Начало Идеи Гледна точка Малко повече разум!
Гледна точка

Малко повече разум!

4154

След всеки извършен терористичен акт (като този в Ню Йорк през миналата седмица) във Фейсбук пространството, но за съжаление и в официалните медии, започват да се възпроизвеждат няколко „дежурни“ топоса, на които ми се иска да хвърля критичен поглед в този текст.

Предварително ще кажа, че съвсем не неглижирам нито човешката трагедия – загиналите, ранените, техните семейства, травмата на свидетелите на варварството и т. н., нито пък огромния обществен отзвук от тези деяния. Самият факт, че те се извършват в центровете на световната (евро-атлантическата) цивилизация, не може да не предизвиква този отзвук.

И все пак, упорито повтарящите се топоси на реакция ми се струват нуждаещи се от критичната рефлексия на разума.

Първият топос гласи, че на Европа и САЩ вече е „обявена война“ от „ислямския радикализъм“ (или даже – от „света на исляма“), а същите тези Европа и САЩ упорито не желаят да признаят този „факт“, тоест спят в прегръдките на „либералния“ си сън. И тъкмо идеологически мотивираният им „сън“ ще доведе (времето е близко!) „стария ни свят“ до разпад и гибел, ако „нещата не се променят радикално“.

Ако за момент се абстрахираме от (разбираемите) потресни чувства на цивилизованото човечество обаче – тоест ако проявим освен емоция и малко разум, би трябвало да си дадем сметка, че понятията „обявена война“, „грозяща ни гибел“ и т. н. са най-малкото силно преувеличени.

Още от началото на „вълната“ от терористични актове на ислямски радикалисти, определени по-хладнокръвни люде се опитваха да припомнят, че в края на 60-те и началото на 70-те години Европа също бе център на терористични атаки – тогава от радикални леви (комунистически) движения от типа на „Червените бригади“, „Баадер-Майнхоф“ и пр., при това, ако се обърнем към статистиките, ще се уверим, че те бяха и по-многобройни от днешните и сумарно взеха доста повече жертви от тях. Пита се: доведоха ли тези тогавашни актове на терор до „гибел“ на Европа, до „разпадане“ на Европа, до дълбока криза? Разбира се, че не доведоха до нищо подобно. И не защото Европа тогава бе по-малко „либерална“ (и „безотговорна“), не защото „червените“ терористи предизвикваха по-слаб обществен отзвук. В какво е тогава разликата (ако въобще я има)? Ще кажат, може би, че днешният терор има зад гърба си „ръководен център“ и пораждаща го патологична идеология (радикалния ислям), каквито онзи терор нямаше. Но това е съвършено невярно. Зад гърба на „червените“ терористи от 60-те и 70-те години стояха перфектно организирани (държавни) разузнавателни служби, държави – дори блок от държави (комунистическият, начело с огромният СССР). Зад гърба на днешните ислямски терористи обаче (нека бъдем поне малко по-малко емотивни и реалистични) стои само един „виртуален“ център – т. нар. „Ислямска държава“, с неопределена територия, неустановена управителна йерархия и полулегални медии. Тази „държава“ – да, поема „отговорност“ след всеки терористичен акт, но разследванията на място неизменно показват, че извършителите са „зомбирани“ не някъде „отвън“, а от определени местни имами (ислямски зилоти), ако не са и направо патологични индивиди, невдъхновявани от никой друг освен от своята лична социопатия или лудост (за узбекистанския атентатор от Ню Йорк разбрахме, че почти не познавал дори Корана). Така че оказва се във фундамента на днешния ислямски тероризъм не стои (най-често) и някаква единна – определена, опознаваема религиозно-фундаменталистка идеология, а индивидуални налудни мотиви и травматизми, различни у всеки извършител. A propos, непрекъснато се говори за „радикалния ислям“ на терористите, но може ли някой (експерт, не „фейсбук мъдрец“) да ни изложи най-общо неговите черти? Или „радикалният ислям“ всъщност е различен у всеки „радикален ислямист“, решил да яхне камион по улиците на световните столици, като много често, макар безспорно да е „радикален“, ислямът му е много малко въобще „ислям“ (пак обръщам внимание на доказаната религиозна безграмотност на последния узбекски атентатор).

По-важното, което искам да кажа обаче е нещо друго. Както червеният терор от 60-те и 70-те години нито „събори“, нито дори „разклати“ Европа, така – ако бъдем разумни, а не просто емотивни – радикално-ислямският терор не е в състояние да „погуби“ или „разклати“ Европа. Говоря тук за самия терор, а не за контра-идеологиите на определени европейски сили, за които – по-нататък. И това се дължи на една много проста причина. Индивидуалният (или групов) терор всъщност не е война. Той е – извинете за тавтологията – индивидуален (и групов) терор, а този вид терор никога в историята и никъде не е бил в състояние да „събори“ (или „разклати“) държави, камо ли цивилизации. Той просто няма капацитет за това. Силите на субекта на терора (индивидуални бандити или бандитски групи) и на неговия обект (държави, при това високо цивилизовани и технологично мощни) са несъпоставими. Несъпоставима с каквато и да било „война“, заслужаваща това име, е и поразяващата мощ на тероризма. Може да прозвучи безсърдечно, но трябва да се съобрази: дори ако едно терористично нападение от типа на днешните вземе наведнъж двеста жертви (което се случва изключително рядко), то в същия ден по пътищата или улиците на европейска страна като Франция, например, от катастрофи или от откровено криминални престъпления (убийства) загиват сигурно повече от това количество хора. Ще го кажа направо: точно както криминалните престъпления никога не са „съборили“ (и не са в състояние да съборят) някоя държава, камо ли цивилизация, така и терорът, практикуван от днешните „ислямисти“ не може да нанесе поражения на държавите, в които се върши. Европа просто не може да бъде „погубена“ (и дори „поклатена“) от такъв вид терор (от неразумните интерпретации и реакции на терора, от контра-идеологиите си обаче – би могла).

