Нямаше как театърът на уличните протести да не превземе и залите на седмия Малък сезон в „Сфумато” (26 юни – 5 юли).

Той се усещаше ту като шумов фон, ту като емоционален градус, ту се намесваше като тема, пред която всичко останало минава на заден план. Както стана и по време на дискусията „Героят на нашето време”, например. Нейната цел беше да обговори предмета и предназначението на театъра днес, но започна, продължи и завърши с протестите между трите властови центъра. Въпросите в края на дискусията станаха много повече, отколкото в началото: възможно ли е театърът да акумулира достатъчно енергия и да достигне точката си на кипене като хората на протеста; способен ли е да води адекватен диалог с тях и с всички останали, склонни да се вслушат в него; нужно ли е да служи за рупор на случващото се на агората.

Това вече се превръща в някакво дежа вю – за пореден път през последните двайсет и четири години е много по-вълнуващо, въодушевяващо и възвисяващо да си на улицата, отколкото в театралния салон. Иван Добчев така си обяснява краткия живот на своя спектакъл „Спомен за една революция” през 90-те години в Народния театър, макар с него да се е опитвал да предупреди онези на улицата какво ги чака. През тия години самото занимание с театър и изобщо с изкуство се превърна в някакъв вид протест, в устояване напук на обществената и социална среда, на властовите принуди. Напук на чиновниците, които целенасочено бутат театъра към повсеместна комерсиализация; напук на зрителите, които влизат в салона с единствената цел да си проветрят главата. Малкият сезон на „Сфумато” е напук на всичко това вече седма година. Самото му пораждане беше акт на протест – да се даде глас на млади професионалисти и студенти от висшите училища за изкуства, останали „невидими” за другите сцени. Просто тази година протестът на Малкия сезон –  естетически, професионален, социален – се превърна в паралелен протест.

Синдром на тревожност

Криза, изчезваща човечност, несигурност, хора извън рамката – това бяха предварително зададените параметри за акциите в програмата на Малкия сезон, но тяхната интерпретация беше толкова широка и на моменти така неочаквана, че сигурно успя да сепне дори самите организатори. Повечето проекти очевидно бяха готвени по-отрано и по други поводи, но въпреки това без проблем се вписаха в темата. Изглежда общото състояние на младите автори пулсира в синхрон с неспокойствието на „Сфумато”.

Харолд Пинтър и…

Харолд Пинтър се превърна в нещо като запазена марка на Малкия сезон. Почти няма издание без негови текстове, но тази година бяха цели четири: „Стари времена”, „Лека болка”, „Последна чашка” и „Гара Виктория”.

Безспорният фаворит за мен – „Гара Виктория” (реж. Диана Милушева, с Димитър Димитров, Слав Бойчев и Лиляна Шомова). Проста история: диспечер говори по радиостанцията с шофьор на такси за поредната поръчка. Проста сценография: три стола. На пръв поглед нищо особено. Но само на пръв поглед, както обикновено е при Пинтър. Номерът е да се вникне в паузите между думите и да им се придаде плътност и смисъл. Просто. На пръв поглед. Но Диана Милушева го е постигнала. Възможно най-подходящият избор на актьори: момичето играе само мъртво тяло, затова пък пластиката на това тяло разказва цял един живот по-добре от думите; диалогът на диспечера със шофьора започва делнично, но накрая въздухът в залата пращи от натрупаното статично електричество между тях. Съвършената пинтъреска.

„Стари времена” (реж. Васил Спасов) започва с фалшиво взет тон, но актьорите (Яна Бобева, Мариана Бонева и Йордан Ръсин) постепенно се окопитват, за да постигнат резкия обрат на финала: привидно покорната съпруга с вид на лолитка всъщност дърпа конците на уж доминиращия съпруг и разкрепостената си приятелка. Сценографията на Диана Чифличка работи много активно за невербалното внушение на спектакъла – три огромни надуваеми топки непрекъснато сменят функцията си и поставят ударението във възлови моменти от спектакъла.

