Портал Култура представя късометражния филм на Александра Фучанска в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
„Мария“ (2021), режисьор Александра Фучанска, сценарист Мила Войникова, продуцент Мирамар филм
Въпреки че хората поколения наред са търсели вълшебната формула на щастието, то продължава да бъде една от най-големите енигми, а редица мислители поставят под съмнение автентичността на подобно състояние. Изглежда щастието е винаги интимно изживяване и въпрос на баланс и осъществяване на често несъвместими аспекти и фасети от личността. В десетките роли, които човек играе в съвременното общество, нерядко се оказва изгубен под купищата образи, които се наслагват върху него и прекъсват връзката със съкровените му нужди и желания. Късометражният игрален филм „Мария“ на Александра Фучанска разказва за непредвидимите и фантастични последици от вътрешния конфликт, завладял една млада жена.
Мария (Ирмена Чичикова) води живот, на пръв поглед безукорно уреден. Тя има прекрасна малка дъщеря и любящ съпруг (Дарин Ангелов), няма финансови проблеми и живее в семейна идилия. Въпреки това дълбоко в себе си е нещастна. Една сутрин вътрешният ѝ свят, който тя усърдно крие, както от другите, така и от себе си, се проявява с твърде необичаен симптом – тя започва да става невидима, но дали с това и проблемите ѝ ще изчезнат? Филм, който напуска пределите на реализма, за да ни запознае с трагичните последствия от неизказаните травми и душевни болки на съвременния човек.
Дългото и търпеливо потискане на чувствата, комфортната лъжа, която си е изградила, само и само да не се изправи пред крещящата от всяка пора на тялото ѝ истина, довеждат Мария до задънена улица. Никой в семейството ѝ не подозира какво се случва в нея. Единственият човек, с когото споделя, е нейният психоаналитик (Пенко Господинов), но дори и на него тя представя само парчета от емоционалния ребус, в който се намира. Мария крие съкровените си желания и мечти толкова педантично, че започва да губи връзка с тях и със собственото си тяло. Изправена пред тази шокираща ситуация, тя трябва най-сетне да направи избора, който е отбягвала, да свали маските, които е нахлузила. Една нелека задача, тъй като изглежда, че плетеницата на илюзиите е погълнала нейното самосъзнание и тя е забравила коя е и какво всъщност иска. И действително – какво я тормози? Може би липсата на приключение, предвидимостта на семейния живот, прекалено перфектният ѝ съпруг. Какви са нейните мечти? Така и не разбираме. Те са заключени в образа, който е изградила за себе си. Възможно е отговорът да се крие в нейното родословно дърво. За да прикрие изчезващите си ръце, тя носи ръкавиците на своята баба, сякаш в някакъв отчаян опит да нахлузи нейната самоличност вместо да се свърже със своята душевност. Показателен е моментът на семейната среща, когато строгата ѝ майка (Станка Калчева) иска да види какво крие под ръкавиците. Майка и дъщеря безспорно си приличат. Можем да си представим, че наслагваме два силуета един върху друг и те си пасват почти без разминаване. Дали пък доминиращото присъствие на майката не затъмнява радостта в Мария?
Напрежението расте и в кулминацията на необратимото изчезване обстоятелствата вземат решение вместо нея. Когато няма повече какво да крие и е изгубила напълно себе си, тя се отпуска в колективното, превръща се в чиста воля, тъй като вече не притежава персона, която да я възпира от действие. В епизод, напомнящ, макар и отдалече, вакханалията на вещиците от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков, Мария се впуска в магията на една нощ без ограничения и без задръжки. Влиза в своеобразна шутовска роля, която е едновременно освобождаваща за нея, но и провокативна за предразсъдъците на другите, удобно потънали в дрямката на комфорта и забравили собствените си желания и чувства.
Филмът на Александра Фучанска може да се прочете като психологическа драма, но също така и като сюрреалистична история, в чийто свят това, на което ставаме свидетели, е възможно. И в двата случая разказът работи. Посланието стига до нас. Кадрите са изчистени, без излишни монтажни усложнения, като по този начин се оставя пространство и се акцентира върху основния ефект, засягащ протагониста. Филмът провокира размисъл и насочва вниманието ни към фундаменталното значение на себеосъществяването, на откровеността спрямо вътрешния ни свят и нуждата да удовлетворяваме действителните си копнежи и вярвания.
Иван Врамин
