Откъс от последната книга на Оливие Клеман, издадена от Фондация „Комунитас“ (превод и предговор Юлия Талева).
Оливие Клеман (1921–2009) е изтъкнат френски православен богослов, дългогодишен професор в богословския институт „Св. Сергий“ в Париж. Автор на книгите: „Да преобразим времето. Бележки върху времето в светлината на православната традиция“ (1959), „Православната църква“ (1961), „Византия и християнството“ (1964), „Въпроси за човека“ (1972), „Духът на Солженицин“ (1974), „Отче Наш“ (1988), „Христос, земя на живите“ (1990). Книгата „Малък духовен компас на нашето време“ (2008) е своеобразен духовен завет на автора, негов размисъл върху „пътните знаци“ в живота на съвременния християнин.
Оливие Клеман, Книгата „Малък духовен компас на нашето време“, изд. Фондация „Комунитас“, 2018 г., превод от френски и предговор Юлия Талева
Компас, сочещ към светлината
Юлия Талева
Цял живот се обръщаме.
Вечният живот започва от днес. [1]
„Безкомпасен“[2] – френският език разполага с много изразителна дума за състоянието на съвременния глобализиран и секуларизиран западен свят. Свят, който разклаща устоите и традициите и подлага на изпитание ценностните системи, отваря път за безкрайни възможности, но и за безбройни предизвикателства и идейни противоречия; свят, чиито жители не вървят по предначертани ориентири, а сами избират своята духовна посока на необятния пазар на култури и учения, постоянно търсят, разменят, отричат, оспорват, губят се и се намират отново – с всичките предимства и клопки на тази свобода. „Да бъдеш християнин днес започва оттук“ – отбелязва Оливие Клеман като отправна точка на този свой последен разговор с днешните християни, най-вече с младите, на които е посветил толкова труд, енергия и обич в живота си на богослов и педагог. „Компасът“, скромен и деликатен завършек на обилното му богословско творчество, излиза година преди смъртта му. Клеман съставя книжката на болничното си легло, когато старостта и немощта са го откъснали физически от света (остават му прозорецът с гледка към Париж и домашните иконки на стената), но будното му съзнание и младежки дух продължават да живеят с проблемите на съвремието и да удивляват онези, които са виждали озареното му лице от последните му записани интервюта. Изданието, съдържащо неговите беседи с християнската общност „Свети Егидий“[3], допълнени с няколко други разсъждения по съвременни проблеми, е своеобразен завет на автора, колкото и това определение да не съответства на ненатрапчивия, добронамерен и приятелски тон, без оттенъци на осъждане или наставничество, с който Клеман предлага „пътните знаци“ за живота на съвременния християнин. Такъв са го запомнили неговите духовни възпитаници, участниците в младежките православни движения, на които често е гостувал, а несъмнено и многобройните му ученици в парижкия лицей, където е преподавал (единствената му дъщеря го е наследила със същата всеотдайност на учителското поприще). С целия си богословски авторитет към края на живота си той предпочита да нарича себе си „аматьор“ – обичащ богословието, а всъщност и приятел на света. Затова в паметта на православните във Франция той си остава много повече от бележит богослов, историк и църковен мислител – с над три десетилетия преподавателска дейност и десетки трудове върху богословието, църковната история и православната духовност. Много повече и от православен писател, вдъхновено и поетично възпяващ божествената красота. Повече и от интелектуалец, самоотвержено ангажиран във въпросите на своето време и междуцърковния диалог. Запомниха го най-вече като „преминаващия към светлината“, „един от онези търсачи на светлина, които, веднъж открили я, не говорят повече за себе си, нито за своето търсене, а само за това как Тя, Светлината, ги е открила“[4].
