Твърдят, че на персонажи от типа на генерала от КГБ Решетников и на маниакалния философ-евразиец Александър Дугин у нас обръщат преувеличено голямо внимание и ако строят убеждението си за опасността от Русия върху техните приказки, това убеждение е несъстоятелно. Не съм съгласен с тези твърдения.
Да, вярно е, че одиозният генерал Решетников – макар очевидно да е поддържал в продължение на години тесни контакти с цял рой български политици, е вече пенсионер (впрочем, ще стане такъв след месец), а „професорът“ Александър Дугин съвсем не е официален говорител на Кремъл и дори, май, няма вече постоянно място в академичните среди на Русия (а в България има за най-гласовити „фенове“ главно люде с определени политико-психични отклонения). Само че и двамата се радват на присъствие в онлайн телевизията с показателното название „Царьград“ и периодичните им изявления там тутакси получават отзвук в българското политическо пространство. Мисля, значи, че на тях е отредена съвсем не независимата от руската неоимперска политика роля, да изричат (да, грубо и арогантно) онова, което не могат да кажат направо нито Вл. Путин, нито С. Лавров.
Последните двама положително също мислят, че след президентските избори в САЩ, в България и в Молдова вече „и Вашингтон е наш, и София е наша, и Кишинев е наш“, но разбира се, да го кажат точно така би било скандално. Затова позволяват да го изрича с все по-истеричав тон евразиецът Дугин. Путин и Лавров, разбира се, не биха допуснали журналист да им зададе въпроса „Ако страната ни изпадна в световна изолация заради присъединяването на Крим, защо не играем ва банк на югоизток (т.е. на Балканите – б.м.)? Колко още можем да лицемерим?“ Но могат да позволят такъв въпрос да бъде зададен на „пенсионера“ Решетников, който пък успокоително да му отговори, че „да играем ва банк, според мен е рано… Ва банк значи война… Ще търсим други методи“. Въобще, ако някой си мисли, че Дугин и Решетников са „самостоятелни“ мислители, които говорят свои собствени фантазии, е доста наивен.
Не, те и двамата „пробват“ в публичното пространство два варианта на Путиновата политическа идеология, които официален Кремъл не може да изговори направо. Дугиновият се нарича борба за полирегионален (многополюсен) свят срещу евро-атлантическия „либерален глобализъм“.
В този свят – гласи въпросната идеология – има (изконни и вечни) цивилизации-полюси, със свои (също изконни и вечни) силови центрове и предопределени периферии, които американският „глобален хегемонизъм“ от поне три десетилетия се опитва да смаже, но които съвременна Русия на Путин е призвана, след падането на комунизма да „освободи“. В някакъв смисъл, както се вижда, идеологията на Дугин е „по-скромна“ от комунистическата, която на единия „глобализъм“ (евро-американския) противопоставяше направо алтернативен глобализъм (руско-комунистическия). Евразиецът днес ратува не за освобождението на „трудещите се от целия свят“, а за „освобождаването“ на „православно-евразийския свят“, на „азиатския свят“ („оста Дамаск-Техеран-Пекин“) и т.н. от американския глобализъм. Но ето защо, след победата на Тръмп, за Дугин вече и „Вашингтон е наш“. Окрилен от изолационистките предизборни обещания на новия американски президент, на евразиеца му се струва, че в Белия дом встъпва могъщ радетел именно за „многополюсния свят“ – президент, който най-сетне ще „прибере“ Америка от мондиалните простори, за да я превърне в „полюс“, в един от „полюсите“, естествено позволяващ на Русия и Китай (или Иран, или там, както в Южна Азия му е сгода на Дугин) да се превърнат също в „полюси“, всмукващи своите („естествени“) „периферии“. Прибирането на Америка в себе си ще отслаби и дезинтегрира и Европа, ще я върне в състоянието й до Втората световна война (т.е. Европа на отделните и противоборстващи си нации) и тогава Русия естествено ще си „вземе“ от нея онова, което „метафизически“ й принадлежи – западните периферни земи на „Евразия“ (нека обърна внимание, че като „евразиец“ Дугин не преувеличава значението на Православието, но също го вижда като разпростиращо се не по вертикала, а по хоризонтала на определени „изконно“ православни територии). За маниакалния „философ“ този процес на „многополяризация“ на света вече е стартирал. Критичната точка на обрата е в избора на Тръмп: ето защо тутакси след като „Вашингтон“ стана „наш“, паднаха и София и Кишинев и… предстои да „паднат“ още столици.
На когото това, което казвам сега за идеологията на Дугин, му се струва преувеличено или неточно, нека прочете възторженото му есе „Съкрушителната победа на Доналд Тръмп“.
