цялата си наивност и може би „овчедушие“ отидох в пощата и представих плик с адрес Лондон, а жената само ме погледна и ми каза колко да платя за пощенска марка. Това, естествено, веднага е хванато, още повече, както разбрах преди няколко години, самият тогавашен началник на пощата е бил секретен сътрудник на ДС със съответния псевдоним. Оттук нататък започна един психологически тормоз – на всяко комсомолско събрание името ми бе четено в докладите като поддал се на империалистическо въздействие елемент. Наистина „петно”, което ме следваше, преживявах си и подигравките на съучениците ми, дори мисля, че това е причината МВР на два пъти да не позволява на баща ми да замине на екскурзия в Турция със собствения му болничен колектив. Което също му се отразяваше болезнено заради недоверието, хранено към него. Малко по-късно, вече завърнал се „млад специалист“ от университета, на поканата от мой приятел в Атина да го посетя, получих категоричен отказ от окръжното МВР в Смолян, ходих и лично при ген. Кисьов с поканата, който само дето не ме изгони: „Не може!“. Само личната намеса на златоградския ДС-началник пред генерала в Смолян осигури това пътуване, но една вечер татко ми каза: „Бях в милицията, казаха ми, че ако не се върнеш от Гърция, целият ни род ще бъде унищожен. Докато ги слушах, краката ми се подкосиха, не вярвах, че е възможно да ми говорят по този начин…“ Разбира се, на мен и през ум не ми е минавало да не се връщам, дори едвам дочаках края на десетия ден, когато в билета бе отбелязана датата за връщане. Пък за какво да стоя, забележете – за това пътуване българската банка ми бе продала 20 (словом – двадесет) долара и не искаше и да чуе за повече… Толкова струваше един панталон, тип дънки, който аз си купих още на другия ден след пристигането ми и вече не можех и една кока-кола да пия. Цели десет дни в чужбина! Така беше…

Но „петното“ явно си вървеше с мен, защото вече в Смолян, през 1988 г., разбрах със сигурност, че телефонът ми вкъщи се подслушва – след едно обаждане до „Свободна Европа“ една късна вечер, просто зададох някакъв въпрос на обявен от тях телефон, не минаха и ден-два и от златоградското ДС ми се обажда едно познато лице, като в продължение на има-няма 30-40 минути ми обяснява да внимавам къде звъня и че „социализма трябва да го пазим и да внимаваме да не се поддаваме”. След няколко години, когато вече бе създадена Комисията по досиетата и всеки можеше чрез МВР да си види „досието”, бях първият в града, който подадох искането си и получих отговор с бланка и обяснение, че съм бил разработван „по линия на антидържавна пропаганда“, при това от ДС в Пловдив, но материалите са унищожени по член еди-кой си на еди-кой си закон… 

Разкажи за майка ти и баща ти, за бабите и дядовците, за рода ти.

Дядо ми по бащина линия беше тютюнджия. Но явно не само производител, а и експерт по тютюните, защото за такъв при оценките на продукция са го ползвали някои еврейски фирми при изкупуването, по спомени на татко. Помня, че неудържимо плаках при неговата смърт, бях на възраст горе-долу колкото „момчето от мензата“. Може би защото имаше събрани страшно много хора в двора ни и съм се изплашил, а може и да съм се укорявал така за белите, които съм правил и съм го ядосвал. Но дълго хълцуках и не можех да си поема дъх, задавян от сълзи… От баща си знам, че негов близък приятел е бил Пловдивският митрополит, по-късно български Патриарх Кирил. Не знам на какво се е базирало това приятелство, но от запазени стари снимки виждам, че Кирил често е идвал в Родопите – било за откриване на храмове и параклиси, било за юбилейни празници. Често до него на снимките е и златоградският народен представител в 24-ото и 25-ото ОНС Сирко Станчев, също голям благодетел на Златоград и приятел на местните първенци, дори става кум на местен младеж. Известна е неговата трагична съдба с разстрела на 1 февруари 1945 г., но тъй като присъствието на този човек в съдбата и историята на Златоград е също другата голяма тема, която ме вълнува и изисква отделно и специално внимание, сега само да кажа за дядо ми Трендафил, че когато с баща ми и неговият съученик и състудент златоградчанин Динко Василев през 70-те години пътуват за Пловдив, дядо ги е помолил да се отбият за малко в Бачковския манастир и отишли на пресния все още гроб на Патриарх Кирил. И баща ми си спомня как те двамата „младежи“ с Динко го изчакали да се помоли за упокой на душата му. А като се върнал, само казал: „Беше много хубав човек, уважавахме се…“

