Начало Сцена Мариус, Моисей, Ибрахим
Сцена

Мариус, Моисей, Ибрахим

7016

„Господин Ибрахим и цветята на Корана“ от Ерик-Емануел Шмит, превод Снежина Русинова-Здравкова, постановка и сценография Мариус Донкин, костюми Тони Кондев, музика Сашо Младенов, в ролята Мариус Донкин. Сити Марк Арт Център, 27 март 2023 г.

На 27 март, в деня на театъра, Мариус Донкин възстанови най-силното си представление, носител на половин дузина международни награди. Поставен от Снежина Танковска, моноспектакълът има премиера на 16 декември 2004 г. в Народния театър. Играе се постоянно до 2016 г., когато Донкин става директор на театъра и решава да се самоизключи като актьор от репертоара. Нарушава тази норма на рождения си ден през 2020 г., когато в същия спектакъл се сдобива и със сценичен партньор – самия Ерик-Емануел Шмит. Сега, когато Донкин е във всяко отношение изхвърлен от новото ръководство, представлението се завръща с обновена сценична версия в софийския Сити Марк Арт Център.

Когато през 1999 г. Ерик-Еманюел Шмит представя пиесата си „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, а през юни 2001 г. публикува едноименната новела като втора книга от поредицата си „Кръгът на невидимото“, той все още не знае каква драматична актуалност ще добие текстът му след септември на същата тази 2001 година. Темата за световните религии и взаимовръзките между тях е основна за Шмит доста отпреди това. Този текст е посветен на срещата между суфизма, една мистична версия на исляма, с иудаизма в пряко конфронтиране със съвременното всекидневие.

Разказът се води от името на в началото единадесетгодишния Моисей, еврейско момче от „Синята улица“ в девети арондисман на Париж, която в десети добива името „Rue Dieu“, „Улицата на Бога“. Момо, както ще го нарече господин Ибрахим, живее с коравосърдечния си баща, когото майката на малкия е напуснала веднага след раждането му. Момо се сближава с „кварталния арабин“, бакалинът Ибрахим, който всъщност е кюрд. След смъртта на бащата, той ще осинови момчето.

Отношенията между Момо и господин Ибрахим чертаят сложна крива на дистанциране, привличане, възпитаване и образоване в човещина, преминаваща през много бариери и включвания на други лица. В последна сметка Моисей приема исляма и заема мястото на „арабина на ъгъла“ (arabe du coin) сред преобладаващо еврейската улица. Действието следи изграждането на един характер, тръгващ от същински хаос и стигащ до мощен баланс на основните антропологически координати, отиващи оттатък формално-религиозните граници, отвъд всеки фанатизъм и тривиалните морални норми в посока към красотите и ценностите на човешкия свят.

Като всяка от пиесите на Шмит, и тази е едновременно съблазняваща и сложна – както за тълкуване, така и за сценично осъществяване. Многопластовата линия на действието предполага вече зрелият Момо да поведе разказ от името на растящото хлапе, да разиграе куп лица (родителите си, господин Ибрахим и господин Абдула, няколко проститутки и т.н.), при което едновременно да ги анимира, представи, коментира и вкара в отвъд-ситуативен диалог. Мариус Донкин излиза с чест от това нелеко предизвикателство, при което не просто удържа нивото на спектакъла допреди седем години.

Натрупал е допълнителна горчивина, но е разгърнал и по-мащабно разбиране за човека с неговите слабости, грешки и грехове. Лице в лице със сякаш все по-упорито оглупяващия ни и изстиващ за автентично човешкото свят, той – с усмивка, с благост – дава обеми на емпатията и на способността да се навлезе в териториите на доброто, откъдето да бъде практически постигано щастието и осъществяван смисълът – както на живота, така и на смъртта: на човешкото в неговата пълнота.

Първото сегашно представяне на спектакъла показа, че на Мариус Донкин предстои да до-обживее новата сцена. Налага се освен това да бъде премислена звуковата среда с нейната наследена отпреди почти 25 години илюстративност. Има детайли за преформиране, но те са все технически, нетрудни за преодоляване. Очевидното е, че възстановяването на „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ дарява на днешната софийска публика един силен спектакъл.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Свързани статии

Още от автора