В Деня на театъра – 27 март, Албена Павлова получи награда Икар за водещата женска роля в „Майка Кураж и нейните деца“, Никола Тороманов – Икар за сценографията, а Свила Величкова – за костюмите в същия спектакъл
„Майка Кураж и нейните деца“ от Бертолт Брехт, превод Димитър Стоевски; сценична редакция и постановка Стоян Радев; сценография Никола Тороманов; костюми Свила Величкова; музика Милен Кукошаров; пластика Теодора Попова. В ролите: Албена Павлова, Асен Мутафчиев, Пламен Великов, Никол Георгиева, Борислав Захариев, Симеон Гълъбов, Димитър Баненкин, Иван Панев, Стефания Кочева, Мартин Желанков, Сотир Мелев, Анна Станчева, със специалното участие на Калин Сърменов.
Брехт пише „Майка Кураж и нейните деца“ в навечерието на Втората световна война. Пиесата звучи като предупреждение, светът е изправен пред отчайваща перспектива, сякаш всичко ще се преобърне. За да избегне прекомерно вчувстване и да премахне емоционалното въздействие, което настоящето би упражнило върху възприятията на зрителите, Брехт разполага действието на пиесата в XVII век, по време на Тридесетгодишната война. Той изисква изостряне на критическата мисъл на публиката чрез този отстранен подход, който все пак недвусмислено задава посоката на разсъждение.
В сценичната версия на „Майка Кураж и нейните деца“, осъществена в Сатиричния театър, режисьорът Стоян Радев полага един много любопитен ракурс – изследване на непреодолимостта на социалното зло, чиито механизми работят непрестанно. Дори намерили друг израз на проявленията си, те странно се кръстосват – изключват се взаимно и същевременно съществуват заедно.
Основно виждане на Брехт за същността на театъра е да развлича публиката. Стоян Радев се съобразява с това изискване. В спектакъла усещането за развлечение е водещо, разбира се, по отношение на формата, не и на съдържанието. Режисьорът е направил сценична редакция на текста, като не нарушава основните смислови намерения на пиесата, а я приближава към публиката. Началото на спектакъла е внушителна игра на сенки, чрез която се изгражда общият контекст – войната като основно съдържание на света, като негова тотална действителност. След като параванът се вдига и на сцената излиза човекът в реален ръст и лишена от героика сянка, на преден план са малките истории с големи общи последици.
В стилизираната сценична среда, лишена от битова детайлност и буквална изразност, се разиграва историята на Майка Кураж, която заедно с трите си деца е избрала да тегли колата си със стоки през местата на войната. Колата теглят двамата сина и нямата дъщеря на Майка Кураж, бъдещи жертви на войната. Забележително е сценографското решение на Никола Тороманов да сведе колата до едно огромно колело, което видимо надскача ръста на актьорите и придава внушението за съдбовна предопределеност на изборите.
Актьорската пластика е хореографирана (хореограф Теодора Попова), шаржирана и на моменти клоунадна. Бравурната музиката на Милен Кукошаров върви в два плана – преходите между сцените предлагат трансформирана представа за музикална композиция от XVII век с подчертан героичен уклон, а песните (важен елемент за Брехтовия спектакъл) следват по-скоро кабаретната естетика от времето на драматурга. За изграждането на кабаретната естетика важно значение има и сценичното осветление, което в зависимост от сцената сменя своята ярка плака – цикламена, червена, зелена и пр. Обединението на компонентите в спектакъла и изграждането на хомогенната цялост е забележително постижение в съвременната българска театрална практика, в която Брехт не е доминиращ автор.
И все пак за успеха на спектакъла особено значение има актьорското изпълнение на Майка Кураж. Изграденият от Албена Павлова образ е силно енергичен, често припрян и с подчертано усещане за несломима устойчивост и адаптивност. Това е приспособеният към срещите с жестоката действителност индивид, неговото мислене оперира с устойчиви истини, които не бива да се променят според променената ситуация. Такъв тип ситуация е трагичното въвличане на синовете на Майка Кураж във войната. Някак като на игра се случва то, през полагане на най-детските символи на войника – шлем-каска и наметало. И двамата сина – Ейлиф (Асен Мутафчиев) и Швайцерказ (Пламен Великов) ще потънат в общата маса на жертвите, но за Майка Кураж тези събития, дори и трагични в личен план, не стават повод за осъзнаване на общата ситуация и за промяна в поведението. Синовете са пожертвани, но навикът да тегли колата по пътя на войната е несъкрушимо враснал в разбиранията ѝ за живота. Катарзисът не се е състоял…
Динамиката, с която актрисата присъства в хода на цялото представление, е притегателна. До голяма степен репликите ѝ служат като словесни знаци на цинизма, а Майка Кураж свежда този цинизъм до простички измерения на смисъла – важно е да се живее. Говорът ѝ е несъкрушимо оптимистичен, стига да не „избухне мир“, тогава се появява тревога, но през останалото време тя е комуникативна до крайност, няма ситуация, от която да не се измъкне, няма хора, с които да не може да се разбере. Майка Кураж е човек с биография, по нашенски казано – знае две и двеста. Наясно е с всичко – търговия, политика, емоционални, религиозни проблеми – няма неизследвана сфера, стига да печели от това. Веднъж попаднала във водовъртежа на войната, тя твърдо спазва нейните правила и закони. Затова шаржът изглежда достоверен и оправдан. Спрямо написаното от Брехт образът върви по линията на тоталното отричане, демонизира се в своята видима едноплановост. В представлението актрисата и режисьорът са разгърнали спектъра на емоционалната изява, създали са релеф на преживяванията. Майка Кураж не е схематизирана визия на тоталното меркантилно зло, в нея е заложена и потребност да помага, да храни, да закриля. По пътя на войната Майка Кураж се среща с редица круширали хора, които в желанието си да се опазят, имат не по-малко трагична съдба. Такива са Свещеникът (Иван Панев), който в неизгодни за вярата моменти бързо снема расото, за да се цани за помощник на Майка Кураж. Другият персонаж – Готвачът (Димитър Баненкин) е еманация на практичния егоизъм, сведен до крайна жестокост. В отношенията, които той изгражда с героинята, няма как да не видим плашещото в своята доминантност плътско разбиране за живота. Всичко може да бъде оправдано, стига да е практично и изгодно. Подобно светоусещане притежава и проститутката Ивет (Стефания Кочева), за нея търговията се измерва с друг тип стока за продан, от която успешно печели. Интересно е как всички тези герои не искат да бъдат отлъчени от общата действителност и вземат пряко участие, всеки според силите си и собствените способности. Правят избор за оцеляване, но той не довежда до нищо добро.
В този враждебен свят на стеснените, практични форми на съществуване, в който говорът е сведен до механична реакция на външни впечатления, присъствието на Катрин, нямата дъщеря на Майка Кураж (Никол Георгиева) е олицетворение на най-доброто у човека, което обаче завинаги е замлъкнало. Именно Катрин извършва истински героична постъпка – безмълвният успява да вдигне достатъчно шум, за да предотврати клането. Пожертваният живот най-цялостно легитимира основния смисъл на живеенето. Това е моментът на пречупване и в бруталната материалистка Майка Кураж. Приспивната песен, с която тя изпраща мъртвата си дъщеря, е необходимият катарзис, през който да осъзнае непоправимостта на досегашния си живот. И все пак навикът да тегли колата, да върви от една към друга безсмислена цел надделява. Майка Кураж подхваща колата, кръгът трябва да се затвори.
