Етюд върху спектакъла на Маргарита Младенова по стихове на Цочо Бояджиев

Програма „Незабрава“ – „Носталгично дивертименто“, спектакъл, посветен на поезията на Цочо Бояджиев, сценична адаптация Маргарита Младенова, сценография Ивайло Николов, музика Христо Намлиев, фотограф Теодора Федя Цанова, участват: Албена Георгиева, Антонио Димитриевски, Вяра Миланова, Димитър Крумов, Иван Николов, Лора Тенчева, Мартина Пенева, Мартин Проданов, Надежда Колева, Преслав Търпанов, Рашко Младенов, Стефани Андонова, Цветан Алексиев

От какво се ражда поезията? От магически нарицателки на живота, от пазителки на сенките, от средновековни балади на жаждата, от скитници на битието, провесили крака от ръба на отвъдното, от конвулсиите на времето, захапало края си, от сезоните и звездите, които идват към нас, от око на птица, от сенките на тополите, от следобедите на меланхолията, от многогласи припеви на баналната повторимост, от вехтошарски склад на спомените, от ритъма на опустяващ град, от крайната душа и безсмъртното тяло, от мълчанието на живота. Артикулирани от театралния език на Маргарита Младенова тези въпроси звучат в Програма „Незабрава“ – „Носталгично дивертименто“, спектакъл, посветен на поезията на Цочо Бояджиев в театър „Сфумато“. Мисловна, но не умозрителна, поезия на свидетелстващ съзерцател, с очарованието на поглед, под който нещата разкриват същността си, а след това отново се затварят, оставяйки на брега на видимото „кухата сърцевина на живота“. Предизвикателството е необичайно. Възможен ли е сценичен превод на поетическа книга, разграфена от география на мислимото и топография на пасажи от други книги. Как звучи философската ирония и биха ли могли да се изрекат скобите на ерудитско знание в стиховете. Каква е интонацията на граматика без сегментация, без акценти в поетическа книга без синтаксис и пунктуация като „Кухата сърцевина на живота“ на Цочо Бояджиев (Изд. за поезия ДА, 2020). Маргарита Младенова театрализира „немотата” на поезията чрез сценографията на Ивайло Николов и музиката на Христо Намлиев. „Тези стихове не се рецитират“ – с това предупреждение започва книгата на поета. Но спектакълът е отвъд книгата. Стихове, които носят едновременно паметта на всички поетически Аз, зазвучават в акустиката на отделния глас, в контрапункта на гласове, в многогласие на съществуващото. Необходима е особена нагласа и посвещение на актьора, за да изличи себе си в мистериален хор на гласове и битие, в поетика на телата, в движение на смисъла. Това е не просто друга сценична техника, а различно изпълнителско самосъзнание – те успяват и ние им вярваме. Всъщност стиховете на Цочо Бояджиев не се рецитират. Актьорите изваждат от думите на поета релефи на паметта, мелодия на видимото, сюжети на погледа. „Защо му е на словото да става плът“, питат стиховете. И словото става плът. То е въвлечено в хореография на чувствата, в ракурси на телата, в динамика на себеизричането и себепознанието. Театралният език на Маргарита Младенова шекспиризира поезията – изкусният и изкуствен слог на поетическата реч става обичаен говор. Спектакълът ритмизира стиховете в повторения на битийното, в повторения на баналното, в дълги списъци на възможното, в мелодия на пиано, непредотвратима като повтарящ се следобед. С патоса на всички Маргарити на световната литература, режисьорът митологизира лабиринт без Минотавър с нишките на много Ариадни.           

„Кръжи неспирно около сърцето си човекът“ – изричат стиховете на Цочо Бояджиев. Човекът – творение, което помни ръцете на Създателя, но тукашно същество, е въобразеният и реален кръг на този спектакъл. Едва зрима, но отделяща завеса с игра на сенки (почти по Платон) е разривът между отвъд и декора на значения, „скрити под познатата подредба“, „тайника на смисъла“ (казват ни стиховете). Поетът е същество, обречено да обитава предела между Долната земя на болката и „Горната земя на словото“. Поезията на Цочо Бояджиев е познание, което не носи тъга, а мъдро разбиране за тъгата на света. Театралният превод на М. Младенова връща поезията към мистериалните тайнства на обредни игри, към древната неразделимост на ритуален славослов, към гласа и движението като артикулации на писаното слово. Цочо Бояджиев и Маргарита Младенова ни повеждат в ритуално пътуване, което започва с началото на живота, за края на което душата никога не е готова; слово-действие на памет, която предхожда, а не следва – паметта на поезията и изкуството. Последно обяснение в любов – към бъдещето. Ритуално измиване на душата. Поезията на Цочо Бояджиев е „жива вода“, пише Маргарита Младенова във въвеждащи думи към спектакъла.