„Роден в провинцията, а се преселва в Париж. Университетски преподавател, а остава безразличен към академичните звания. Докторант, а не защитава доктората си. Атеист, а става християнин. Французин, а приема православието. Историк, а ето че става богослов.“ Думите в памет на Клеман, изречени от френския философ Жан-Франсоа Колосимо, са красноречиви за духовния път на богослова, чийто живот е изцяло търсене и обръщане – от пълното богоотричане до спонтанното удивление от битието, от безпокойството пред смъртта до пълното отчаяние от живота, от увлечението по духовните течения на Изтока до озарилата го радост от Възкресението – винаги чувствителен към знаците и посоките, които среща. Може би родният му средиземноморски край го е дарил с южняшката топлина и широк кръгозор, а семейството му го възпитава в хуманизъм и социална чувствителност, без никога да го насочи към някакво божествено измерение. „Когато бях дете, никога не ми говореха за Бога” – започва той духовната си автобиография „Другото слънце“, разказ за обръщането му във вярата. В детските му години нищо не е вещаело съдбата му на един от най-видните православни богослови и свидетели за православието през ХХ в. Родното му място – южнофренската област Севен – е историческа сцена на драматични сблъсъци между католици и протестанти, но самият той израства в атеистично семейство. В обкръжението му Бог е човешка измислица, а Христос е мит. Предците му от поколения са скъсали с християнството, отвърнати от лицемерието, което са срещали в Църквата, и под влияние на социалното измерение на френския социализъм се обричат на безбожната религия най-вече от морални изисквания. Липсата на духовна основа оставя отворена страница в съзнанието му, без да го обвързва с някое от основните християнски вероизповедания. В същото време преживявайки опита на атеизма, Клеман остава цял живот с разбиране за това състояние, за причините, които го пораждат, за да може по-късно, вече приел кръщение, да твърди, че „всяко търсене на атеиста има своето място в богочовечеството“ [5]…
Малък духовен компас на нашето време
Оливие Клеман
Цивилизацията на тялото и страхът от остаряване
Нашето общество повече от всякога в човешката история е освободено от терзанията за насъщните нужди: да се храни, да пие, да се сгрее. Ала ето че точно когато вече не сме в плен на първостепенните телесни грижи, ставаме все по-грижовни за потребностите на тялото, а съвременната култура изобретява все по-изтънчени критерии за добра форма. Промишлеността е започнала да приспива тялото и духа с мечтата за вечна младост. А всъщност вечна младост не съществува. Западният свят е направил необикновено завоевание – масовото дълголетие с големите му шансове. Десет, двайсет години повече живот са невероятно богатство, от което обществата ни още не умеят да се възползват напълно. Ала дълголетие не означава тържество на силата и красотата, нито постоянно покачваща се крива на успеха.
Какво да кажем за това тяло, в което животът ни е вписан с букви от мрак и светлина? Това тяло, това сме ние. И все пак, не сме ние. Случвало се е то да бъде пожертвано, за да живеят други, за да бъде засвидетелстван нашият Бог. В него се засичат адът и раят, а понякога и онази благодат, която ни умива от личното добро и зло, откривайки ни наново бъдещето. След убийствения хаос, кръщението, което е образ на смъртта и възкресението, връща на тялото ни неподправената детска радост от съществуването.
Така тялото, получило опрощение, двойно въздаяние, често се превръща в тяло на прославата. Болестите, болките са потопени в безкрая на живота. В тялото можем да преживеем прославата като поход, в който пространството се ражда от диханието, от неговия ритъм; като плаване, в което цялото море става кръщелно. Чрез тялото преживяваме безкрайната битка срещу грубостта и омразата, за да стигнем до сдържаното величие на приятелството. Тялото става прослава, когато молитвата се превърне в дихание на съществуването и когато се пробуди сърцето, „онова тяло в най-голямата дълбина на тялото“, може би кълн на тялото на славата.
Преклонната възраст идва скришом. Дълго време не я забелязваме, само околните, злорадо засмени или признателни, броят годините ни. Ала внезапно немощта се проявява, сърцето, пърхащо птиче, се откъсва от гърдите, треперещите ръце вече не могат да улавят. Неизцеримите болести, бавната смърт на тялото са всеобщо преживяване, различията са само във времето. Някои остават горди и жизнени докрая. В наши дни повечето хора устояват. Понякога това е деградиращо, щом вече не можем да контролираме онова, което цял живот сме можели да владеем, и не можем да се сдържаме.
Наистина има забележителни личности, които продължават да бъдат такива, каквито са били, дори в тези условия: истина е, че Плотин, макар и да излъчвал отблъскваща миризма, привличал учениците си, когато им говорел за красотата. За другите, които не са Плотин, за мен, за нас несъмнено, остава примирението, смирението и въпреки всичко доверието, вярата като личен и онтологически наглед. По принцип ненавиждам баналния образ, според който колкото повече стесняваме мястото за човека, толкова повече разширяваме това за Бога. Напротив, това е довело до модерния атеизъм. Ала когато става дума за преклонната възраст и за болестта, този образ възвръща стойността си.
В безбрежния поток на живота погибелта на смъртното тяло позволява на Бог да извае чрез сърцето нашето тяло на славата. Ако болката стане непоносима, подходящите палиативни грижи могат да я облекчат донякъде, без да замъглят съзнанието. Тогава за болния остава да се предаде на страстта Христова, както са правили мъчениците.
Важното е да не отнемаме от човека смъртта му, за да може целият този живот, който Бог му е дал и който той се е опитал да даде на свой ред, да влезе, мирно или окаяно, в светлината на Възкресението. Можем да се борим срещу жилото на болката, ала трябва да внимаваме да не откраднем смъртта на човека.
И никога да не секва общението: молитвата на близките, възвеличена от тази на Църквата, ръката, положена с малко нежност, ласката по челото. Незаменима е ролята на приятеля, на жената – последно майчинство – на близкия, който сетне ще склопи очите на мъртвия.
„Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка и на тези, които са в гробовете, живот дарува“.
Моята надежда за нашия свят
Надеждата е неизкоренима от християнското сърце, понеже Христос възкръсна и не спира да идва при нас. За съжаление най-важното често ни убягва, защото светостта е дискретна, дори секретна. А тъкмо тя определя всичко. Нека все пак се стараем да гледаме на света с прозорлива надежда. Това, което ще изкажа, е моето желание за света: виждам неговите кълнове, но те може би ще бъдат потъпкани и ще се случи нещо съвсем друго.
Западна Европа е притисната (и то все повече) от избора между нищото и светостта или, както казва Павел Флоренски, между безумието и Светата Троица. Тук съзрява едно обновено християнство, което отчита ценното в азиатските учения за вглъбяването и космическия смисъл на архаичните религии и води открит диалог с хората на науката, освободени малко по малко от прометеевското си отношение. Това, което е поддържало т.нар. християнски общества, рухва или се самозатваря. Младежта расте, жадна за проста вяра, просто изразена. Войните на духа ще бъдат големи, но животът ще победи, ако общението надделее над асимилирането. Дори в страна като Франция увеличаването на раждаемостта е добър знак. Ще има удивителна среща на юдаизма и исляма, ако ракът, който разяжда Близкия изток, намери своето изцеление. Ще започне мащабен процес за по-добро преразпределение на световните блага, за истинско овладяване на техниката и прозорливо зачитане на природата и нейните ритми; и в това християните ще трябва да внесат духовно измерение. Движението, чиито предшественици са „Свети Егидий“ и някои (но не всички) общности, ще се разрасне; става дума за течения в борбата срещу глобализацията без спирачки и правила.
