Начало Идеи Гледна точка Малко известните северни кръстоносни походи
Гледна точка

Малко известните северни кръстоносни походи

4786
Кенотаф на Владислав Варненчик в замъка Вавел, снимка Wikipedia

Макар да е общоприето да се твърди, че кръстоносните походи – тази първа проява на експанзията на европейския Запад, даваща основната характеристика на последния период на Средновековието, не са имали успех, аз мисля, че това е по-скоро погрешно. Защото в онази епоха Западът експанзира на Изток не само по Средиземноморието, но и на северо-изток, който тъкмо в този период се европеизира.

Да, факт е, че в тази посока натискът – преди всичко на германците (по зададения им още от франките и Карл Велики тласък) – сякаш е бил налице през цялото Средновековие. Но е факт също, че след достигнатите именно от Карл Велики западнославянски рубежи и усиленото им културно-стопанско германизиране от маркграфовете на ранната „Свещена империя“ този процес е по-скоро спрян. Наистина чешките (бохемските) земи и владенията на полските крале са поставени под върховната егида на западния християнски (германски) император, но те самите се разтварят в източна посока в едни периферии, които векове наред по своята културна необживяност и „предисторичност“ на живота си приличат по-скоро на скандинавските от викингския период, отколкото на собствено европейски страни. Така между източнославянските, Киевски окрайнини на pax Byzantino-Slavica и християнизираните по западен начин славянски кралства на pax Germanica се разстилат обширни „ничии земи“ на все още царящо (след XI в.) езичество. Те са все още така неевропейски в северна Европа, каквито са и Испания и Сицилия в нейния юг. Тези земи обаче именно до края на XI в. все още не привличат западния свят, не са предизвикателство за него, каквото стават именно в периода на кръстоносния ентусиазъм, последвал XI в.

И ето: именно от средата и края на XII в. кръстоносният дух се пренася навсякъде на Запад и устремът към Изтока мобилизира хора и из други негови краища. Така Тевтонският и Ливонският орден изразяват новия експанзионистичен дух сред германското рицарство. И макар да са предимно немски по състав, те много скоро започват изграждането на една нова – много по-скоро собствено кръстоносна и автономна, отколкото „германска“ империя на Изток. Така например ливонските рицари направо си създават своя орденска държава на Балтийското крайбрежие (неин наследник е съвременна Латвия) и ако техните акции все още могат да се разгледат като далеч проточило се продължение на антивикингския отпор срещу анархичния север, то систематичните действия на тевтонските – провеждани от същинска укрепена столица на ордена (Мариенбург) във все още езическа Прусия са истински ранен drang nach Osten. Самостоятелните, често несъгласувани с общохристиянския западен император акции на тези тевтонски рицари буквално предизвикват политическа криза сред източните славянски владетели от „семейството“ на Свещената Римска империя.

Именно, за да се запазят от постоянното преминаване на тевтонските кръстонсци през териториите им, княжеските родове в Полша предприемат решителни действия по изграждането на собствен защитен пояс. И ето: по парадокс това самото ги „империализира“. Полша се обръща на изток и притиска многобройния и до този момент „ничий“ прибалтийски народ на литовците (присъединил по-рано пък Киевските украинци) да се покръсти, след което с успех осъществява държавна „уния“ с него, създаваща едно обширно Полско-Литовско (и украинско) кралство, което по идея трябва да спре тевтонските рицари, присъстващи там именно с покръстителска мисия.

Така или иначе чрез ливонските, тевтонските кръстоносци и поляците Западът за първи път интервенира сред най-източните славяни и прибалтийците, които до този момент са се числили по-скоро към окрайнината на pax ByzantinoSlavica. „Завихрена“ от германската кръстоносна вълна до този момент по-скоро маргиналната за германо-католическия свят Полша се превръща в плацдарм за разширението на западния европеизъм на североизток. Обширната унионална държава с Литва буквално „вкарва“ католическия Запад в северните, руски предели на гръко-православната цивилизация. И ако това не се забелязва особено болезнено до края на XV в., то става драматично забележимо веднага след това, защото чрез Литва кралството на поляците започва да инфилтрира католицизъм и в православните украински (понастоящем) земи, т.е. да се бори за душите на украинците, а защо не и – в кризата, последвала царуването на Иван IV Грозни – за политическото подчиняване на все още примитивната Московска Русия. Чрез тевтонско-полския кръстоносен натиск на североизток Западът за първи път достига непосредствено съседство с народите от pax ByzantinoSlavica и дотогавашната студена незаинтересуваност между двата християнски свята на Европа се сменя от горещи сблъсъци и желания за поглъщане на единия от другия (би могло да се каже, че не тъкмо Средновековието, а ранното Ново време е епохата на най-голямото изостряне на отношенията между православието и католичеството).

Нещо повече, навлизайки в източнославянските предели чрез подчиняването на украински и галицийски земи, Полша-Литва (а чрез нея и източното крило на pax Germanica) за първи път се заявява като „глобален актьор“ в драмата за спасяването на византийското наследство от турците, разразила се именно в самия край на този период. Западът или Изтокът ще трябва да отвоюват изгубения така травматично родилен център на Европа? Този въпрос в първите два века на турската експанзия се поставя съвсем сериозно като въпрос – Полша-Литва ли (и ipso facto католическият Запад) или Московска Русия (т.е. остатъкът от pax ByzantinoSlavica) ще трябва да върнат турците обратно в Азия. И отговорът му в полза на първия вариант до началото на Новото време изглежда по-вероятният. Да не забравяме, че първата битка на Европа срещу османците, предприета по нейна инициатива, е все пак тази при Варна през 1444 г., водена именно от полско-литовския крал Владислав IV Ягайло. Което пък означава, че експанзията на Запада и в северноизточна посока също го е довела до Ориента.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора