Някъде далече назад във времето, в началото на 70-те, попаднахме с моя тогавашен близък приятел и колега Светлозар Игов една вечер, след някакво литературно събитие, в дома на млада симпатична дама – Миряна Башева. Било е вероятно наскоро след трагичната смърт на баща ѝ – легендарния със скромното си делнично поведение външен министър на България. Жилището беше в голямата култова кооперация на Орлов мост, откъдето е бил извлечен и след това убит опозиционно настроеният след комунистическия преврат на 9-и септември фейлетонист и художник-карикатурист. Няма да скрия, че ми беше любопитно да видя какъв е битът на висшата политико-управленска номенклатура, заела жилищата на буржоазията. (Гостувал съм и след години в това жилище.) Много скоро обаче вниманието ни беше привлечено единствено от атрактивната ни домакиня.
Забравил съм как разговорът се бе пренесъл върху терените на литературата, но в един момент Миряна беше извадила свои ръкописи със стихотворения на руски и на английски език. Веднага я запитахме, а дали и защо не пише и на български. Отговори ни, че това са нещо като нейни стилистически упражнения, че са просто подражания ала Цветаева и Висоцки, че са „игри на перото“, че не гледа много сериозно на тях. Едва ли е било така. Но в една своя кратка автобиография споменава, че е прописала стихове сравнително късно. Казахме ѝ като компетентни „млади критици“, че стихотворенията ни харесват и наистина непременно трябва да започне да пише на български и да публикува. Така че, лаская се да имаме макар и малък принос за нейната литературна кариера; насърчили сме я в този важен начален момент. Станахме приятели оттогава, макар да не сме общували прекалено често.
По-късно съм представял няколко пъти Миряна на нейни литературни срещи с читатели – има ни заедно на няколко общи снимки. Писал съм кратки текстове за стихосбирките ѝ. Направих и нещо като опит за пародиен фейлетон: даденото по-долу „Отворено писмо-сигнал“, бе поместено първо в Бюлетина на созополските празници на изкуствата „Аполония“, а след това в окончателния си вид и в самиздатския „Мост. Алманах за експериментална поезия“, г. I, кн. 2–3, лятото на 1990 г. Ето и пълния текст на този фейлетон:
ОТВОРЕНО ПИСМО-СИГНАЛ
до всички ръководители и организатори
на фестивали и други културни
мероприятия у нас
Уважаеми другари,
познавам поетесата Миряна Башева и мога да твърдя, че с включването ѝ във вашата програма сте поели голям риск. Досега канехте писатели улегнали, разумни, от които знаеш какво можеш да очакваш; при срещата с тях публиката потвърждаваше досегашните си впечатления, оставаше доволна, че е толкова добре литературно образована. А Миряна Башева? Разговорът с нея може да вземе напълно непредвидима посока. Спомняме си всички какви ги наговори преди години по телевизията – далеч преди решенията за атрибутите на властта, та притесни самия Кеворк Кеворкян.
Пиша тези предупредителни редове не защото съм лично засегнат, а от съпричастност към общото дело. Въпреки че, между нас казано, Миряна не пропуска да ме клъвне за това и онова. Беше казала в едно списание (и това бе напечатано черно на бяло), че едно съм ѝ казал устно за стихотворенията, а съвсем друго съм писал после. Че то къде отиваме, ако всеки вземе да пише каквото си мисли?! След това, давайки рецепти как да напишеш литературна тема в училище, бе ме натопила с препоръката учениците да вземат цитат от мое съчинение – бил съм „неофициално“ мислещ критик. Ами нали така веднага ме намразват и без това мразещите ме колеги? Ето такива ги върши тя непрекъснато.
При това Миряна Башева няма и нормалната, правилна биография на по-млад писател. Вместо родителите ѝ също да са писатели и тя да е печатала още в „Средношколско знаме“ и „Родна реч“, бе прописала чак в университета и то на руски и на английски език. Нямахме си работа с един друг литератор (Светлозар Игов), взехме че я окуражихме една късна нощ – пиши, демек и на български, като хората, и ето ти сега явлението Миряна Башева.
Доста неуважително се отнася поетесата и към своите по-възрастни и именити живи колеги поети. При нея няма да срещнеш, както си му е редът, естественото посвещение „На Л.Л.“, „На Л.Е.“, „На Г.Д.“ и пр., а все се възхваляват Маяковски, Есенин и други мъртви хора, сякаш днес всичко е изродено и не си заслужава женското внимание. Ами това обижда мъжа. Въобще, въпреки че в двете ѝ книжки „Тежък характер“ (1976) и „Малка нощна музика“ (1979) има уж и любовна лирика, за мъжа всичко е някак притеснително в нейната поезия. Непрестанно му се отправят любовни призиви, но веднага му се поставят неизпълними условия. Че то така без компромиси в бита живее ли се?