И тук идваме при втория „топос“, който се явява в публичното пространство тутакси след всеки терористичен акт. Става дума за воплите – все по-често звучащи от консолидиращи се политически сили – че правителствата на Европа „така и не направиха нищо, за да противодействат“ на въпросната „нова и глобална заплаха“. Те са неспособни в това отношение и значи, трябва да бъдат заменени с други, ръководени от съвсем друг тип (не-либерална) философия.

Ако обаче отново решим да проявим малко разум, вместо лесно емоционално избухване, редно е да зададем на „апокалиптиците“ следния въпрос. А какво собствено трябва „най-сетне“ да предприемат правителствата? Ако съвременният – настоявам индивидуален и некоординиран от никакви „централи“ терор е такъв, какъвто е, то срещу него могат да се „вземат мерки“ точно толкова, колкото и срещу бъдещи извършители на криминални престъпления. Решилият да открадне камион и да го подкара срещу множеството на един площад, независимо от квазирелигиозните си мотиви, е съпоставим с криминогенен тип, който след поредица от дребни престъпления в един момент решава да извърши и убийство. Е, какво могат да направят „правителствата“ срещу (бъдещия) криминален престъпник? Направо ще кажа – нищо особено не могат да направят и затова, уви, по цял свят и винаги, въпреки усилията, са се извършвали криминални престъпления. Това е неотмислимо от грехопадналия ни свят обстоятелство. Но по-голямата част от извършените в последните месеци и години терористични актове са, след разследването им, аналогични именно на криминалните деяния. Извършват ги (припомнете си хрониките) било лежали за дребни кражби и хулиганство млади маргинали от малцинствени етнически групи (но, родени или израснали в страната на деянието си), или пък социопатни самотници – да, понякога (но само понякога) станали обект на „зомбиране“ от квартални имами (мюсюлмански зилоти). Как „правителствата“ да вземат мерки против това? Да вземат да затварят до живот всеки дребен крадец от мароканска, иракска или узбекска народност, защото би могъл след това да извърши (и) терористичен акт? Мислимо ли е това в нетоталитарна и нерасистка страна, мислимо ли е в Европа, която „трябвало да вземе мерки“? Или да следят и „профилактират“ всеки младеж-мюсюлманин, за който се получат сведения, че има проблеми с общуването? Да го разположат a priori във „вражески контингент“, както правеха с произхождащите от определени семейства или с религиозно вярващите в комунистическите държави? Ако разсъждаваме по разум, ще разберем, че това е невъзможно. Точно толкова невъзможно, колкото да се предотвратят в пълнота чисто криминалните убийства.

Разбира се в повика правителствата „най-сетне да предприемат необходимите мерки“ често не се изричат на глас желанията всъщност за нещо друго (и тези желания ми се виждат по-тревожни от повода си). Желания не да се предотвратят индивидуалните терористични актове, а да се… „изселят от държавите в Европа всички изповядващи исляма“, „всички араби (турци, азиатци, балканци)“ и т. н., сиреч, да се действа на етнически и расов принцип. По-нататък – да се репресират (за устрашение) и семействата на престъпниците, да се „закрият всички джамии“ и прочее. Знам, че такива желания  действително започват да имат немалко хора. Само че те са точно толкова неизпълними, колкото и желанията да се опознават (преди да решат да убиват) бъдещите убийци-терористи. Неизпълними са тези желания именно защото, ако биха започнали да се изпълняват, Европа ще престане да бъде Европа и следователно, именно тогава ще „загине“ (или най-малкото ще се „разклати“), понеже ще се превърне в западна покрайнина на Путинова Русия или в „западна“ Северна Корея. А ако съм прав (а аз съм прав), че индивидуалният терор е безсилен да навреди на цяла една държава (камо ли на цивилизация) – нека се изразя умишлено сухо-разумно – това не си струва.

След изредените дотук емотивни „топоси“, следват обаче „стратегическите“. За разлика от „червения“ терор на 60-те и 70-те години – гласи първият – този днешният, ислямският, ако не се вземат мерки, непременно ще се разрасне, а няма да отмре като „червения“, защото е свързан с (причинен е или ще бъде следствие от) „проблема с бежанците и мигрантите“ и с „престъпната“, „безотговорната“, „импотентната“, „безсилната“ – в зависимост от градуса на апокалиптичната истерика на пишещия – „либерална“ политика на „г-жа Меркел и другите“. Дори бежанският проблем да не увеличи терора – гласи вторият топос – той ще доведе до пагубна промяна на демографския фонд на Европа и в бъдеще ще я „предаде в ръцете на нови господари“ (топос, аналогичен с Хитлеровия „разложителен бацил“). И тогава… ужас!

За тези „дългосрочни“ фобии обаче – следващия път.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора