Тъкмо на малките издателства дължим голямо признание, тъй като те задават стандарти, развиват естетически вкус, насърчават разбирателството, състраданието, взаимопомощта и изграждат общности от съмишленици.
Ние, българите, често намираме поводи да се вайкаме и да чертаем мрачни сценарии за бъдещето ни като нация.
Освен по въпроси, свързани с политиката и спорта, нерядко се „тръшкаме“ и поради факта, че голяма част от населението недолюбва четенето и стои далеч от книгите. Подобни изводи често се потвърждават от стряскащи публикации и коментари в медиите и социалните мрежи, базирани на периодичните социологически проучвания на нагласите и навиците за четене на сънародниците ни. Например от изследване, проведено през май 2025 г, става ясно, че макар четенето да е важно за 83% от българите, 43% от респондентите признават, че не са прочели нито една книга през последната година, а близо една трета посочват, че изобщо не четат книги.
Тази картина не е повод за гордост, нито за оптимизъм. Би било хубаво, ако активните читатели бяха далеч по-широко представени в обществото ни. По-малкият дял на тази група обаче не е нито изненадващ – особено днес, когато светът предлага изобилие от източници на разсейване, – нито толкова плашещ, защото любознателните, критично мислещите, новаторите, учените, творците и останалите двигатели на големи социални, икономически и културни подобрения – все хора четящи, интересуващи се, питащи – са съставлявали малък дял от обществото във всяка епоха, във всяка държава.
Ядро от активни читатели все пак има и в България, както подсказва един важен, но рядко обсъждан аспект на книжния пазар – големият брой издателства, сред които и нишови такива, които съществуват от години и се радват на верни почитатели. Тъкмо на малките и на по-тясно специализираните издателства дължим голямо признание, тъй като те не просто преживяват, а задават стандарти, развиват естетически вкус, насърчават разбирателството, състраданието, взаимопомощта и добротворчеството и изграждат общности от съмишленици. Докато тези малки издателства с личен почерк и голяма кауза са живи, книгите ще намират читатели у нас – да се надяваме, все повече!
Малък пазар, но не точно
Активните читатели съставляват по-малък дял у нас в сравнение със страни като Дания, Естония, Швеция, Нидерландия, Ирландия, Австрия и др., както се вижда от данните на „Евростат“. Стандартният тираж от около 1000 бр. също е много по-малък от стандартните тиражи в много страни. Макар и сравнително малък обаче, българският книжен пазар не е чак толкова малък, ако го погледнем от по-различен ъгъл.
От една страна, в България съществуват стотици издателства, които издават общо над 8000 книги на година. Те включват както най-популярните творби от съвременната и класическата художествена литература, така и специализирани издания в области като история, философия, социология, икономика, психология и изкуство; както книги от носителите на най-престижните международни награди за литература, така и от по-малко познати автори; както произведения, написани на български, така и преведени от най-различни езици. Колкото и да сме черногледи по природа, е редно да си даваме сметка, че днес на български можем да четем произведенията на много от най-обичаните и влиятелни романисти, автори на разкази, есеисти, изследователи и журналисти в света. А това е привилегия, за която, склонен съм да допусна, хората в немалко държави дори не могат да мечтаят.
От друга страна, в България от години се провеждат панаири, базари и алеи на книгата, посещавани от хиляди малки и големи читатели, които искат не просто да си купят книги, а да присъстват на литературни четения, да се срещнат с любимите си писатели и да обменят книжни размисли и страсти с издатели, преводачи и редактори. Освен в София, където се провеждат три изложения (в края на май, през първата половина на септември и през първата половина на декември), книжни изложения, макар и по-малки по мащаб, се провеждат също в Пловдив, Варна и Бургас, а и в по-малки градове като Габрово, Враца и Ботевград. През декември успоредно със Софийския международен панаир на книгата се провежда и Софийският международен литературен фестивал, по време на който читателите могат да поговорят и да вземат автограф от писатели като Джанет Уинтърсън, Иън Макгуайър и Тим Паркс.
На това отгоре някои от големите издателства у нас поддържат вериги книжарници и от време на време отварят нови обекти, като понякога предлагат много повече от достъп до книги, например представяния на нови издания и възможности за фокусирано четене на спокойствие в компанията на чаша ароматно кафе или чай. В столицата продължават да съществуват и няколко независими книжарници, които, колкото и да им е трудно предвид конкуренцията на електронните книжарници, имат своите верни посетители. Защото пазарът следва безпощадна логика: или генерираш достатъчно приходи, за да се задържиш над водата, или потъваш и накрая се удавяш (освен ако нямаш процъфтяващ страничен бизнес или други източници на доходи, които ти позволяват да поддържаш книжарница или издателство на загуба с месеци и години, или не „переш“ пари по тактичен начин).
Малки, но всеотдайни
Няма да е пресилено, ако кажем, че малките и специализираните издателства вършат чудеса. Това важи с пълна сила за издателите на по-малко комерсиална художествена литература, които се сблъскват с редица предизвикателства – изначално по-малък кръг от потенциални читатели, по-високи производствени разходи, ограничено медийно присъствие и съвместяване на много функции от малко на брой хора. Успехите на издателства като „Лабиринт“, ICU, „Лемур“, „Нике“ и др. навеждат на мисълта, че те са се усъвършенствали в намирането на нестандартни решения и начини да достигат до четящите българи.
Да вземем за пример ограниченото присъствие на малките издателства в националните телевизии. Трябва да отбележим, че представители на големите издателства не се мяркат кой знае колко по-често на екран, защото продуцентите и редакторите в националните телевизии рядко представят художествени творби, изхождайки от позицията, че книгите не носят висок рейтинг, особено произведения от слабо познати писатели. По тази причина художествената литература намира спасение предимно в специализирани предавания по Българската национална телевизия (и в Българското национално радио), която като обществена телевизия е задължена да поддържа продукции на културна тематика („Библиотеката“ и „Култура.БГ“, понякога и в политематични предавания от типа на „Панорама“).
Какво правят малките издателства, за да достигнат до повече потенциални читатели? Сътрудничат си активно със специализирани и политематични онлайн медии и самите те се превръщат в своеобразни медии. Те също така се стремят да общуват директно с хората, които четат издаваните от тях книги – било за да ги уведомяват за предстоящи издания и събития, било за да споделят с тях авторско съдържание във вид на подкасти (като „Чувствителният подкаст“ на изд. ICU), представяне на автори и преводачи, надникване „в кухнята“. За целта си служат умело със социални мрежи като Facebook и Instagram и платформи за видео и аудиосъдържание като YouTube и Spotify, изпращат имейл бюлетини, партнират си с медии, ориентирани към читатели със сходен профил, организират гостувания на чуждестранни писатели у нас в сътрудничество с посолства и културни институти и се стараят да участват в книжните изложения из страната, за да общуват лично с хората, които правят съществуването им възможно, като си купуват техните книги.
Например изд. „Лабиринт“, зад което стои преводачката Емилия Л. Масларова – в чийто превод на български можем да четем „Стоунър“ на Джон Уилямс, „Американски богове“ на Нийл Геймън, последните три части от поредицата за Хари Потър, няколко романа на Елиф Шафак и много други книги – редовно организира тематични игри във Facebook страницата си, чрез които читателите могат да спечелят книги от каталога на издателството. Същевременно публикува любопитна информация за свои книги и автори, например покрай раздаването на литературни и филмови награди като „Букър“ и „Оскар“.
Изд. ICU пък разпраща месечен имейл бюлетин, в който Невена Дишлиева-Кръстева, управителка на издателството, преводачка и редакторка, общува с читателите по много задушевен начин. В мартенския бюлетин например тя разказва как се е вдъхновила да пише на писателката с пуерторикански корени Джанин Къминс, авторка на бестселъра „Изхвърлени в Америка“, която ѝ отговорила и благодарила, че ICU прави творчеството ѝ достъпно за българските читатели. Дори записала видеопослание за тях във връзка с предстоящото през май публикуване на български на романа ѝ „Говори ми за дома“. За изграждането на общност ICU прави и нещо, което никое друго родно издателство не е правило досега: дава възможност на най-верните си поддръжници да избират измежду два абонаментни плана, чрез които да купуват предварително и на преференциална цена половината или всички книги, които издателството планира да издаде през съответната календарна година.
В полето на нехудожествената литература издателство „Българска история“ е добър пример за работа с историческа тематика. Освен че издават историческа литература, те създават разнообразно съдържание в социалните мрежи, чрез което изграждат и поддържат общност от читатели, като успоредно с това развиват и дейността си като сдружение. Чрез образователни видеа, публикации в социалните мрежи и подкаст екипът редовно представя на своите читатели задълбочени анализи за различни исторически личности и събития от близкото и по-далечното минало. На резултатите, които издателството постига, могат да завидят дори традиционните медии и телевизионни предавания у нас: например някои епизоди на подкаста „Българска история“ са гледани/слушани над 100 000 пъти, други – над 200 000 пъти, а един – почти 400 000 пъти, и то само в YouTube. Тази общност позволява на „Българска история“ не само да издава книги за родната история – което се оценява високо и от читателите, и от журито, определящо лауреатите на наградите „Златен лъв“, връчвани от Асоциация „Българска книга“, – но и да разширява дейността си. Доказателство за това е новото им издателство, профилирано в областта на световната история.
