Начало Идеи Мара Белчева – изповедник на д-р Кръстев
Идеи

Мара Белчева – изповедник на д-р Кръстев

Румен Шивачев
17.05.2017
3847

Той държи на нея не само заради връзката ѝ с най-близкия му приятел, но и като незаменим изповедник на вътрешния му живот, на който дори жена му остава чужда, а понякога и враждебна.

Да се изповядваш някому означава да разкриваш неща, които са останали скрити за другите. Незабелязани или целенасочено укривани, тези неща имат особена роля и значение в съзнанието на изповядващия се. Те са винаги дълбоко лични и изключително важни и макар да са предназначени в най-добрия случай само за избрани, неминуемо се отразяват и върху външното поведение, ставайки достъпни, но чужди. Амплитудата на изповедите е огромна и едва ли може да се напише дори най-обща история на изповедта, а още по-малко пък тя да бъде теоретически обозрима. Изповедта може да бъде разпозната във всяка литературна творба, но едва когато маската на жанра бъде свалена и сравненията между съдържанието ѝ и извън-жанровите (литературните) фактори максимално се покрият, тя добива своята истинска стойност. Може би точно по тази причина най-подходящите жанрови форми на изповед са епистоларните и мемоарните. Не че другите жанрове не изразяват някаква изповедност, но търсената публичност, безадресността или стремежът да я превърнат в нещо повече от изповед, т. е. в изкуство, я отдалечават от подчертано личния ѝ – съкровен или важен – характер. Те де-интимизират нейното съдържание и поставят изповядващия се в една друга категория – тази на твореца. Изповедта е свързана, преди всичко, с “Аз”-а, за който тя не е нищо друго, освен истина, докато творческият акт размива и него, и истината, съдържаща се в нея. Затова между изкуството и изповедта съществуват както дълбоки връзки, така и огромни разстояния. Във всеки случай обаче те често взаимно се допълват и обясняват. Това прави изповедта важна за изкуството и културата, показвайки, че зад тях стои човек, а не просто име.

Досегашните ми впечатления са ме довели до убеждението, че нашата литература е силно обвързана с интимистично-изповедни мотиви и отношения, в които писателят се опитва да разкрива себе си допълнително – зад или изпод реализираното си творчество и извън критико-оценъчните му рецепции; зад или изпод публичната представа за него, за художествения му свят и за присъствието на този свят в процесите на съществуващата художествена култура, както и извън самосъзнанието му на човек, посветен на изкуството. Не се наемам да очертавам характера на тези мотиви и отношения, нито да ги съпоставям в контекста на европейската и световната литература. Вече бе споменато, че между художествения свят и личния винаги съществуват дисонанси. Достатъчно следи от изповеди можем да открием както в творчествата на нашите писатели, така и в техните мемоари и кореспонденции, поясняващи в една или друга степен причините и мотивите за раждане на произведенията им, на отделни детайли от творбите или на специфични страни в поведението, мотивите и характера им, които в действителност или привидно нямат нищо общо с творчеството им. Също така не е без значение, че у нас интересът към личния свят на творците не само не е спаднал, а дори се е повишил и не бих казал, че това се дължи толкова на промените в обществения живот през последния четвърт век. Този интерес винаги е съществувал в твърде висока степен. Кореспонденцията на Яворов с Мина и Лора, на Пенчо Славейков с Мара Белчева, на Траянов с Дора Дюстабанова, на Балабанов с Яна Язова, на П. Ю. Тодоров с Ив. Кирилов, на М. Арнаудов с Ив. Шишманов, писмата между Б. Пенев и Сп. Казанджиев; непубликуваните дневници на А. Протич и Ст. Чилингиров; не една и не две мемоарни книги и публикувани дневници – всички тези корпуси от текстове водят към представителното творчество на писателите. То пък, от своя страна, кореспондира пряко с конвенционални дисциплини като социология, философия, психология, изкуствознание, естетика и т. н., но се отдалечава от по-дълбоките основания на своето възникване и от представите ни за тяхното място като фактори в литературата.