Другия ми дядо пък помня с неговия много лош задух, за когото баща ми все се оплакваше, че не може да му намери лекарство, макар и да е аптекар и всичко да минава през него. Просто нямаше, а когато по-късно, през 90-те години, си направи своя аптека, майка ми сочеше едни „помпички” и казваше, че ако навремето е имало такива, дядо ми е нямало да си отиде така трагично, „без въздух“. Беше фронтовак, участвал във втората фаза на войната, но преди това е бил войник по Беломорието и на една снимка го има с майка ми, качена като малко дете на вилката на колело. Казваха, че са му го дали немците от службата и това като че ли е било първото колело в Златоград. А за бабите ми, о, това бяха най-добрите и най-хубавите баби, които може да има едно дете. И двете безкрайно духовни и емоционални, от тях са най-много записаните оригинални родопски песни в сборника ми от 2002 г. Когато ми ги пееха или рецитираха да ги запиша, по някое време толкова се разчувстваха от съдържанието им, че се разплакваха. Запис на магнетофон и съответно транскрибиран по университетските канони дълъг автентичен, разказан от баба ми текст бях предоставил като курсова работа по диалектология на проф. Йордан Иванов и това ми помогна много при един много тежък изпит, наричан от студентите „Британска енциклопедия“ поради обемността му. В последните години, тъй като знам, че тези записи се пазят в архива на университета, правих на два пъти опити да ги взема за презапис чрез мои състуденти там, но все неуспешно. А биха били интересно попълнение на семейния ни архив – и като глас, и като текст на баба ми Елена, отпреди 42–43 години. От баба ми Ветка пък помня разказите за дракуси, пейгамбери и караконджули, които се спускат по комина, когато вали дъжд и блескат светкавиците. Това бяха много ритуални вечери, когато тя събираше всички деца, за да ни разказва много артистично маса страхотии, като целта, естествено, бе да бъдем послушни, защото, нали, дракуса обичал само лоши и непослушни деца…

Вече си разбрал, че баща ми бе аптекар – интелигентен човек, много четящ, остави ми немалка библиотека, от чиито книги като ученици четеше цялата махала, особено томовете на Джек Лондон. По някое време започнаха да липсват книги, а аз не знаех кой ги бе взел. Хубаво е да се чете, каза ми татко, ама поне искай да си ги връщат… Изчезнаха обаче много ценни томове – този на Алън По, знамето на херменевтиката – „Смъртта на Вергилий” от Херман Брох, по-късно „Фашизмът“ на Желев и още маса други, за които мой приятел каза, че някой си прави библиотека.

Много любознателен местен патриот, татко искаше, докато бях в Пловдив, да проверявам може ли да се намери нещо от спецфондовете за Златоград и да се преснима. Така и така, казва, киснеш по библиотеката, виж дали може да излезе нещо „нашо”. И когато донесох препис на „Материали из Даръдерско“ на Шишков, първата страница беше подписал с личния си подпис, четяха я групата около него, а на когото я даваше, казваше: „Видиш ли тука подписа? Четеш и връщаш, ей!“ Един интересен случай имах с татко и „Фашизмът“, която после изчезна. Беше вече инкриминирана от властта и затова много популярна, а аз му я донесох от Пловдив. Той пък я дал на неговия приятел, кмета на града, който пък – на партийния секретар на общината. И двамата първи граждани я четяха тайно и бяха на път да  станат и „първи дисиденти“. При срещите ни се смееха и казваха някак заговорнически: „Същото е! Каквото пише Желю за фашизма, това го правим от години и ние!“ Така че, колкото и да бяха сложни отношенията с баща ми, за което не бих говорил, включително и политически, по книгите и историята бяхме съмишленици. Имам си своите угризения за смъртта му, които не ми дават мира и до днес, 10 години вече, защото искаха да подпиша съгласие за многобройни сърдечни интервенции, които в крайна сметка го убиха. А мой приятел, лекар в Лондон, когато му разказах, каза, че това и това не е трябвало да се прави, лекарят просто се е изсилил да направи всичко наведнъж, от което едва ли е имало нужда. Ужасно е, на никого не го пожелавам…

Следва продължение

Ефим Ушев е роден в Златоград през 1959 г. Завършил е гимназия в родния си град и българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. След работа в редакциите на вестниците „Родопски вести“ в Смолян (1985–1988) и „Рудозем“ в община Рудозем (1988–1989), вече 32 години е журналист в Златоград, основател и главен редактор на „Златоградски вестник“ (1990). Съставител е на художествено-документалния албум „Златоград“ (София, 1986) в съавторство с писателите Станислав Сивриев и Вели Чаушев. Книгата му със стихове „Кръг“ излиза през 1992 г. През 2000 г. е сред съставителите на „Златоградски сборник. Писмен възрожденски паметник от 1852 г. и фототипно приложение“, а през 2002 г. е съставител на фолклорния сборник „Златоградската народна поезия“, включващ 250 родопски песни от Златоградско-Неделинския регион. Нейното второ издание осъществи варненското издателство „Славена“ през 2009 г. През 2010 г. същото издателство издаде сборника „Станислав Сивриев в българската литература“ по повод 85-годишнината от рождението на писателя, чийто съставител и редактор е Ефим Ушев. През 2011 г. е издадена негова стихосбирка със заглавие „Аз съм“, а през 2012 г. излиза книгата му „Изсуши ме, изгори ме…“ – южнородопският български фолклор в Ксантийско“. В периода 2015–2020 г. излизат четирите тома с изследвания за историята на Златоград и региона, вкл. Беломорието, под общото заглавие „Златоградски страници“ (изд. „Славена“). През октомври 2021 г. излезе книгата „Златоградският хумор“ под съставителството и редакцията на Ефим Ушев.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияNow 2021: Микрокосмос–макрокосмос
Следваща статияПроизходът като тълковен речник