Марин Янев има късмета да е ученик на Боян Дановски, и то в знаменития випуск 1967. В неговия клас и в „успоредния“, на Методи Андонов, са фигури от калибъра на Катя Паскалева, Меглена Караламбова, Северина Тенева, Стефан Мавродиев, Руси Чанев, Стефан Данаилов, Илия Добрев, Кирил Кавадарков… Лесно е да се види, че всяко от тези сценични чудовища върви напред с необичайната си физиономия, фигура, „боя“ и „саунд“. Не и той. Външно гледано, в графата „особени белези“ следва да се запише „няма“.
Това е вторият му голям артистичен шанс. Не са чак толкова далеч времената, в които на актьорите се забраняваше да пускат бради или мустаци, за да се лепят безпроблемно театралните. „Лицето“ на Марин Янев може да поеме всичко, всеки темперамент и всякакви характери: от човешката нищожност и баналността, до всяка умствена концентрация, до всяка степен на строгост и суровост, но и на всяка щуротия, всякаква лудост. Тяхното „избиване“ прозвучава – върху фона на липсващите външни особености – изненадващо и извънредно мощно. За него не е никакъв проблем да играе успоредно внимателно-жестокия Мъж с бастуна („Какво да правим с виолончелото?“) и абсурдно смешния Ерик („Хубава риба“) например.
Споменатите два класа са от самото начало заедно – и в извънсценичните, и в сценичните лудории – в съзвучие и надиграване. Наистина от начало: още в учебните и изпитни работи на режисьорите от „горния випуск“, а именно Крикор Азарян, Красимир Спасов, Йордан Саръиванов, Николай Поляков. Още тогава Марин Янев оказва съпротива срещу щампата „положителен герой“, която все се опитват да му наложат и която той упорито и ефективно разбива. Неслучайно постоянен призив в малобройните му медийни изяви е: „Бъдете невероятни! Изненадвайте ни!“ и разпознава добрия режисьор по умението му да води актьора към изненада от самия себе си.
Марин Янев избягва да теоретизира, но пък обича умните актьори, онези, които имат алергия към опитите да бъдат дресирани, онези, които се дистанцират от външното и „дълбаят навътре“. Умният актьор Марин Янев тръгва от „защо“, за да отива към „как“, търси мотивите, които му отварят пътя към изграждането на характерите, прокарва целия процес през себе си и затова трудно позволява произволната и повърхностна намеса. Виждал съм го да играе собствена пиеса в пиесата, след като са се разминали радикално с режисьора. Но това са изключения, много редки случаи.
Онова, което белязва пътя на Марин Янев, е отговорността, постоянното ѝ практикуване. Не просто и само техническата. Той акцентира най-вече отговорността към публиката. Към желанието ѝ да бъде излъгана, но излъгана истински, не с лъжата на имитацията. „Истината“ е в странното „съзаклятие“ на театъра, в магията театър, казва той, която извежда от всекидневието и въвежда в друг, по-висок свят. „Високото“ е в задълбаването из тайните на човешкото, в опитите за тяхното проумяване. В което той открива същността на изкуството изобщо и на театралното – специално.
Дълъг и силен път, следва да се забележи. Той тръгва от Варненския театър през 1967 г., следва работата му в Пловдивския (1968/9), след това в „Сълза и смях“, а от 1985 г. до днес – в Народния театър. Ролята катапулт е несъмнено МакМърфи в „Полет над кукувиче гнездо“ (реж. Красимир Спасов) от 1980 г. В Народния театър дебютира като Дон Жуан под режисурата на Младен Киселов, след което се редят впечатляващ брой силни и стабилни роли. Изреждайки напосоки, бих споменал Клиф (в „Обърни се с гняв назад“, пак на Спасов), Хорацио в „Хамлет“ (реж. Асен Шопов), Мъжът в „Нирвана“, № 4 в „12 разгневени мъже“, Пасторът в „Посещението на старата дама“ (реж. Леон Даниел), образите, изградени в „Камината“ и „Вишнева градина“ (реж. Крикор Азарян), в „Спомен за една революция“ и „Гео“ (реж. Иван Добчев), „Лоренцачо“ (реж. Маргарита Младенова), „Църква за вълци“ (реж. Николай Ламбрев), „На дъното“ (реж. Александър Морфов), „Каквато ти ме искаш“ (реж. Стефан Москов), „Крал Лир“ (реж. Явор Гърдев), „Търси се стар клоун“ и „Хубава риба“ (реж. Ивайло Христов), „Какво да правим с виолончелото?“ (реж. Николай Поляков), „Вятърът в тополите“ (реж. Владимир Люцканов). И така нататък. Успоредно с това има поне двадесет участия в телевизионния театър и над петдесет филмови роли (между които в „Козият рог“, „Дело 205/1913 П. К. Яворов“, „Една калория нежност“, „Спомен за близначката“, „Дърво без корен“, „Жребият“, „Откога те чакам“, „Сами сред вълци“, „Барутен буквар“, „Очакване“, „Любовницата на Граминя“), без да броим озвучаванията, нашироко експлоатирали неговия спокоен и топъл глас.
Марин Янев, който страни от салонния и медиен шум и никак не обича да се пъчи, все пак е отличаван за театралната си работа. През 1980 г. получава награда на Съюза на артистите в България за МакМърфи, а през 1982 г. Наградата на София. През 1998 г. му е връчен Аскеер за поддържаща роля, през 2015 г. – Икар за водеща мъжка роля, а през 2020 г. му е присъден Икар за изключителен принос към българския театър. Реакцията му тъкмо на това отличие го характеризира отчетливо и плътно.
Като благодари за честта и не крие, че се радва, Янев изказва притеснение от формулировката „за особени заслуги към българския театър“. Склонен е, обратно, да види изключителните заслуги на българския театър в неговия живот, докато за себе си твърди, че просто си е вършел работата в хода на петдесет години, вършил я е с удоволствие, осъществявал се е и е живял чрез нея. Когато твърди, че не вижда някакви особени свои заслуги, добавя, че го прави не от скромност. Не за скромност става дума при него, а за трезв професионален поглед и захват.
Това му дава възможността хладнокръвно да говори за собствени несполуки, за провали, като например „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ от Брехт (Янев е в ролята на Мати), който спектакъл той и колегите му са превърнали в „едно от големите разочарования на Дановски“. Да говори и за представления, които ненавижда, така че молитвата му на път към театъра да е: „О, Боже, да мине и тази вечер!“. Но да говори неприповдигнато и за успешните си представления и филми, подчертавайки липсата на чувство за извънредност, за специална събитийност при тяхното създаване.
Както сценичното, така и социалното присъствие на Марин Янев е белязано от ненатрапчивост, деликатност, внимателност. Той излъчва доброта и мекота, съчетани с видимо омерзение от човешката лошотия и едно всеобхватно любопитство, доловимо и на сцената, и във всекидневното му общуване. Любопитството на онзи, който както не вижда нищо изключително в работата си, така отстоява актьорската професия като призвание, даже като месианство, обявявайки всичко останало за лъжа. Само за лаика може да прозвучи парадоксално, че трайното, живототворящото за него е тъкмо „летливият“ театър, а всичко друго му е временно и ефимерно.
При всичко това Марин Янев ще вземе утре да навърши осемдесет години. На какво прилича това? На междинен попътен знак, на какво друго.
На главната страница: Марин Янев в „Чаровно лято“, реж. Кр. Спасов
