Начало Идеи Гледна точка Мартенички бели, бели и червени
Гледна точка

Мартенички бели, бели и червени

1733

Селски фрагменти V

Баба Марта бързала, мартеници вързала

Йордан Стубел

Не знам колко е бързала Баба Марта, но ако съдим по това, че годината е високосна, май не бърза много-много – с цели 24 часа закъснява. Което добре, от друга страна погледнато: в също една такава високосна година, 1912-а, „Титаник“ бързал, бързал, ама така и не стигнал. Потънал. Обаче ние, селските хлапета, без да сме наясно изобщо с трагичното прибързване на „Титаник“, бързахме ли, бързахме на 1 март да се окичим с мартенички. Преплетените червен и бял конец, вързани на ръката, си бяха от само себе си разбиращо се правило, никой не го поставяше под съмнение – нито възрастни, нито малчугани. Напротив, всички се окичваха с красивите плетеници – за радост, за здраве, за мир и берекет. На село този ден се чака с огромно нетърпение, брояхме го (и още го броим) за първи пратеник на пролетта. На 1 март в представите ни зимата си тръгваше – прав ѝ път! И ако се изхитреше да се върне посред март ледена и вихрушеста, люто ѝ се сърдехме, двойно по-люто я ненавиждахме: стига вече, зимо, писна ни от тебе, хайде, пръждосвай се от тука, нагрибай! Най страдахме за дърветата, подлъгали се в топлите дни да разцъфтят – сърцето ни се свиваше от това, че острият вятър, пресният сняг и сковаващият студ ще съсипят растежа им. Едно холистично усещане, без да знаем, че е такова, че така се казва: чувстваме природата, природното като неразривно свързани с човека и всички неблагополучия в нея и сред нея преживяваме като свои. И ни пада гардът, настроението демек…

Да унищожиш разцъфтелите дървета си е чиста проба убийство, поне такова ни беше възприятието. И затова така ни бе яд, когато мразът вземе, че настъпи непредопределеното за него време. Не само яд – страх също, защото и в съществото ни настъпва мраз. Лястовичките се свиват омърлушени в гнездата си, щъркелите напразно крачат из блатата. И ги жалим, и ни е мъчно… Между другото, в разказа „Нане Стоичковата върба“ Елин Пелин прекрасно е напипал отношението на селянина към щъркелите, затова историята така ни потриса. Не толкова за върбата, колкото за щъркелите и гнездото им. За разлика от митологичните представи на евреите, за които щъркелът е едновременно и мръсно, и благородно животно (в Левит 11:19 е обявен за нечист, поради което не бива да се яде наред с още 18 други птици) – когато попитали един равин защо е така, той отговорил: „Защото се грижи само за своите“, за българския селянин (а и изобщо за българите) щъркелът е символ на възраждането, възкресението, на обновлението на природата и на живота. Да прогониш щъркел, да отсечеш дървото, на което гнезди, означава да отвориш широко призрачните порти за нечистите сили и на лошия късмет. И съм убеден, че който и да се заеме с продължение на разказа (имах по едно време такава идея – да създам продължения на знакови за българската литература произведения, приказки и разкази), със сигурност ще опише как „сиромашкият двор на Нане Стоичко“ е станал още по-сиромашки, още по-окаян. Защото щъркелът е символ и на благоденствие, и на щастлива орис. Неслучайно Чичо Стоян го подканва: „Щъркел шарен, дългокрак, я затракай: „Трак, трак, трак!“. Затрака ли щъркелът дългокрак, урожаят ще е богат и хамбарите – пълни. И съвсем не на празно място щъркелът е, който носи бебетата – плодородието винаги е било негова грижа…  

Щъркелът е и смел, но не безогледно, а разумно, с мъдрост. В детството една от любимите ми книжки беше „Приключенията на Чипоноско“ на Йордан Милтенов. И макар той като писател хич да не е известен (Йордан Милтенов и като преводач не е, като шаржист също), смятам книгата му за шедьовър. Главният герой в нея, луничаво момченце с прозвището Чипоноско, по вълшебен начин се смалява и скита из мъничкия свят, из подводния свят, стига чак до Луната. В мъничкия свят му се случват разни перипетии, а накрая се изправя пред угрозата да бъде отнесен от хищни орли. Тогава обаче на помощ му пристига ято щъркели, които прогонват орлите и Чипоноско благополучно и невредим се завръща вкъщи. Историята е великолепна, интересна, поучителна, забавна и увличаща и на мен този мъничък луничав храбър Чипоноско и тези големи бели смели щъркели ми се виждаха като олицетворение на истинската дружба и на притичането в беда. Спомням си, че с моя най-първи приятел тогава, с когото заедно се връщахме от училище (разделихме се рано, в ІV клас той замина за Земен, където преместиха баща му), много сме си говорили включително за Чипоноско – бяхме и двамата от по-ученолюбивите, четяхме от малки, и това ни сближаваше и съответно ни вдъхваше увереност срещу по-разхайтените, но и доста по-отракани наши съученици. Символ на тази дружба за мен дълго време беше именно щъркелът. Прочее, такъв символ той си остава за мен и досега…       

На дружбата и на пролетта. Има различни поверия кога човек трябва да отвърже мартеницата – когато види цъфнало дърво, или на 22 март, настъпването на астрономическата пролет, или дори когато премине (макар че кога ще е в това никой не може да бъде сигурен) т.нар. „щъркелов сняг“ – той е, когато вали едро и мокро, на парцали и гъсто-гъсто, и не се задържа, ами се топи и само разкалва. В нашия край обаче заръката е, че мартеницата се сваля, когато видиш за първи път щъркел. И задължително трябва да я вържеш на цъфнало дърво. Тоест по възможност плодно и в никакъв случай иглолистно, нищо, че е вечно зелено. Борът, елхата, кипарисът са зима, не пролет. Хеле пък кипарисът – не просто зима, ами и смърт: в знаменитата картина на Арнолд Бьоклин „Островът на мъртвите“ точно кипариси ограждат мястото на вечния покой. Така че за иглолистни и мартеници – не ми говори, антагонисти са!…

Много е важно също как ще видиш щъркела, че да свалиш мартеницата: дали в полет – така е най-добре, дали щрапащ из полето/нивата/блатото в търсене на храна, или изправен на един крак в гнездото. Третата ситуация е най-непредпочитана, макар да не е зловеща, напротив – видял си го, пролетта е дошла, животът се е възродил. А дотогава си държиш мартеницата и се надяваш на щъркела… Прочее, аз и досега докато не мерна щъркел, не хвърлям мартениците. Което за човек, живеещ в града, си е кофти състояние – къде, аджеба, да го видиш тоя щъркел насред жълтите павета и зоните бе, це, де и прочие?!… Веднъж ги мъкнах до юни чак, та приятели, познати, а най-вече жена ми ми се дивяха на акъла. Суеверие е, знам, но пък книгите на един от най-големите писатели на ХХ век не само в България, но и в света не са ли целите изтъкани от суеверия?! – Йордан Радичков, разбира се. Всичките там негови тенци, караконджули, верблюди, таласъми и суматохи ги пълнят и препълват, създавайки по този начин свят колкото очарователен, толкова и страшничък. Суеверията са точно за това – да противодействат на отвъдните неземни сили, на всякакви духове, призраци и вампири. В крайна сметка да противодействат на смъртта. Или ако не да ѝ противодействат – на смъртта не може да се противодейства, тя може само да се отлага, – поне да я поотдалечат във времето и в пространството. Творчеството на Радичков е тъкмо това – отместване на смъртта; хващаш я за ръката и я отбиваш някъде встрани и около. Което не значи, че престава да съществува, но не ти е пред очите все пак. Всеки суеверен жест, ритуал, акт я отмахва по-нататък и по-нататък…

Мартениците също са суеверие – бели и червени, та да сме румени и засмени. Чувал съм за някакви ревностни правоверни, фанатици от всякакви християнски конфесии, които вървели и късали от дърветата окачените там мартеници, тъй като били езически символи. Мисля обаче, че подобно верско чистофайничество е обречена работа; обречена, загубена и пропаднала. Защото българското православно християнство цялото е подквасено със суеверни примеси и в това е неговата специфика и спрямо руското, и спрямо гръцкото православие. Може би само румънците ни приличат (неслучайно те също си слагат мартеници), както и сърбите донякъде, а за северномакедонците да не говорим, нали сме си братовчеди… Северозападът е пълен с такива поверия: след погребение например на външната врата чака възрастна жена с глинена паница, пълна с горещи въглени. Всеки, преди да влезе в двора, трябва да вземе въглен и да го заметне през гърба си – така се освобождаваш от духа на мъртвия и от мъката по него. За покритите огледала няма да отварям дума, те са навсякъде, нито за бдението над мъртвия, че да не го прескочи някоя котка – пфу, сатана! Но и в големите религиозни празници могат да се открият привнесени елементи, литията, да речем, която в село Бързия е неотменим момент от Великден. Отиваш на гробищата, за да се видиш с мъртвите си близки. На Сирни Заговезни пък палехме оряци – полети с нафта или бензин парцали и остатъци от гуми, завързани на метална тел, които се въртят над главата, придружени със заканата, извикана гръмогласно: „Ей, дедо попе, пущи момата, оти шти запалим брадата!“. Хич не си падах по застрашителната песничка, тъй като – бидейки от попска фамилия (дядо ми Димитър е бил свещеник, а чичо ми Кона още служеше в селото), прякорът ми беше Попето и дечурлигата не спираха да ме подиграват и кодошят. Ала събитието си струваше и хич никога не съм се и замислял да го пропускам. Пък и майтапите са си неотменна част от селското всекидневие, всеки бъзикаше всекиго. Че и как да се откажеш от такова въодушевяващо преживяване: качили сте се на Бръдо, запалили сте огън от автомобилни гуми – смърди, та се не трае, но пламъците са високи, прескачате огъня и бабаитствате, въртите оряците – а бе, романтика, селска романтика…  

Прочее, Сирни Заговезни, Денят на прошката, обикновено е през март, месеца на мартеницата. И ето как радостта от идващата пролет естествено прелива в смирението и почитта към другия, а различните суеверия – в християнски духовни практики. Селският човек не се замисля за подобни съответствия (или несъответствия, както искате), просто ги приема и строи живота си според тях. Без да ги проблематизира, а плавно и елейно – когато е 1 март, носи мартеница, когато е Сирни Заговезни – пали оряци, когато е Рождество – става от масата и скача, за да е здрав добитъкът… Всичко е свързано, всичко си следва равномерно, правомерно и закономерно – нито е нужно да го насилваш да прибързва, нито пък можеш да го сепнеш да се забави. Агале-агале…

Единствено Баба Марта бърза – да върже мартениците. Освен ако Йордан Стубел не си измисля. Ама, от друга страна, от какъв зор да си измисля, той не е селянин, софиянец е – може и да не знае, че не бива да се бърза. Е, ние в Бързия знаехме…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора