Началото ми ще е малко по встрани от конкретната книга. То е за поезията. Може и да съм го казвала тук преди, но бих искала да го повторя. Поезията е специална. Не е просто подреждане на думи и словосъчетания, използване на рими заради звученето, в желание да постигнеш определен ритъм. Не е и определен подбор на думи, които трябва да означават човешки състояниея. Не е дадено на всеки да пише поезия. Тя е различен свят, нищо че понякога може да е толкова близо до реалността, такава, каквато я виждаме и познаваме. За да си поет се изискват специални сетива, дълбочина, въображение и най-вече зрение за другостта на света, за онези неща, които уж са видими, но никога докрай. Поетът може да изрази тази другост, да изпълни със смисъл премълчаваното, да  извлече нов смисъл от прости и обичайни неща.

Не че стиховете в книгата на Константин Трендафилов са за нещо толкова просто и обичайно. В тях става дума за любов. Тя е различна и, мисля, необичайна за всеки, но е и толкова обичайна във властта си над всички. „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?“ е впечатляващ дебют. Не защото представянето на стихосбирката, както разбрах доста по-късно, след като си я купих, е събрало множество хора, учудващо много за книга с поезия. А защото е дебют, в който „гласът“ е оригинален, ненапомнящ за поетическото светоусещане на някой друг, много свързан със сегашното – като език, отношение към живота, себеусещане, глас, който отказва да говори високо, да вика за чувствата, не желае и да шепне за тях. Той е спокоен и делничен, леко ироничен, понякога привидно хладно анализиращ.

Константин Трендафилов притежава една специфична поетическа дарба – способността да гледа обичайното много внимателно. Да открива другата му логика, вероятно по-истинската. Да намира друго, второ, различно, по-сложно обяснение на впечатления, действия, бездействия, реакции. В неговите стихове любовта се случва в малки жестове, делнични, рутинни действия, любовта тук насища пространството чрез отказа да се говори за нея чрез повтаряне на името й. Тя обаче причинява вътрешни обрати, малки, но и по-големи. Бавно, ненатрапчиво, спокойно, видоизменя лирическия свят. Отменя хронологиите в него, приближава, отдалечава, казва, пита. „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?“ е истински поетичен въпрос, толкова обещаващо начало в пътя на писането.

Почти навсякъде

Едно знаеше майка ми,

и все го повтаряше:

където и да отида,

винаги ще бъда обичан.

Майка ми е обиколила света,

и е видяла какво ли не,

ако някой знае, трябва да е тя,

помислих си,

но днес знам, че на връщане от обиколката

е пропуснала да посети

твоите мисли.

Истини

Дъските в тази стая

не смеят да скърцат.

Прашинките от килима

не летят.

Часовникът плахо мести стрелките си,

сякаш по-рядко.

В тази стая

сме били твърде честни

един към друг.

Сега в тази стая мълчим от часове

и темите не се изчерпват.