На генерал Решетников принадлежи пък идеологията за „консервативната революция“. Тя според него настъпва по цялото протежение на Европа и преди всичко в централната и източната й част. Водят я сили, за които „основните неща са вяра, традиция, отечество, семейство“ и които доста скоро ще изметат политици „от типа на Оланд или Меркел“, тези „бюрократи с либерални ценности, които лъжат цели народи“, но които „вече са на заминаване, както замина г-жа Клинтън“. Според Решетников, който „скромно“ заявява, че напоследък бил говорил с „лидерите на някои консервативни партии в Европа“, между „нас“ (т.е. руснаците, „консерваторите“ от „Наш Дом Россия“ на Путин) и тях няма вече никакви разногласия. Нещо повече, в определени страни от Европа „консервативната революция“ дори практически е завършила. „Смятаме – заявява той – че в Унгария тя е почти реализирана“ („Будапеща е наша“). И ето: след избора на генерал Радев, който заложил в предизборната си кампания тъкмо на опорните пунктове на тази „консервативна революция“, ген. Решетников е обнадежден, че и в България тази „революция“ ще постигне успех (т.е. и тук „София е наша“).
След текста, който написах миналия път, аз нямам основание да се отнасям с лекомислие към идеологиите на Дугин и на Решетников, само защото те се изказват от двама „маргинали“ в руското политическо пространство. Да, те са маргинали (имащи обаче, повтарям, постоянна телевизионна трибуна, а ген. Решетников и сума сърдечни приятели в България). Да, идеите им се изказват бомбастично преувеличено и прибързващо триумфалистично, но те съвсем не са „нямащи нищо общо“ със същинската руска политика.
Нека обърна например внимание на упоритото внушаване от страна на кремълската върхушка, че цялото геополитическо пространство от Днестър и Черно море на изток е „естествена“ и „вътрешна“ сфера на руската политика и интереси. Това си е съвсем в духа на идеите за „многополюсен свят“ и значи – съвсем не е измишльотина на Дугин, а целенасочено руско (Путиново) политическо действие. Нима не е вярно, че Путинова Русия целенасочено налага (и вече, уви, почти е наложила) убеждението, че действията й в и около Украйна са нещо „естествено“ (защото Украйна е не част от света, а част от руския свят)? И че напротив противодействието и санкциите на света срещу хазайниченето на Русия отвъд държавните й граници (но отсам „границата“ на „руския свят“) са нагла намеса в нейните вътрешни работи? Русия целенасочено налага тезата, че има руски геополитически „полюс“, че към него се числят „по определение“ Украйна, Молдова, Грузия и по-широко – целият православен свят (т.е. и България)? По-нататък: нима с колаборирането си с Техеран в конфликта за Сирия Русия не се опитва да внуши на света, че американците нямат думата в Азия и че Русия се бори за нейната (на Азия) еманципация? Нима в Русия не се отгласят с едва прикрит ентусиазъм изказвания на приближени до Тръмп политици, заявяващи (или заявявали в миналото) например това, че „американците няма да започнат да воюват за Естония“ (която била „предградие на Петербург“) и въобще за Прибалтика (изказване на Нют Гингридж)? Всичко това е политика на изграждане (или евентуално договаряне с приветствания от Дугин Тръмп) на един „многополюсен свят“.
Както пък е политика на износ на „консервативна революция“ практически неприкритото подпомагане (включително финансово) на ксенофобско-антиевропейско-фашизоидни партии в Европа, а на места дори – конспиративни колаборации с местни превратаджийски групи (като в Черна гора).
И ето – на този фон броенето: „в Унгария консервативната революция е почти реализирана“, „хора от типа на Оланд или Меркел вече са на заминаване“, „Кишинев е наш“, „София е наша“ и т.н., макар да се върши от „маргинали“ или маниакални фигури от руската публичност като ген. Решетников или Ал. Дугин, съвсем не са за подценяване.
Решаващ следователно е въпросът: изборът на генерал Радев действително ли е елемент от разпадането на евро-атлантическия „глобализъм“ в точка, която не може да не ни интересува, защото живеем в нея? Начало ли е на опит за „реполяризиране“ на страната ни по посока на „Евразия“, „Руско-православния свят“ или както там му е сгодно да го нарече Ал. Дугин? Или – казано по Решетников: изборът на ген. Радев е ли етап от начеваща се и в България „консервативна революция“, която ще „измете“ предишни „либерални елити“, които се бяха „вкопчили“ в нея?
Сериозни въпроси, на които ще се опитам да започна да отговарям следващ път. Сега само ще обърна внимание, че ген. Радев отказа да даде ясен и отчетлив отговор признава или не анексията на Крим от Русия (признава или не руски „полюс“ в света), а едно от първите си интервюта даде на фашизоидно русофилския журналист Петър Волгин, като на излизане от него позволи да бъде заснет заедно с дейци на клуб (научен, политически или незнайно какъв), носещ името… „Via Евразия“.