„Последната чашка” (реж. Савина Бързева, с Илиян Марков,  Валентина Андонова, Дамян Тенев, Сребрина Христофорова и Йоан Георгиев) е най-буквалната и най-далече от духа на Пинтър интерпретация. (До „Лека болка” така и не успях да стигна, програмата на Малкия сезон наистина е необозрима).

… други

Сред останалото видяно от театралните спектакли най-заразителна с енергията си е една постановка, представена още в работен процес: „Военновременни видения” по Михаил Булгаков („Бяг”, „Дните на семейство Турбини”, „Аз убих”). Васил Дуев категорично се доказа като автор и режисьор още със „Самотни персонажи”, а с този спектакъл потвърждава първоначалното впечатление. Нямаше да успее без отдадените си актьори Ивайло Драгиев, Христо Ушев, Димитър Николов, Ивайло Иванов, Петко Венелинов и Ирмена Чичикова.

Независимо от крайния резултат, актьорската отдаденост беше зарядът на всяко от представленията в Малкия сезон. Тя превърна в поносим спектакъл дори раздутия до пиеса от Оля Стоянова виц „Горе ръцете!”. И ни припомни колко чувствителен, с усет към детайла и интелигентния хумор е режисьорът Недялко Делчев в „Добрият доктор” от Нийл Саймън.

пърформанси…

Тук под пърформанс се разбира всичко – откровена чиклит-на история („Сплитане”); патетично поругаване на пошлата и безсъдържателна преса („Статията”) с натрапчиво повтаряне на „Празнота, лъжа” и демонстративно късане на вестници; нещо като мит, нещо като телодвиженческа метафора, нещо като Апокалипсис в „Далеко, далеко и още по-близо до антропос”. Най-сполучлив, самоироничен и близък до темата на Малкия сезон беше пърформънсът на Моника Михайлова „Синдром на тревожност –  модификация на героя”, не само заради заглавието. Четенето на безразборни абзаци от псевдопсихологически, псевдомедицински и изобщо псевдонаучни издания с все по-ускоряващ се ритъм и отсеченост наистина внушава усещането за човек върху горещ ламаринен покрив.

…и филми

Два от документалните филми (игралните се оказаха значително по-слаби) на възпитаници от ЮЗУ „Неофит Рилски” също носеха протеста в себе си. „Земя назаем” (реж. Клавдия Лилкова) е за група млади хора, решени да живеят в планинско селце без облагите на цивилизацията, отрекли се от прогреса в името на това да съхранят природата. „История под булдозери” слага пръст право в раната: магистралната мегаломания на правителството на Бойко Борисов затрива уникален по размерите и историческата си стойност тракийски некропол край Перник. Археолозите три месеца ювелирно го разработват, проучват и консервират, после идват багерите, за да затрият труда им и културната история с един пласт асфалт. Сълзите в очите на археолозите, все млади хора, и думите на тогавашния министър на културата Вежди Рашидов: „Ако не беше тая магистрала, нямаше да откриете и некропола”, направо могат да те изкарат на улицата.

МАЛЪК СЕЗОН 2013: СФУМАТО – НОВИ ИМЕНА

Чрез селекцията „Сфумато” предоставя възможност на следните акции да бъдат продължени в новия сезон 2013-2014:
„Това едно/можеш ли го”, литературно четене на последната книга на Илко Димитров
„Обърни се с гняв назад”, реж. Ана Батева
„Блажено наддумване”, театрален пърформанс по текстове от „Фолклорен еротикон”, съставен от Флорентина Бадаланова, реж. Александър Събев
В новия сезон ще продължат следните проекти:
дискусия „Героят на нашето време”
ателие „Пулсиращият човек” с Асен Аврамов
„Военновременни видения” от Михаил Булгаков, театрален проект на Васил Дуев
филмът „Вселенската душа на сметището”