Малки, но за пример
Издателства като „Лабиринт“ ICU, „Лемур“, „Нике“ и др., познати на най-страстните почитатели на некомерсиална художествена литература у нас, са пример за това как личната отдаденост и ясното чувство за мисия водят до смислени резултати.
Благодарение на своите малки, но сплотени екипи от хора, споделящи общи убеждения и ценности, те обогатяват книжния пазар с произведения на нобелови лауреати за литература като Хайнрих Бьол, Олга Токарчук, Казуо Ишигуро, Имре Кертес и Абдулразак Гурна; на носителя на награда „Букър“ Дейвид Салаи; на номинираните за „Букър“ Колъм Тойбин, Клер Киган и Сара Бърнстийн; на най-превеждания ирландски автор Джон Бойн; на носителя на Европейската награда за литература Санджив Сахота; на Мич Албом, от чиито книги са продадени над 40 млн. екземпляра в света; на оставили незаличима следа в световната литература писатели като Виктор Юго, Гюстав Флобер, Фьодор М. Достоевски, Михаил Булгаков, Франц Кафка, Артур Кьостлер; на обичани съвременни автори като Нарине Абгарян, Алегра Гудман, Жоао Пинто Коелю и Итамар Виейра Жуниор; и на по-малко познати, но не по-малко талантливи писатели, превеждани от английски, немски, испански, португалски, италиански, нидерландски, полски, словенски, румънски, гръцки, датски, фински и исландски.
Освен това споменатите издателства (с подкрепата на партньори) организират гостувания в България на писатели като Олга Токарчук, Нарине Абгарян, Доменико Дара, Крис Клийв, Жоао Пинто Коелю, Софи Бехарано де Голдберг, Горан Войнович, Итамар Виейра Жуниор, Пиер Мейлак, Йосип Новакович, Никос Панайотопулос (който посети Варна, Стара Загора и София преди дни), София Сеговия (която също преди дни гостува във Варна, Шумен и София) и др.
Освен към авторите, чиито произведения издават, издателства като ICU и „Лемур“ се открояват и със своето отношение към преводачите, с които работят. На книгите, които излизат с логото на ICU, имената на преводачите са посочени на корицата до тези на авторите, затвърждавайки статута им не просто на посредници между културни реалии, а и на съавтори. На корицата на немалко от книгите на изд. „Лемур“ също се посочват имената на преводачите. Може би привидно незначителна, тази практика изпълнява две важни функции. От една страна, това е заслужено признание за хората, благодарение на които можем да се докоснем до добрата литература от различни точки на света. За много преводачи подобен жест е по-ценен от хонорара, който често не съответства на вложените усилия, знания и опит. От друга страна, тази практика помага на читателите да оценят приноса на преводачите, разпознавайки качествения превод, което естествено води до по-висока оценка за труда им и повече препоръки към други читатели.
Така имената на преводачите стават по-видими за публиката. Без професионалисти като Невена Дишлиева-Кръстева (английски), Крум Крумов (полски), Елка Виденова (английски), Русанка Ляпова (южнославянски езици), Рада Ганкова (испански и португалски), Ирена Алексиева (английски и гръцки), Мария Енчева (нидерландски), Росица Цветанова (скандинавски езици), Светла Стоянова (исландски), Димитър Атанасов (португалски), Ваня Георгиева (италиански), Светлана Старирадева (немски) и много др., българският книжен пазар би бил значително по-беден.
Ако все още се съмнявате в приноса на малките издателства (и книжарници) за развитието на световната литература и култура, вероятно смелата постъпка на Силвия Бийч ще промени мнението ви. Родена и израснала в САЩ, тя се установява в Париж по време на Първата световна война, където отваря книжарницата Shakespeare and Company, превърнала се в любимо място за писатели като Гертруд Стайн, Ърнест Хемингуей, Франсис Скот Фицджералд и Джеймс Джойс. Когато научава, че никое издателство не желае да публикува романа „Одисей“ на Джойс, Силвия Бийч, едновременно наивна и смела, решава сама да го издаде. Книгата излиза през 1922 г. и днес се определя като едно от най-значимите произведения на XX век.