Казах две книжки и се сетих, че в това отново има някаква поза. Нормалният поет издава всяка година по една нова книга (че и по две!), а Миряна Башева – не! Канят я от разните издателства (дето множеството безуспешно напира), тя – ще видим! (Чиста разглезеност.) Не че няма нови стихотворения – и поема в „Септември“ – „Любов“, пак голям ужас, натурализъм, ама не секси, а такъв анатомически; и отново поема в „Море“ – „Кама Сутра“, все нещо около любовта кръжи. Колко му е да ги събере! Но тя се държи като жив класик – моите текстове не стареят, смята тя. Ще видим, ще видим!
Както знаете, Миряна Башева много пише за естрадата. И тук обаче разни фасони. Имала успех? Чуйте какво разказва тя самата. Дошли при нея композиторът Стефан Димитров и братя Аргирови. Така и така, напишете ни песен, ама да е много Джони и вътре да има сто маймуни. Брех, какво ли ще да е това естетическо изискване? Седнали те със Стефан, написали песента, братята я просвирили, доволни – браво, много е Джони и точно сто маймуни има! Аз много-много не вярвам на тази история. Сигурно ще да е самореклама.
Та моят съвет е, ако ще я каните все пак: внимателно! Да се преценява какви въпроси ѝ се задават. Да бъде прекъсвана навреме – още когато се насочва към опасните зони. А те са така много…
Литературоведския донос написа: М.Н.
(Михаил Неделчев)
(В бележка под линия към заглавието на „доноса“ стои следният текст: Преди време Миряна Башева бе поканена да участва с авторски рецитал на един летен фестивал. Веднага седнах и написах настоящия донос. Но тя ни сви луд номер на всички: просто не дойде. Ето защо сега разширявам адресата на отвореното писмо-сигнал, като го отправям към всички, които биха имали глупостта да я канят отново.
А инициалите в предполагаемите посвещения биха могли да се разшифроват така с имената на тогавашните големи литературни шефове: „На Л.Л.“ – на Любомир Левчев, „На Л.Е.“ – на Лъчезар Еленков“, „На Г.Д.“ – на Георги Джагаров“.
Виждаме, че от времето на първата ни среща в дома ѝ на Орлов мост до деня на публикуването на това „Отворено писмо-сигнал“ през преломната 1989 г. нейната литературна личност вече е опубличностена, нещо повече, Миряна Башева е станала модна и популярна поетеса, пише и текстове за превърнали се в истински популярни шлагери естрадни песни за значими композитори и певци, движи се в пъстри интелигентски компании. Издала е и две стихосбирки, получили литературно признание и читателско внимание. Миряна бе станала и със своята опърничавост, и с острия си език една от модните икони (както гласи шаблонът в младата ни литература) на новата ни поезия.
Припомням си следния скандализирал литературните големци случай. След някакво мегасъбитие още в дълбокия соц, младите писатели са поканени на прием в самата резиденция „Бояна“. Домакинското присъствието е височайшо: самият Тодор Живков и цялото му Политбюро. В един момент още във външните зали Тодор Живков започва да обхожда, в съпровод на председателя Левчев, своите гости. Спира се пред всеки и задава един и същи въпрос: „Откъде сте?“ Отговаряме, застанали мирно. Но пред Миряна Башева става нещо нечувано: тя не става от стола си, посреща протегнатата ѝ ръка от Генералния седнала, тя единствена всред всичките млади писатели не става права. Задаваният въпросът не е същият, Първият я познава. А Левчев ще я изяде с поглед заради скандалната ѝ дързост. Миряна обяснява след това: по протокол дамите на стават прави. На Тодор Живков – противно на яростта на Левчев – му е все едно, най-вероятно той знае какъв е нравът на дъщерята на някогашния му министър. Преминаваме в съседната зала, където камерен джаз-оркестър със знаменития Симеон Щерев-Банана начело свири лека танцова музика. Млада писателка кани на танц Александър Лилов, млад оправен писател кани Людмила Живкова. Никой друг не танцува, младите автори са наобиколили танцуващите и гледат със страхопочитание. В един момент музиката става по-хард, нещо като рок. „Я ела да им покажем на тези как се танцува!“ – казвам на Миряна и извъртяваме два-три рока за ужас на правоверните писатели-комсомолци. Този път танцуваме само ние. Аз съм облечен в хубавия си тъмен костюм с жилетка – специално шит от бащиния ми шивач, сложил съм на вратовръзката си златната си игла с голяма перла, обкръжена с малки диамантчета, подарена на прадядо ми от цар Фердинанд (за да я срещна със сегашния държавен глава – обяснявал съм на всички); Миряна е в елегантна класическа малка черна рокля. Повечето млади писатели ни наблюдават смразени: като хора, които ето сега, всеки момент ще ги арестуват. Големите комунисти обаче ни гледат с нещо като симпатия, може би ме вземат за някакъв артист от програмата, нея я знаят коя е…
През тази паметна вечер Тодор Живков произнася в голямата овална зала на Резиденцията една от онези свои смразяващо-заплашителни за всички идеологически речи (не помня вече реда на събитията)…
Миряна Башева така и не се вписа истински в масовката на младата литературна общност, остана си бяла врана, имаше своите приятелски компании, своите верни рицари-оръженосци всред пиещите пишещи млади и вече застаряващи литературни юнаци, всред също такива дързостни поети – най-често това бяха Виктор Самуилов и Васил Сотиров. Беше вечно обкръжена от прочутите певци и композитори Богдана Карадочева и Стефан Димитров, от Михаил Белчев и братя Аргирови. В някакви години бе двойка с големия присмехулник и сипещ остроумия и искрящи шеги, разиграващ непредвидими абсурдни скечове режисьор Рангел Вълчанов, който я заведе за два месеца в Индия. Тяхната любов роди и плодотворно сценарно сътрудничество.
При редките ѝ явявания в писателския клуб на „Ангел Кънчев“ 5 големият Николай Кънчев обичаше да се шегува по своя си начин с Миряна Башева, отнасяше се – при свирепия си често нрав – със симпатия към нея; очевидно признаваше таланта ѝ на стихосъчинител и оригиналността на делничното ѝ присъствие, нравеше му се леко хулиганското ѝ поведение. Всъщност в писателските среди Миряна вече респектираше всички.
Трудно е да преброим колко от нейните най-добри стихотворения се превърнаха в известни на всички ни шлагери. Знаем не само думите, но и мелодията на „Лято“:
Да е лято, само да е лято!
Топло и зелено
като горски мъх,
да струи тревата –
силна некосена –
искам да е лято
до последен дъх.
Да е тихо, тихо над земята,
на кравайче свито,
времето да спи,
да звучи в нивята
пеещото жито – нека да е лято
милиони дни.
Да е лято! Още да е лято –
дълго като зима,
топло като гръд,
тежко като злато,
звънко като рима,
вечно да е лято,
за последен път.
А не са ли се превърнали наистина в символни на само за Миряна, но и за толкова много софиянци от централните улици и площади финалните стихове на „Булевардът“:
Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе –
тук почиват след дългото скитане
уморените ми нозе.
Този факт е световно известен –
че на „Руски“ започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват…
И пак цъфтят!
А с такава известност са и нейните „Сто години самота“, „Ние сме безнадежден случай“, „Любов“, „На тези, с които внезапно се срещаме“, „Златният Орфей (интервю)“, „Руски клуб“, „„Сутрин“, „Есен по Есенин“, „Вълчето“, „Майсторът и Маргарита“ и още редица други…
Пак през превърнатите в текстове за песни стихотворения на Миряна Башева (но и не само!) отделни стихове се превърнаха в едва ли не в „крилати фрази“. Поезията ѝ се беше внедрила в бита.
Постепенно обаче новите ѝ стихотворения губеха мелодичността си, ставаха все по-публицистични, стиловите ѝ дързости вече не стояха така драстично-предизвикателни, бяха изгубили ярката си новаторска същност. Творбите от първите ѝ две книги – „Тежък характер“ (1976) и „Малка зимна музика“ (1979) – оставаха най-силни.
Някъде през 90-те Миряна Башева потъна в шумния делник на вестникарското редакционно ежедневие – най-трайно във вестник „Сега“. Не съм следил стриктно там изявите ѝ – стихотворни фейлетони, пародии, опозиционни прозаически задевки; виждах, че разнородните нейни текстове се отличават на фона на общата вестникарска продукция, но все пак, това не бе вече „висока“ литература. Пределната им левичарско-заядлива политизация ги правеше ежедневно-нетрайни – въпреки съдържащите се в тях остроумия. Те просто вече не можеха да бъдат събрани в една книга например.
Някъде там, около Орлов мост, и не само там, Миряна Башева означи завинаги нашите софийски пространства!
София, ноември 2023 г.
