За изкуството в джобен размер
Възможно е никога да не посетя Ню Йорк, което не пречи да си фантазирам как през 2002 г. стоя пред стъклена врата в манхатънския квартал Челси – вратата не се отворя, на нея виси табела „Майната му, ние сме затворени“. Това е Wrong Gallery – най-малката галерия, подиграваща с присъствието си претенциозни арт пространства и музеи, осмиваща дори собствената си несъстоятелност на неистовия пазар на съвременно изкуство. Зад дяволитата хрумка стоят младият тогава шегобиец Маурицио Кателан – известен с противоречивия манекен на папата, смазан от метеорит, и банана с тиксото, скандализирал арт панаира в Маями през 2020 г. – и двама арт редактори, по-късно станали куратори – Масимилиано Джони и Али Суботник. Тримата признават, че това е само „задната врата към съвременното изкуство“, но се оказва и парадният вход, през който минават и се утвърждават над 40 млади и непознати артисти. През лятото на 2005 г. вратата е „изгонена“ от улицата, но приютена в каноничната колекция на Тейт Модърн, Лондон. Дори и там Wrong Gallery избухва с намесите на авторите си – няколко примера: полският художник Павел Алтхамер наема двама свои сънародници, нелегални имигранти, които разбиват вратата с бейзболна бухалка всяка събота; германецът Андреас Сломински „отвлича“ вратата, води я на вечеря в Хамбург и я държи заложник в продължение на две седмици; на изложба в лондонския Ийст Енд се появява неясна снимка с телефонен номер и надпис „Изгубена. Виждали ли сте тази врата?“.
В Музея за съвременно изкуство в Токио има копие на Wrong Gallery, а 18-инчовият модел (45 см) се продава в комплект с миниатюри на всички произведения на изкуството, показвани някога там.
Чистото стъкло на Wrong Gallery всъщност е мръсен чаршаф, който тримата създатели хвърлят в лицето на официалните институции. Благородната цел на скандалните изяви е да ударят звучен шамар на големите музеи, които не само се страхуват да поемат рискове, но и не могат, защото са обвързани с официални и сковани властови изисквания за сигурни печалби.
В началото на 2026 г. в Бирмингам се открива изложба със заглавие „Учтиво изчезване“ в арт пространството The Wrong Gallery Birmingham, но дали грешната галерия е намерила правилното място и дали тази е онази, не става много ясно.
Какво е здравословното състояние на българската витрина?
Най-старо и с дълга традиция artist-run пространство е „Мазето на баба Васа“ в Шабла. Изложбената площ от 11 кв.м функционира от 2002 г. ситуирана в мазето на баба Васа – прародителка на художника Лазар Лютаков, представил България на 58-ото Венецианското биенале през 2020 г. В малкия град, само на няколко километра от брега на Черно море, произведенията на повече от 50 международни автори съчетават плажната идилия с претенциите на съвременното изкуство.
През 2013 г. се появява One Night Stand – място за експресна среща, откриване и битие на изложбите от само една вечер. То е разположено отново в мазе, но в центъра на София със създател художника Иван Мудов. Виртуално галерията присъства на https://www.facebook.com/p/ONE-NIGHT-STAND-Gallery-100054255981249/, но реално е под въпрос.
Само виртуално налична, но с незабравимо минало присъствие е откритата през 2017 и закрита през 2025 г. галерия „Структура“. Галерията беше пример за класически бял куб, а през 2022 г. в малка странична ниша се установи програмата Project Room. „Стаята“ осъществи серия от събития, които преместиха вниманието от конвенционалния поглед и готовия резултат към различните проявления на художественото проучване. Да, минало свършено.
През 2013 г. до витрината на галерия „Аросита“ се появява „Стик плейс“, както става ясно от името, пръчка, на която може да виси, да се опъне/постави произведение, което експресивно засяга актуалността на живота. По-непосредствената цел е да провокира случайните минувачи по улица „Врабча“ и понякога да играе ролята на ангажиращ винил, приобщаващ публиката. През 2025 г. Стикът се мултиплицира в село Кърпачево, област Ловеч – добра идея за арт туризъм.
В чужбина, по-точно в Австрия, през 2009 г. пък се заражда идеята за галерия 0gms. Зад австрийската връзка се крият нулата (0) като начало на всичко и инициалите на международните артисти Стивън (g)Гермър, Иван (m)Мудов и Камен (s)Стоянов. Тримата ритат топка на квартално игрище във Виена, но споделят мечти за голямата игра, събрала се първо в табела, после в чекмедже в кухнята на ИСИ-София, разраснала се до артистичен обект – шкаф с три чекмеджета, обикалящи заедно с художника Мудов у нас и по света.
През март 2020 г., само месец преди локдауна, се отвори Credo Box – нишово предверие с обем почти 4 куб.м, което води направо към по-стойностното интерпретиране на проблеми и натежали творчески въпроси в пространството на Credo Bonum.
Като израз на несъгласие с ограниченията и забраните по време на пандемията се възприемат и две артистични места, родеещи се с Wrong Gallery, в двете столици: бившата – Велико Търново, и настоящата, София.
„Поста“ е проект на куратора Бояна Джикова и художника Викенти Комитски, който се разполага на стъклена витрина на бул. „Дондуков“ 34 в София. Освен самостоятелни артистични прояви на място, интерес представляваха и синхронизираните действия на „Поста“ със само на няколко метра отдалеченото бивше бижутерско ателие – галерия „Пунта“, в която дори липсата на ясно обозначение си беше нестандартно и забележително намигване към грешни табели и утвърдени институции. Докато „Поста“ все още се крие зад витрината на „Дондуков“, галерия „Пунта“ „джентрифицира“ района на Женския пазар.
Галерия е и витрината „1m2 изкуство“, която може да се съзре през стъклото на Клуба на дейците на културата във Велико Търново. Последната артистична изява на сайта им е от 16 август 2024 г., но остава да тлее надеждата, че ще продължи да бъде и тук, и ТАМ.
От 2024 г. се забеляза присъствието и на арт пространство „Октопод“, заемащо някогашно малко магазинче за сувенири в подлеза под т.нар. Триъгълник на властта. Заявката за силно политическо и гражданско присъствие на артистите е видима повече горе, отколкото долу, но отговорност за това трябва да се търси от онези „горе“, нали?
Само преди няколко месеца, през март 2026 г., се появи 10м2 Gallery – бивше мазе, бивше място за продажба на сандвичи и своеобразно продължение на галерия „Бленда“. Визуалната артистка Габи Григорова владее лиминалното пространство от 10 кв.м на ъгъла на „Левски“ и „Дондуков“ и заедно с колегата си Ивайло Т. Стоименов подготвят терена с нетрадиционен конкурс, обявен в социалните мрежи. С отворената покана на „Няма място за старите кучета“ е хвърлена ръкавица към артисти над 35-годишна възраст, а името освен препратка към филм е и реакция срещу предозирането с комсомолски ентусиазъм по площади и медии. Въпреки предубеждението към по-възрастните като стока с изтекъл срок на годност, вярата на двамата съмишленици зад 10м2 Gallery е, че селектираните артисти обещават свежи идеи.
Зад възможностите на подобен род shortcut галерийна изява обаче остават все още неразрешени болни въпроси на съвременното изкуството в България. В научни изследвания и дискусии, в медии и социални мрежи се изтъкват взаимнопресичащи се мнения за наличието на исторически и културни празнини, за липсата на последователност в работата и позицията на отделни автори, за необходимостта от отстояване на самодостатъчни артистични техники, социална ангажираност и дори скандално лично поведение. Но този плач е от векове. Защото какво друго може да е едно произведение на изкуството, категоризирано с понятието съвременно? Да живееш сега, в своето време! Да правиш това, което живееш.
Новото при нас е, че само за около две десетилетия сме свидетели на оголено поле с ниска критическа маса изследователи, историци и анализатори на концепции и творци, а отсъствието на смела оперативна критика и специализирани медии лишават от ясна визия не само младите художници, но дестабилизират търсенията и на утвърдените. Сигурно ли е, че условията за добре обезпечен художествен живот ще предизвикат появата на знакови артистични герои, които, притежавайки здрава културна мускулатура, периодично ще взривяват улегналото в консумеризъм и виртуална леност общество? Уви, този акционистки ентусиазъм сякаш е останал в миналия век; сега легенди и епигони се разхождат по екраните на мобилните устройства, а изкуство се нарича AI имерсивно преживяване с баркод под слогана: не може да го докоснем, но може да го наблюдаваме.
Изискванията на институции и артисти се разминават, но убеждението е, че като отговорят на канцеларските очаквания зад финансиращите фондове, същите тези герои ще имат участия, признание и парична възвръщаемост. Накрая културата се позиционира като хербицидна война за борба с плевелите, а изкуството се поставя в обработената нива на предсказуеми техники и сигурни добиви. И ето как се появяват обезопасяващи стопери[1] под формата на индикативни програми и авто caesura[2], които взети заедно санкционират авторските своеволия и създават смущаващ дискомфорт у онези, които не се вписват, а и не желаят да бъдат част от потока на мейнстрийм парадигми. Култура и изкуство не се о(б/т)съждат, а се администрират. Подобна ситуация няма как да не увеличи усещането за резигнация и отхвърленост, с което се маргинализират и без това маргинализираните артисти, лишени от сигурни доходи и достойни прояви.
Грешни галерии като врата-галерия, мазе-галерия, чекмедже-галерия непрекъснато се появяват и изчезват, най-малкото защото не изискват големи физически и финансови усилия, уви, не носят и приходи, но за сметка на това създават кръг от почитатели и автори, готови да прескочат собствените си ограничения, да предизвикат очакванията на публиката и да изненадат, ако не другите, то поне себе си.
[1] Стоперите са функционални елементи, които предпазват стени, мебели и други от повреди при рязко отваряне на врата.
[2] Цезура (от лат. caesura – „срязване“, „сечене“) е литературен и музикален термин за пауза.
