0
1792

Мансарда
в Париж

DEnev

На Камелия

 

Париж никога няма да ни е достатъчен. И трябва да се примирим с това.

Затова – бъди доволен от твоя Париж. Толкова, колкото ти е бил даден. За ден, за два, за три.

Не ламти, не бъди лаком, Париж никога няма да ти стигне. Не можеш да го обходиш, не можеш да го разгледаш целия, не можеш да се наситиш.

Затова – запомни малкото. Хотела, в който си бил. Улиците, по които си вървял. Лицата, които си срещнал.

Твоят Париж ще си остане такъв – извървяните улици, след двудневното ненаситно ходене по петнайсет часа, изпитите кафета по масичките на тротоарите, разкъсаната по сгъвките карта.

Можеш да бъдеш горд – ти добре се ориентираше в Париж.

Стръмните улици на Монмартр и евтината картина за 20 евро на художничката полякиня, която подари на жена си.

Гледката от Сакре Кьор. Оттам, от високото, Париж прилича на атлазената кожа на жребец.

Несръчният акордеонист, изправен на малкото площадче, който се учеше да свири.

Не беше ли българин?

Не го попитахме.

Но застанал в сърцето на Париж, световния град, неговото несръчно свирене вече беше изкуство.

И дечицата, защото тяхно е Царството Божие, дръпваха ръцете си от ръцете на татковците си, изтичваха до него и пускаха в шапката му на тротоара монети. Понеже бяха деца и понеже тяхно беше Царството Божие, те първи оценяваха куража му, трогателното му усилие. Те някак разбираха, че изкуството започва оттук.

Бездомниците, страшните парижки клошари, налягали за през нощта на топло върху скарите на отдушниците край витрините на безумно скъпия магазин „Лафайет”. Къщите им от картони до витрините за милионери.

Но поне с клошари нас, от България, вече не можеш да уплашиш.

Толкова за два дена. Каквото си видял, видял.

На сутринта, преди да дойде рейсът за летището, слизаш да изпушиш няколко цигари долу на улицата пред хотела. Рано е, градът още спи. Поръчваш си на рецепцията кафе, двойно, черно, горчиво кафе и питаш колко струва.

– Нищо – казва момчето на чист български. Още едно българче, избрало чужбината. Още една отломка.

Излизаш отвън на тротоара с димящата чаша, сядаш на мраморното стъпало, положено тук според надписа над вратата, преди век и половина, отпиваш първата си горчива глътка от последното си парижко кафе.

До тротоара е паркиран огромен мотоциклет Хонда. Двамата пътници се стягат за тръгване. Приличат си, явно са баща и син. Бащата вече е седнал на задната седалка. Синът внимателно му сваля очилата, слага на главата му мека вълнена шапка, отгоре внимателно наглася каската, пак му поставя внимателно очилата и спуска плексигласовия протектор на каската пред лицето му. Поставя на ръцете му ръкавици, завива коленете му със специалната кожена престилка. После слага своята каска. Сяда на предната седалка, запалва мотора и двамата потеглят.

С такъв мотоциклет можеш да обиколиш света. Нещо като „Дзен и изкуството да се управлява мотоциклет”, само че сега синът вози бащата.

Това беше хубава раздяла с Париж.

Дзен-раздяла.

Допивам си кафето и се качвам в нашата двудневна мансарда да стягаме багажа.

Не отидохме на Айфеловата кула, Камелия.

Но Париж се смили.

Върху една евтина картина за 20 евро художничката полякиня какво друго ще нарисува, освен Айфеловата кула. Така че сега си я гледаме всеки ден, докато вечеряме.

Париж е способен на такива жестове.

Само картата не става вече за нищо, съвсем се разкъса по сгъвките.

Ако Париж ни покани отново, ще трябва да купя нова.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияСпор с Любен Зидаров
Следваща статияЛеви и десни перспективи за БДЖ