Начало Идеи Манифести и символи
Идеи

Манифести и символи

1684
„Белият ангел“, фреска в манастирската църква „Възнесение“ в Милешево, Сърбия, XIII век

Манифести и символи на православно-славянската цивилизация IX–XV в.

1. Манифести

Те са поместени в писмени произведения, намират израз в литературни творби:

а) Проглас към Евангелието на Кирил – написан е към 867 г. във Велика Моравия и е запазен в четири преписа, най-старият от които е сръбски, XIII в., и произхожда от Атон. В неговите 108 стиха не се споменават византийски царе и патриарси, латински крале и папи, славянски князе. Изпъква отсъствието на византийския хегемонизъм и супремация, с който е пропито напр. Житието на Кирил. Говори се само за славяните като единна маса, апелира се за дистанциране от невежеството и хаоса на езичеството и варварството и за приобщаване към християнската цивилизация.

Прогласът е предизвикал продължителни спорове за авторството, дали е написан от Константин-Кирил, или от Константин Преславски. Днес те са почти изцяло решени в полза на Константин-Кирил. Предизвикал е и дискусии за жанра, тъй като е многофункционален. Слависти като Андре Вайан реконструират Прогласа в 12-сричен византийски силабичен стих, с цезура след петата (по-често) или след седмата сричка. Една поема за сбъдналото се при славяните пророчество, което в конкретния случай има двойна функция – пророчество за идването на Христос (т.е. за християнизацията на етноса) и за възможността чрез своя писменост славяните да слушат Божието слово на роден и разбираем език. Основателни са и опитите да се съотнесе жанровата природа на Прогласа с особеностите на ораторската реч: произведението е по-скоро организирана в кóлони реторична проза, отколкото силабическо стихотворение (Рикардо Пикио, Красимир Станчев). Компромисна жанрова дефинитивност може да се види у слависти като Райко Нахтигал, определящ Прогласа като „дидактична поезия“, и Роман Якобсон, който го нарича „омилетична поезия“. Тази амплитуда в жанровите характеристики отразява сложната поетико-реторична структура на творбата, в която високата глаголна температура на безапелационната ораторска призивност се съчетава с изящна поетическа форма. Не е изключен и друг вариант: творбата да е написана на гръцки като 12-срично стихотворение, което при превода на славянски се е претрансформирало в ораторска реч. В Прогласа се набелязват няколко жанрови идентификации.

1. Написан е като предговор към пълния славянски превод на Четвероевенгелието; това е станало ок. 867 г., преди заминаването на славяно-византийската мисия от Моравия за Панония, Венеция и Рим.

2. Предговорът е обвързан жанрово с античновизантийския прооймион.

3. Използвайки реторично-епистоларните възможности на раннохристиянското мисионерско послание, Кирил моделира своя предговор като апостолско Послание към славяните; тук той следва посланията на апостол Павел и особено Първото послание до Коринтяни, както и първите две глави от Евангелието на Лука.

4. Прогласът е структуриран двойствено, в две успоредни стилови парадигми – като дванадесетсрично силабическо стихотворение и като ораторска реч с относително последователна система от кóлони.

5. И накрая, погледнат от съвременна литературоведска гледна точка, Прогласът може да бъде възприет и като средновековна поема за Словото, и като програмен манифест на Първото славянско просвещение.

Многофункционалността на творбата с времето се е ограничавала и през ХІІІ в. Прогласът е бил сведен до предговор към Четвероевангелието, след което почти изчезва от старата славянска книжнина (има само един препис от XVII в.).

Освен това Прогласът притежава всички формални белези на класическите литературни манифести, които се появяват значително по-късно в Европа. Налагат се през ХVІІІ–ХІХ в., макар че за пръв манифест се приема написаният още през 1549 г. трактат на Жоашен дю Беле Защита и възхвала на френския език. Знаменателно е, че авторът е член на Плеядата поети и е близък с най-именития от тях – Пиер дьо Ронсар. През 1679 г. чешкият учен и писател, йезуитът Бохуслав Балбин издава на латински Защита на славянския език и най-вече на бохемския, подобни съчинения с патриотичен уклон се пишат и през епохата на чешкия барок. Има и наглед много по–ранни манифести, като Възхвала на грузинския език на Йоан Зосима (+ около 990). Възхвалата е мистично-апокалиптичен химн, изпълнен с нумерологична символика и библейски алюзии, върху чиято автентичност обаче тегнат сериозни съмнения. Реалното авторство издава едно далеч по-късно литературно и философско съзнание, близко до идеите и поетиката на европейския символизъм.

Сходствата на Прогласа с манифестите са следните: 1) манифестите прокламират и налагат една нормативност и рушат друга. Прогласът налага новите християнски конвенции чрез разбираемото Слово и руши както езическите форми на варварство и хаос, така и постулатите на триезичната доктрина (чиято роля не трябва да се преувеличава); 2) манифестите се пишат обикновено от едно лице, но винаги са израз на общи принципи, формирани и предложени от група единомислещи творци – Прогласът е написан от Константин-Кирил, но въплъщава възобновената през втората половина на ІХ в. идея на апостол Павел за равенство на всички християнски народи пред Бога и допускане на собствена писменост сред съседните на Византийската империя народи; 3)манифестите предхождат литературни творби, които представляват художествена илюстрация на прокламираните идеи и принципи – Прогласът е предговор, увод към друг текст, към първия пълен славянски превод на Четвероевангелието. Може да се съотнесе и с традициите на антично-византийския „прооймион“, въвеждащ в епическо произведение химн; 4) манифестите са изпълнени с енергичен, войнствен тон – в Прогласа също присъстват заплашителни интонации:

И вие, народи, които ненавиждате врага,
а мислите да воювате докрай със него,
отворете прилежно дверите на ума,
като сте приели сега мощното оръжие,
което коват книгите Господни,
да съкрушат главата Дяволска.

5) манифестите имат широк отглас в литературната практика – Прогласът налага идеите на славянското просвещение повече в общоцивилизационен план, докато в своята изконна жанрова специфика (силабическо стихотворение) творбата има само частично продължение в Азбучната молитва на Константин Преславски и някои други, откъслечно проучвани азбучни стихотворения, битуващи в старата славянска ръкописна традиция; Прогласът има наднационални и наддържавни измерения, те са общохристиянски и общославянски.

б) За буквите на Черноризец Храбър притежава също черти на манифест, възникващ в лоното на апологията, както най-често го дефинират. Двете му великопреславски версии са създадени ок. 893 и 915 г., като втората е написана в края на дните на учениците на Кирил и Методий. Запазен е в около 150 преписа, почти всички са руски, но най-старият е български и е поместен в Иван-Александровия сборник от 1348 г. Вече 200 години съчинението поражда дискусии, по-важни от които са следните:

За авторството – приписва се на всички известни старобългарски книжовници от времето на княз Борис и цар Симеон, които са се криели зад псевдонима Черноризец Храбър: Симеон, Йоан Екзарх, Наум, Климент, Константин Преславски, Докс. Други медиевисти (Кую Куев, Донка Петканова) приемат, че Черноризец Храбър не е псевдоним, а име на писател със самостоятелен лик. Много е възможно трактатът да е резултат от колективен труд на преславски книжовници, инициатор, информатор и вдъхновител на който е бил Симеон, завърнал се от Константинопол и бидейки още монах. Такъв кръг би могъл да функционира както в Кръглата (Златната) църква, така и в Големия Симеонов дворец.

За жанра – доминират гледищата, че е апология, че е историко-филологически трактат, че е предговор, схолия към учебно-педагогическо пособие или енциклопедична статия в познавателен флорилегий.

За времето на написване – наложено е мнението на Куйо Куев, че трактатът е написан в Преслав по повод на така нар. Всенароден събор през 893. Според Петър Мутафчиев и др. Съборът е мит, конструиран от Васил Златарски, ще добавим, че е възприет ентусиазирано от българската историография и широката общественост. Посочената година обаче изглежда съвсем реална.

За мястото на написване. Независимо че почти всички изследвачи смятат, че произведението е написано в Преслав, инцидентно са изказвани и други мнения. Някои чешки слависти допускат, че е сътворено в Моравия от Кирил (Хануш, Влашек), Алексей Соболевски приема, че е написано около Солун, където византийският асимилационен натиск е бил най-силен и е изисквал енергичен българо-славянски отпор.

За буквите излага лаконично, но убедително историята на славянската писменост в съпоставка с гръцката, като откроява три периода на употреба на писмо: черти и резки, гръцки и латински букви без устроение и азбуката, създадена от Кирил. Храбър доказва, че гръцката азбука е съставена в продължение на векове от различни хора, докато Кирил е създал славянската писменост сам и за кратко време. По същия начин Храбър парира обвиненията, че славянските библейски преводи се поправят, т.е. не са съвършени – гръцките също са били превеждани отново и неведнъж. Накрая преславският полемист ловко сравнява отношението към създателите на азбуката в гръцките и славянските училища: докато в гръцките малцина знаят имената на сътворителите и времето на създаване (естествено, за тях това е далечен, музейно-архивен и неважен въпрос), то грамотните славяни веднага ще възкликнат: Свети Константин Философ, наречен Кирил: той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий… през времето на гръцкия цар Михаила и на Бориса, българския княз, и на Растица, моравския княз, и на Коцел блатенския княз, в годината 6363 (863 по александрийското летоброене)… За славяните, в отличие от гърците, въпросът е злободневен, жизнено важен и знак на цивилизационно утвърждаване.

Черноризец Храбър използва фактите от въвеждащо-обяснителните схолии към гръцките граматики на Дионисий Граматик и Псевдо-Теодосий. Те вероятно са пренесени под формата на записки от българин, преминал курса на университетско обучение в Константинопол. Изобщо вдъхновената защита и възхвала на славянската писменост отива далече над конкретната (и все още неясна за много изследвачи) цел на създаване на трактата, той сочи доводите за високото място на славяните в християнския универсум, апелира към едно осъзнато самочувствие, а това са иманентни черти на манифестите.

в) Слово о законе и благодати на руския митрополит Иларион. Написано е и произнесено в Киев около 1049 г., в чест на важно събитие и преди хиротонията на автора. През 1051 г. на киевския митрополитски престол сяда не грък, а русин и управлява три години. Словото се състои от няколко части, от които най–важна е първата, в която се съпоставят Старият и Новият завет, суровият и безмилостен Закон и милосърдната християнска Благодат:

Законът нали и преди беше и донякъде се въздигна, но премина. А християнската вяра, макар да се яви последна, стана по-голяма от първия и се разпространи при много народи. И Благодатта Христова обхвана цялата земя и я покри, подобно морски води. И загърбвайки всичко старо, поместено във вехтата юдейска злоба, те пазят всичко ново, съгласно пророчеството на Исаия: Старото премина, и ви възвещавам новото, пейте Богу песен нова…

Така се мотивира идеята за самостоятелността на Русия спрямо Византийската империя и на Киевската митрополия спрямо Константинополската патриаршия. В този смисъл Слово о законе и благодати е съзвучно с творби на Кирил, в които се отстоява славянският духовен суверенитет, като Проглас към Евангелието и Венецианската реч против триезичниците, някои изследвачи като Герман Барац допускат, че Иларион е използвал недостигнало до нас противоюдейско съчинение на славянския просветител. Съществуват и други гледища: славянофилът Степан Шевирьов смята, че съчинението има антивизантийска насоченост, а изследвачът на руските летописи Михаил Присьолков дори приема, че в него се налага противобългарски патос. Ако продължим първото от изброените предположения, ще уточним, че полемическото съчинение срещу юдеите е преведено от Методий, както сочи съобщението в края на глава X на ЖК, но не е влязло в неговия текст, а е останало самостоятелно и е пренесено от Моравия в Русия заедно с други творби. Словото е близко по дух и с трактата За буквите на Черноризец Храбър.

Навсякъде виждаме доминация на славянството и християнството. И в трите случая произведенията-манифести са дело на люде, обучени в Константинополския университет или знаещи гръцки език. Иларион е знаел отлично този език, в старата руска книжнина единствено библейските цитати в неговото Слово отговарят съвсем точно на гръцкия оригинал (Франсис Томсън). Няма преки податки да е учил във висша школа. В предмонголския период на руската литература това може да се каже само за друг русин, Киевския митрополит Климент Смолятич (1147–1155), обвиняван, че се опира в писанията си не върху библейските книги, а върху Омир, Платон и Аристотел. И трите манифеста са израз на стремежа към културна еманципация на наскоро покръстени славянски народи от великите сили. Това са три основополагащи манифеста на славянската цивилизация, с които тя влиза не плахо и шепнешком, а с изненадваща самоувереност в царството на духовната свобода.

2. Символи 

Те са знаков изблик на материалната цивилизация и през Средновековието на православно-славянска почва се олицетворяват от икони и фрески. В Моравия и Панония не виждаме рудименти от иконография, а основи на сгради, погребения, оцелели бижута и обкови на ръкописни книги.

а) Св. Теодор Стратилат, керамична икона от манастира Св. Пантелеймон край Велики Преслав, X в., сега в Националния археологически институт с музей в София. Намерена е във вид на разпръснати парчета от плочки руисувана керамика през 1909 г., сглобена и реставрирана през 1911 г. от своя откривател. Това е преславският учител и археолог, ентусиастът Юрдан Господинов (1872–1953), на чийто евристичен талант и местна осведоменост дължим и издирването на два други великопреславски архитектурни шедьовъра, КръглатаЗлатна според някои) църква и Големия  Симеонов дворец. Иконата се състои от около 20 плочки с размери 12 на 12 см, след много години са изготвени и добавени липсващите. Днес се пази в Националния археологически институт с музей в София. Светецът Теодор Стратилат, изобразен на иконата, е римски пълководец и мъченик за християнската вяра от II–III в. Понякога се смесва с Теодор Тирон, близък до него по време и съдба светец воин. Дълго време мощите на Теодор Стратилат са били в Несебър, но през 1277 г. са задигнати от кръстоносците и пренесени във Венеция, където се намират и до днес. Иконата е от строго монументален тип, лицето и облеклото са предадени плоскостно и линеарно. Според някои иконата следва византийски образци, според други се долавя духът на азиатското изкуство. Крупен познавач на православната иконография като Никодим Кондаков я свързва с египетската енкаустична (изготвена с восък) икона, намерила приложение в т.нар. Фаюмски портрет.

б) Белият ангел е фреска в манастирската църква Възнесение в Милешево, Сърбия, изписана през първите десетилетия на XIII в. Отнасяно е към ранните прояви на Палеологовия ренесанс (1261–1453) и вероятно е дело на византийски майстор, който след падането на Константинопол през 1204 г., подобно на много други зографи, химнографи и книжовници, са пренасяли своите традиции в съседни страни. Изобразява Архангел Гавраил в бял хитон, седнал на камък, който показва на жените мироносици празния гроб на възкръсналия Иисус. Той е полуизвърнат и сочи с лявата си ръка гроба. Излъчва приглушена надежда, камерна умиротвореност, лиризъм и не така ярък драматизъм, както е при иконографията от времето на Комниновия Ренесанс (1080–1185). Използвани са елементи, имитиращи мозаечна техника. През  XVI в. фреските са замазани, после са преоткрити и реставрирани в началото на XX в., когато е открита и сглобена и иконата на Теодор Стратилат. Според теолога Николай Велимирович съзерцаването на фреската е равносилно на молитва. Белият ангел е смятан за един от символите на Сърбия и неин покровител и защитник през войните. Изпращан е в космоса като послание за мир, подобно на българската песен Излел е Делю хайдутин. И тук е намесен друг символ – на изкуството на Запада, Мона Лиза: докато Андре Малро сравнява с героинята на Леонардо Десислава от Боянската църква по време на изложбата на българско изкуство в Малкия дворец, Petit Palais в Париж, то сръбският художник реставратор Чолич е сигурен, че Леонардо да Винчи е посетил Милешево и запленен от мистическата аура на Белия ангел, я е възпроизвел в Джокондата. Нерядко виждаме художествените символи на Ренесанса, естетически изпреварени в изкуството на непреживелите това културно направление православни славяни.

в) Троицата на Андрей Рубльов, 1425 г., Троицко-Сергиевата лаврa, сега в Третяковската галерия в Москва. На Стоглавия църковен събор в Москва през 1551 г. е канононизирана като образец за руската иконография. Изработена е от прочутия зограф Андрей Рубльов и е престояла в Лаврата до 1904 г., когато е разкрита обновена и изложена в Третяковската галерия. Това е втората канонизация на иконата – от съвременни експерти и зрители, която моделира възприемането и изучаването на руското средновековно изкуство. Цената и е огромна, около 600 милиона долара, равняват я почти на стойността на Мона Лиза (отново константния славянски критерий за изкуство). Има неотдавнашен държавен указ за пренасянето ѝ от Музея в Църквата, от Галерията в родната ѝ Лавра. С оглед поддържането на оптимални условия за нейния живот на изключителен артефакт, на това решение се противопоставят видни руски изкуствоведи и богослови.

В естетическо отношение Троицата на Рубльов представлява уникално съчетание от идейно-стилистични насоки: на византийско-българския исихазъм и личното въздействие на друг именит иконописец, по-скоро емоционално-експресивния Теофан Грек, на аскетизма на преподобния Сергий Радонежки (1414–1392), на атонски и местни традиции. Роля изиграва и подемът в националното съзнание след Куликовската битка през 1380 г., макар да е последван от династични борби за власт и всенародни бедствия. Сюжетът възхожда към Стария завет и явяването пред Авраам при Мамрийския дъб на трима ангели, предрешени като скитници (Бит. 18:1–31), което се тълкува като предзнаменование за новозаветната Света Троица. Андрей Рубльов обаче претрансформира старозаветния разказ в новозаветна философска поезия, отсъстват изконните персонажи Авраам и Сарра, на преден план е Синът и чашата с телеца, въплъщаваща идеята за саможертвата. От иконата струи умиротвореният психологизъм, за който говори Дмитрий Лихачов в своята теоретична история на староруските стилове Човекът в литературата на Древна Русия (1958). Подобна нагласа, но в прозата, по това време създава Повестта за Петър и Феврония, руските Тристан и Изолда. Преливането на синия и златистия цвят, разположението и жестовете на трите фигури, тяхното самовглъбено безмълвие създава усещане за приглушен порив към всечовешко единение, тиха хармония и душевен мир. В този смисъл лирически обагреният патос на Троицата като християнски символ е донякъде съзвучен с новозаветната апология в Слово о законе и благодати на Иларион, осъществена не поетично, а чрез тържественото красноречие и полемиката. И това е пример за цивилизационната общност между манифести и символи.

Манифестите намират израз в поетизираните, ритмизирани хомилии. Химните нямат тази призивност, подчинени са на музикално-певческата специфика, а текстовете им често са забулени в акростиси. Символите се въплъщават в икони, фрески, мозайки, в каменни надписи. И в храмове, дворци, площади и мостове, които обаче в средновековната православна цивилизация или не са запазени изобщо, или са останали само руини, или са претрансформирани, не толкова архитектурно, колкото религиозно. Особено, двояко място в този каталог на манифести заемат първобългарските каменни надписи на гръцки език, които със своя пропаганден характер са представлявали актуални политически манифести, но с течение на времето актуалността се е губела и те са се превръщали в исторически символи. Това ясно личи в Летописния надпис на хан Маламир (831–836), изсечен върху двуметрова колона от сиенит и намерен в гробищата при Томбул джамия в Шумен:

… Баща ми, архонтът (Омуртаг), като сключи 30-годишен мир, добре живя с гърците и отначало и аз добре живеех, но гърците опустошиха нашите земи и архонтът Маламир, който управляваше заедно с капхан Исбул, отиде с войска срещу гърците и опустоши крепостта Проват и крепостта Бурдизон и земите на гърците и придоби всякаква слава и дойде във Филипопол и гърците избягаха…                                 

Летописен надпис на хан Маламир, днес в Национален археологически институт с музей в София

И на манифестите, и на символите авторството, жанра, функциите и времето на написване са спорни и дори нерешими. И манифестите, и символите са следствие от динамиката на малките византийски ренесанси. В Кирилометодиевска Моравия и Великопреславска България те са резултат от началото на Македонския ренесанс (867–1056), в Киевска Русия – от неговия край. В Сърбия съвпадат с началото на Палеологовия ренесанс (1261–1453), в Московска Русия – с края му. Формално манифестите са плод на литературната цивилизация, символите – на материалната. Манифестите се четат и слушат, символите се гледат и съзерцават. Манифестите са камбанен звън, който зове вярващите. Символите ги унасят в тихата музика на молитвения шепот.

Но същевременно манифестите и символите са цивилизационно единни и са взаимнозаменяеми: манифестите се превръщат в словесни символи на освобождаването от политико–религиозния колониализъм на Империите, символите се трансформират във визуални манифести на една нова и независима култура.

Христо Трендафилов е литературовед и културолог старобългарист и палеославист. Завършил е българска филология в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски“ през 1978 г. От 1980 до 1984 г. е редовен аспирант в МГУ „М. В. Ломоносов“, където защитава кандидатска дисертация на тема „Полемическото наследство на Константин Философ в староруската литература“. От 1984 до 1991 г. е преподавател в катедра „Литература“ на Шуменския университет. От 1991 до 1995 г. е лектор по българска литература към Катедрата по славянска филология на Санктпетербургския университет. Защитава докторска дисертация на тема „Богословието на Йоан Дамаскин в староруската литература“ (1994) в МГУ „М. В. Ломоносов“. От 2000 г. е редовен професор по стара българска литература в Шуменския университет. Публикациите му са посветени на старата българска и старата руска литература, на новата и най-новата българска литература. Автор е на книгите „Етюди по поетика на историята“ (1994), „Хазарската полемика на Константин-Кирил“ (1999), „Йоан Екзарх Български“ (2001) и др.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display