Любов, прегрешение или някаква важна лична тайна, която не може да остане несподелена и капсулирана в съзнанието, стоят най-често в основата на изповедта. Тя е нещо повече от споделяне и обикновено се отделя от дневния запис или от други мемоарни жанрове например от спомените. Изповедта е разказ на „Аз“-а за себе си, чийто диапазон обхваща както съкровеното и драматичното, така и тривиалното въздействие върху него. Предполагайки диалог, тя често приема формата на писмо, макар че това не е задължително. Съвсем не са малко кореспонденциите между мъж и жена, които имат интимен характер, но и в които освен чувствата, се изповядва и тяхното участие в творческия живот; онази мотивация, която остава скрита между редовете, но настоява да се покаже, бидейки написана и предназначена за някого. Блестящ пример в този смисъл е кореспонденцията между Т. Траянов и Д. Дюстабанова. Не само от нея обаче е виден изключителният дял на жената както като индивидуален творец, така и като решаващ фактор за творчеството на мъжа. Ако в един аспект е муза, то в друг тя е избраният изповедник. Твърде красноречиво, общовалидно и аксиоматично е простичкото афористично изказване на д-р Кръстев в писмо до жена си: “Не мога да общувам само с брадати и мустакати”. Колкото и естествено да изглежда всичко това, трябва да се подчертае, че конкретните случаи са толкова различни, щото всяко обобщение изглежда повърхностно и непълноценно. Банално ясно е, че културата в своя представителен и мотивационен аспект не би съществувала иначе.

Всъщност кореспонденцията на редактора на “Мисъл” с някои жени разкрива част от многото ракурси на изповедта. При него могат да се различат три ракурса, в които доминира определена нагласа. Първият е чисто интимен с жена му Рада преди и малко след женитбата и раждането на децата им. В хода на кореспонденцията им обаче, тя добива критичен тон, като изповедните съдържания се насочват към личните му разбирания за свободно поведение (т. е. срещу ревността, която въобще действа потискащо на самочувствието и дейността му); към близкото минало между двамата (т. е. към спомените, които лично и по определен начин са го вдъхновявали) и към представите му за човешката личност, които той се опитва да практикува. От гледна точка на съвместния им живот д-р Кръстев е романтик, изповядващ мечтите си чрез миналото на двамата. Вторият ракурс може да се формулира като глобално-интимистичен, ако се съди по малкото известни писма и бележки между него и неговата студентка Ганка Коева, бъдеща съпруга на критика Ив. Мешеков. Той засяга многото страдания и неправдите по света, духовността на човека, която винаги е на изпитание, смисълът на живота и творчеството, върховния морал. Третият ракурс пък, обхваща кореспонденцията му с Мара Белчева. Тук редакторът на “Мисъл” изповядва лично преживените си “мисли и скърби” за покойните Славейков, Яворов и П. Ю. Тодоров, но и редица свои конкретни дела, мотиви и въжделения, за които само тя узнава. Може да се каже, че насоката на изповедността му е най-къса, но като че ли е най-пълноценна и многостранна. Изповедта му излиза от драматичния си „Аз“ и приема по-балансираната форма на разказ за онова впечатляващо, което не е така екзистенциално важно и дълбоко, но съдържа вътрешните му нагласи към външния свят. Именно тук д-р Кръстев споделя откритието си и изповядва силното му въздействие, което той очевидно не може да задържи в себе си – споменатата Ганка Коева. Откритие, което впоследствие ще предизвика бурна ревност у жена му, но и ще се превърне в тема на няколко тежки за критѝка заседания на Академичния съвет. И по всяка вероятност за преждевременната му смърт. Това става в писмо до М. Белчева от София, писано на 3 юни 1916 г.: “…За “Змейова сватба” едва сега се уясни и кристализира в душата ми, не без участието на една слънчева лъча, паднала бог знае от де и как в душата ми… Но да не си приписвам тъй големи заслуги, че не аз, а една студентка направи голямото откритие, което дава ключа за ІІ акт и следователно за цялата драма… Не, аз трябва да надникна дълбоко, много дълбоко в тая душа и да видя какво става там!”[1]. (По-късно М. Белчева се запознава с Г. Коева и е наясно с техните “тайни” чувства.)