Страните от Източна Европа ще съумеят несъмнено да преодолеят настоящото разпадане и хаос, защото не им липсват нито средства, нито хора, нито интелигентност. Те ще се внедряват все повече в една отворена и свободна Европа. Православната църква вече присъства на Запад, за да дава и да приема. Така ще бъде и във вселенски мащаб, ако тя разчупи вътрешните и външните граници и намери истинското си място в сърцевината на християнския свят, в тясно сътрудничество с други вероизповедания, с надеждата за постепенно отваряне към общение. Наред с това тя ще има своя принос при срещата с исляма, индуизма и будизма.
Така обединената Европа ще бъде неразделна от Средиземноморието, а чрез Средиземноморието и Етиопия ще стане неделима и от Черна Африка. Да изцерим Африка е приоритет на XXI век, приоритет по плът и дух срещу безразличието и презрението на големите икономически интереси. Така ще се пробудят мюсюлманските братства в Черна Африка, богати със своя духовен живот. А християнството ще срещне по-отблизо сферата на „Танцуващия Бог“ и енергийната визия за света.
Източният бряг на Средиземноморието е възпламенен от конфликта между израелци и палестинци. Можем да кажем, че днес човечеството е застрашено от два зловредни тумора: бедността на Черна Африка и войната в Близкия Изток – първият се развива бавно, а вторият мълниеносно и смъртоносно. Единствено тяхното оздравяване ще позволи истински диалог с исляма и преобразуването на уммата не в терористичен резерв, а в обширна мирна федерация.
Краят на XXI век ще види Азия да заема значимо място в историята. Индия, стига да се отърве от бесовете на национализма, може да даде пример за традиционно общество, което приема модерността, без да губи душата си. Поне можем да се надяваме на това. Ако пробудената Православна църква и православието, въплътено особено от Света гора, се реши да изпрати в Индия монаси исихасти, би се получила необикновена среща, вече зачената от последователите на свети Тома в Керала и в останалата част на континента.
Може би маршрутите на историята, чиито подземни пластове стават все по-несигурни, ще излекуват Съединените щати от месианската им гордост. Влиянието на Европа в Нова Англия, това на Далечния изток върху американското лице на Тихия океан, както и мощното разрастване на испаноезичните, ще доведат до нови културни съотношения. Християнството, днес предимно хуманитарно, ще поиска своята автономия. Католиците и православните носят отговорността да ѝ придадат богословски скелет, а на гения на чернокожия свят се пада да ѝ придаде плът и жизненост.
В Канада местните общности и френската култура ще внесат оригинален щрих към англо-саксонския ред, а страните от големия Север ще смесят православното влияние (в Аляска) и лутеранското (в Гренландия).
Ала най-същественото ще дойде от Латинска Америка. Тъкмо там откриваме днес половината католици, тъкмо там Антиохийският православен патриарх намира мнозинството от своите вярващи. Нужно е обаче те да противостоят и асимилират неопротестантските секти от Северна Америка и идващите от Черна Африка, изповядващи „Танцуващия Бог“. В широки испаноезични райони „индианството“ ще се утвърди, ще се обедини още повече с кастилския дух в ново мощно културно творение.
Ще се появят две нови изкушения, дори вече ги има: отчаянието и насмешката от една страна, образуването на гета от друга. Единствено дълбокото и щедро християнство може да даде компаса, който да ни позволи да плаваме в океана на този труден и многолик свят. Сега сте вие на ход, приятели от „Свети Егидий“. Струва ми се, че играете добре! Сега е на ход всеки християнин. И е хубаво да се играе мащабно!
[1] Оливие Клеман: Другото слънце (L’autre soleil, Stock)
[2] Фр. déboussolé.
[3] Католическа благотворителна общност, основана в Италия.
[4] Olivier Clement, Théologien de la beauté. L’Orthodoxie, Ici et Maintenent, 27.11.2012.
[5] Интервю на Жак Шансел с Оливие Клеман. Радио „Франс Ентернасионал” от 16 януари 1976 г. – на адрес: http://www.ina.fr/video/PHD99227898.