При д-р Кръстев “надникването” в душите не е от вчера. Още в първите си дневни записки от 1891 г. и в дневника “Моите мисли и скърби” (1896) той се опитва да “наднича” в душата на Вазов и на някои свои приятели и сътрудници като Г. х. Бонев и особено Н. Висковски. За последния в края на наблюденията си заключава: “Той е един безполезен човек, но от нея висша безполезност, която сама вече краси и прави на света повече чест от всички полезни като нас, непоследователни екзистенции, които намират удоволствие да гледат как пада Сизифовият камък, възкачването на който е бил “подвигът” на живота ни! Но той е болен и едва ли дълго ще кара. Ако го преживея несломен, ако ми се паднат книжата му, аз ще се помъча да разкрия и да изрисувам тая рядка душа…”[2].

Д-р Кръстев е твърде непостоянен в своите дневници. Затова пък е изключително постоянен и настойчив в кореспонденцията си с М. Белчева. Дори често изисква от нея същото постоянство, като се опитва и да се сърди за мълчанието ѝ. Причината е ясна: “Тъй е тежък Вашият “случай”, че никой външен човек, струва ми се, не може да преживее ни най-слабо душевното Ви състояние. Нека светлата Пенчова памет Ви даде сила за това, което ще Ви даде и задачата, и съдържанието на живота”[3]. Той държи на нея, вече не само заради връзката ѝ с най-близкия му приятел, но и като незаменим изповедник на вътрешния му живот, на който дори жена му остава чужда, а понякога и враждебна. Всъщност кореспонденцията им започва още приживе на Славейков, но е твърде оскъдна на онези моменти на откровение, заради които често сяда да ѝ пише и които заемат съществена част в писмата му след смъртта на поета. Както в други писма, така и в тези до М. Белчева значимото понякога се смесва с делничното и битовото, а деловото обхваща широк диапазон, свидетелстващ за силното доверие помежду им – от превеждането на Ницше и бележките по нейните стихове до пълномощните, с които получава пенсията ѝ, за да я прати в Германия; от заръките какво да предаде на този или онзи до пренасянето на големи багажи през граница или поверяването на дъщеря му Офелия на нея при избора на пансион и учебно заведение. След смъртта на Славейков, Яворов и П. Ю. Тодоров техните имена нерядко присъстват в писмата на д-р Кръстев. Той почти винаги изразява личното усещане на тяхното отсъствие и при честото си спомняне за тях се ражда идеята за книгата “Христо Ботйов, П. П. Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров”, която споделя първо с нея. Особено характерни са за д-р Кръстев писмата му, засягащи смъртта на П. Ю. Тодоров, с когото “като че все ни оставаше нещо от сянката на Пенча, от сянката на онова, което бяхме преди четири години едвам”[4]. Редакторът на “Мисъл” включва и липсата на Яворов, последвал Славейков не по-малко прокуден от живота в лицето на сънародниците си. “Сякаш, Пенчо им зе душите със себе си и остави телата им само тук, да довършат земните си дела. Ако не е зел и моята и ми е оставил само тялото – че оттогава и аз колко съм живял с душата си”[5]. Веднага след смъртта на П. Ю. Тодоров за пръв път, като въздишка, смътно се прокрадва идеята, която той по-късно ще озаглави “Христо Ботйов, П. П. Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров”: “Ако успея всекиму от тях да въздигна по един мъничък спомен, не ще съм живял съвсем безполезно и съвсем недостоен – или недорасъл – за завидната орис, която съдбата ми е орисала, като ме е направила един от най-близките и най-доверените на мъченическата – потомството ще каже може би светата – троица на българската поезия в наши дни”[6]. “Мъченичеството” на автора на “Змейова сватба” в последните му дни д-р Кръстев описва в друго писмо, въз основа на разказа на Райна Тодорова, която: “дойде, само за да проблесне пред нас измъченият, изстраданият образ на новия Назорянин. Не напразно ходú той, приживе, последните години в Неговата сянка, не напразно го отведе в Гетсиманската градина – него и себе си… Жив образ на Христа – по-измъчен и от най-измъчената скулптура. Какъв мотив е тая чудна картина в цялата негова страдалческа епопея. Да бях живописец, само това бих написал до края на живота си”[7]. В този ред е задължително да се отбележи, че и предговорът на книгата му “Алеко Константинов. Шест статии” е предхождан от изповед, писана до М. Белчева. Първите страници са част от ръкопис, чийто текст почти буквално се покрива с началото на предговора и който е със зачертана дата 01. 11. 1917 г. Моето становище е, че именно това е писмото, от което произхожда предговорът. То представлява една изключително самокритична автобиография, водеща началото си от 1891 г. – “когато в септемврий 1891 г. демонстративно напуснах учителството” – до смъртта на Пенчо Славейков. Макар да признава наличието на идеали и ентусиазъм в себе си, редакторът на “Мисъл” безпощадно се връща към миналото си и повтаря: “Никога аз не си поставих една строго определена жизнена задача, никога не подчиних всички свои стремления, планове, замисли и капризи в служба на една-единствена върховна страст и никога нямах волята, желанието или съзнанието за необходимостта, повелителната необходимост да ѝ принеса в жертва всичко, що е мое, всичко, с което разполагам: здраве, семейство, обществено и материално положение, добро име. В душата ми бе раздвоеност и “свобода” – днес за едно, утре за противоположното, аз дилетантствах със занятията си; аз им се отдавах, защото ми беше приятен умственият труд, а не защото една отнапред установена задача на живота ми ги налагаше като дълг, без да пита приятни ли са те или не! Аз не бях роб на призванието си. А само който е имал силата, волята – самоотречението – да бъде роб на призванието си и в същото време да му принесе в жертва всичко – само той е бил достоен да влезе в третото царство на Ибсена, в царството на избраните души, да се приобщи към висшия живот на духа. Сега съм готов и, мисля, способен да сторя всичко това (дали пак не ми се струва само така?!), но кому е нужно то вече?! Колко сили за работа ми остават?! Вече слизащ отвъд хълма на битието, аз правя откритието, че съм останал чужд на безсмъртния копнеж на душата, на онзи неудържим порив, който казва: всичко или нищо! Който колебания не знае, който е сляп като Платоновия Ерос, защото вижда и иска да вижда само едно, и с душата си, не с телесните си очи!”[8]. Този дълъг цитат синтезира конкретиката на задъханите д-р Кръстеви самообвинения; трансформира конкретния изповеден “Аз” в авто-митологичен. (Забележително е, че д-р Кръстев не променя фактологията на своето минало, нито я нагажда към обществените събития, а само асоциативно добавя към интерпретацията му митологични фигури, творци и творения – естетизмът на неговата авто-митология се основава най-вече на “Аз”-овата конкретика на преживяното, а не се украсява с преувеличени и измислени събития post factum.) Цялото писмо пък безупречно разкрива стойността на Мара Белчева като изповедник на критѝка. Подобна, безпощадно самокритична равносметка няма според мен в българската литература.

Не само публичните личности обаче са тема на неговите изповеди до М. Белчева. Съвсем няма да е пресилено да се каже, че маститият критик изповядва всичко. Той е способен да разказва за всякакви хора, за всякакви срещи, за всякакви преживявания, състояния и чувства; за незначителни неща, които едва ли биха заинтересували и обикновен простосмъртен. Тази особеност – да разказва за себе си от почти всякаква настояща позиция, настроение или състояние – недвусмислено свидетелства за изключителна потребност на един вътрешно и постоянно самотен човек, търсещ “сродна душа”, пред която да излива и най-незначителните обстоятелства около себе си; която да бъде в буквалния смисъл непосредствен свидетел на вътрешния му живот, на житейското му всекидневие в неговото тривиално и необикновено протичане. Както отбелязах, изповедният “Аз” е свалил напрежението и е преминал към по-умерен тон на споделяне, който пък, от своя страна, не само илюстрира фрагменти от драмите на обикновените хора в онази епоха, но и до голяма степен разкрива основите на драматичния реализъм при д-р Кръстевата отвореност към изповед, водещ и до неминуемите му авто-митологични трансформации (както при всеки човек, понасящ силния интензитет на подобни колизии).

В дълго писмо от Костенец, писано на 22 и 23. ХІІ. 1915 г., д-р Кръстев, без литературност и излишна скромност, споделя с М. Белчева за своите планински похождения и битови дела. То е малка илюстрация на селския бит през една от зимите на военните години. Писано е в две части – “щастлива” и “нещастна”. Макар и различни, техните основания са съвсем близки – в една и съща среда редакторът на “Мисъл” може да се чувства в две противоположни душевни състояния. Разбира се, и “щастието”, и “нещастието” са споделени духовито, с една особена словоохотливост, резултат на чувството за близост с адресата и на трансформативното отдалечаване от себе си. “Щастието” си д-р Кръстев намира, точно когато “ми липсуваха всички културни условия за щастие! И вече пресмятах колко ми остава, за да достигна Whitman´а. Ходех всеки ден в село, разговарях се с жените за теглото им, помагах на някои да вкарат у дома единия мършав вол – жива мъка. Само не се случих там, когато Анна (нашата млекарка и приятелка) е клала прасето, а щях да добия, макар и слаба, идея за най-благородното занятие на културното човечество от 18 месеца насам”[9]. Разказаната от д-р Кръстев съдба на тази селска “приятелка” е съдба на много български жени през войните. Рано останала вдовица, тя “сега помислюва да си вземе един мъж “на вехто”, че ѝ тежи грижата за 4 деца и 140 кози”. Към тези кози той прибавя освен своята биволичка и кравата, която замисля да си купи. Д-р Кръстев не пропуска да изтъкне както нейната интелигентност, така и грижата за образованието на най-голямото ѝ дете – тя е “най-учената в село, евангелистка”, вследствие на което “дядо владика има с нея много да се мъчи”. А “маса и стол, разумява се, няма и 8-9-годишната Радка е легнала по корем, за да дигне глава и дясна ръка, да пише на миндеря. Скарах се хубаво и тая заран ѝ пратих маса и стол от моя склад”.

Все в същия дух на “щастие” д-р Кръстев разказва за “моите пет приятелчета – от 4 до 7 години – с които единствено говоря за високи неща тук, във вилите”; за безсънието, с което се “самобичува” – “че без самобичуване не може нито безгрешний Костенецки отшелник да достигне до мъченичество, до просветление”; за “прочутия чак до Пазарджик Ванчо, ланшният ми пазач, с белия кон – сега страшен враг на всякакви французи и англичани”, който оставя всичко и тръгва да се занимава с големите проблеми на Изтока и Запада, “дето Ксеркс не можа нито на косъм да бутне, а Александър Велики си уби младините”. Не само като финал на Ванчовата история д-р Кръстев обобщава разказите си за повечето съдби и лица: “Иди не се чудѝ на величието на мъничкото!”.

Подобни на “щастието” на критѝка са и разказите за “нещастието” му. То произтича от съвсем външна промяна и се дължи не на друго, а на самото “щастие” – “наистина съм нещастен, откогато съм щастлив – в охолен апартамент”. Все така непосредствено и без скрупольозност той разказва за малката Стоименка – “дрипавичка и мръсничка, като за целуване” – и семейството на останалия ѝ с едно око от войната “байчо Ангел”, на което не достигат 25 лв, за да се сдобие и то с крава, която да дои. “Обещах му тия пари и “по деня” ще върви”.

Но “нещастието” на д-р Кръстев навлиза в по-дълбоки измерения с констатацията, че през тези дни в Костенец е “отпуснат и неразположен и не четох нищо”, поради което не е направил “ни една жъртва пред общия наш олтар”. Завършвайки писмото си обаче, вероятно почерпал енергия от разказаното и споделеното, той се зарежда с книги, “за да ги отворя една след друга и да почна нощната служба”. Между тях са “На острова на блажените”, Вернер, Тургенев и “2-3 други”.

Ако обаче се запитаме въз основа на какво д-р Кръстев е ако не най-щастлив, то вътрешно най-удовлетворен, би трябвало да посочим писмото му до М. Белчева, писано в Габрово на 21. VІІІ. 1916 г. и публикувано от М. Неделчев. Че той има писма, в които обхваща най-широк спектър от своята личност, е безспорно. Но писмото от Габрово e максимално конкретизирано и уплътнено, като фактологическият материал е следван педантично от обобщения, отнасящи се за характера на вътрешното преживяване. Това е едно 5-дневно “щастие”, прекарано “от 11 до 16 авг., от соф. гара за Сливен, в самия Слив. И на връщане до Зимница, додето ме изпратиха мили за мен същества”[10]. Иначе между обобщенията тече обикновен на пръв поглед разказ за запознаване, описание на характер и външност и гостуване. Четвърт век след първите си “надниквания” в душите д-р Кръстев вече има значителен опит и действително се превръща и се чувства като истински “ловец на души”. Повече от видно е, че философско-естетическите и обществените му възгледи се поддържат от една постоянна потребност да ги намира в непосредствения живот; че “интимна страна на неговата университетска работа е и това благородно интелектуално “вербуване”[11]; накрая – че в това е и най-голямата му вътрешна удовлетвореност. Не може да не се обърне внимание и на обстоятелството, че в съществена степен – като “ловец на души” – редакторът на “Мисъл” отразява тяхното въздействие върху себе си, споделя душевния им ефект в хода на общенията. И в този смисъл М. Белчева остава един от постоянните адресати. Изобщо пространното споделяне на “душевните неща” с нея е подчертан приоритет за него. Подобна линия е водеща и в кореспонденцията на д-р Кръстев с жена му, а вероятно и с Г. Коева. Но въпросите за “душевните неща” съвсем не са затворени в тези три адресата. Ето защо в заключение ще си позволя само да обърна внимание върху един изключително сериозен, тясно изследователски проблем, който не е поставян в контекстите на д-р Кръстевата литературност и на личността му като културна фигура.

Думата “душа” и производните ѝ имат особен статут в цялата негова лексика. Те съвсем не са херметизирани в епистоларната му дейност. На задълбочени и различни интерпретации на душевното можем да се натъкнем в литературните, философските, естетическите, обществените възгледи на д-р Кръстев. Задължително трябва да напомня, че още докторската му дисертация – първият обемен и системен негов труд – е посветена на “понятието за душата у Лотце”. Не са редки случаите в науката и културата, когато първите трудове на учените подсказват естеството на заниманията, с които ще се ангажират цял живот; че те индиректно влияят върху цялата им по-нататъшна работа; че въз основа на тях, в бъдеще ще се определят насоките на търсенията, основите на позициите, на мотивациите и критериите им – били те научни или културни. Блестящ пример в този смисъл е К. Г. Юнг. Неговата първа дисертация “За психологията и патологията на така наречените окултни феномени” (1902) го прави първи асистент на отдръпналия се от Фройд Блойлер и разкрива естеството на новаторското му научно бъдеще. Проблематиката на дисертацията определя насоките в научно-изследователските търсения на Юнг в рамките на повече от половин век. За да не се разпростирам обаче, ще отбележа, че не “окултното”, което и тогава предизвиква негативни асоциации с “научното”, а пространното емпирическо изследване на духовното стои в центъра на неговите приноси както в практическата психология, така и в другите хуманитарни области (митология, религия, естетика, история на културата, социология). Във всеки случай, изповедите на д-р Кръстев пред М. Белчева в значителна степен насочват към някои важни негови текстове в  различни жанрове и издания. Освен споменатите книги, отделни изповедни фрагменти, насочващи към студии и статии като “Естетиката като наука”, “Живот за нравствен идеал”, “Изкуство и религия”, могат да се открият в цялостното епистоларно наследство на редактора на “Мисъл”.        

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.

[1] ЦДА, ф. 124, оп. 1, а. е. 98. Цитираните архивни документи от ЦДА и Научния архив на БАН съм публикувал в книгата “Другият доктор Кръстев. Дневници, писма и статии” – С., 2003.
[2] Научен архив на БАН, ф. 47, оп. 1, а. е. 10.
[3] ЦДА, ф. 124, оп. 1, а. е. 98. Писмо от 13. VІІІ. 1912 г.
[4] Пак там. Писмо от София, 8. ІІ. 1916 г.
[5] Пак там.
[6] Пак там.
[7] Пак там. Писмо от 27. ІІ. 1916 г., без място.
[8] Научен архив на БАН, ф. 47, оп. 1, а. е. 94.
[9] ЦДА, ф. 124, оп. 1, а. е. 98.
[10] Михаил Неделчев – Кръгът Мисъл в годината на големите литературни юбилеи, С. 2016, с. 80.
[11] Пак там, с. 83.

Румен Шивачев
17.05.2017

Още от автора