Начало Идеи Гледна точка Мастило и кръв
Гледна точка

Мастило и кръв

6905

Дъжделив и мокър ден, изнизващ се под сивия сумрак на облаците. Мислите ми блуждаят под капките дъжд, поемайки в една или друга посока, особено щом под облаците се мерне синьо, измито небе. И без да знам защо, в съзнанието ми изниква споменът за едни жълти стени, стените на Зоопарка, които заграждаха някога това място, наричано още „зверилницата“. Спирам се за миг, за да ги възстановя в съзнанието си – високи тухлени стени в мръсножълт цвят, откъдето се разнасяше ръмжене на животни и остра миризма на хищници, най-вече в частта откъм стадиона. Някога това място е било „край на града“ – с всичко, което предполага подобна констатация, препращаща към силите на сумрака. Вече съм разказвал в една софийска история за убийството на Александър Греков през 1922 г., случило се на ъгъла на улиците „Шишман“ и „Гурко“, и как по-сетне телата на предполагаемите му убийци (с прякорите Личката и Кибрита) били изхвърлени тъкмо тук, край днешния „гръб“ на паметника на Червената армия завоевателка.

Много се е гърмяло по онова време из София. И кой бе казал, че за разлика от съотношението между швейцарския франк и лева, което било поне двайсетина пъти в полза на първата валута, у нас човешкият живот е бил винаги в пъти по-евтин? Не беше ли Йосиф Хербст? Което ме подсеща, че и той е живял буквално отсреща, а бедите в късния му период тръгват оттук. И изведнъж реших, че след като някога последвах сянката на генерал Вълков, резонно е да тръгна по стъпките на жертвата му – в случая Йосиф Хербст, едно от лицата на българската журналистика.

Животът на Хербст е богат на обрати, трудно би се побрал и в огромен роман. Роден е в Одрин, в заможно еврейско семейство от Австро-Унгария, баща му е бил директор на Хиршовата железница. Фамилията решава да се установи в Княжество България, стават български поданици. Младият Йосиф мечтае за военна кариера, носи душа на мускетар, а пише блестящо, при това на няколко европейски езика. Вкъщи говорят немски, френският му е богат на сравнения и остроумен, владее добре английски. Учителят му по български Добри Ганчев, който му преподава във Военното училище, не може да се начуди на съчиненията му, предрича му място в българската литература. Стоян Михайловски, предавал му френски в Първа мъжка гимназия, започва да го кани в дома си, където Хербст се запознава с Пенчо Славейков, д-р Кръстев и Симеон Радев. Аферата „Драйфус“ във Франция, разпалила антисемитски настроения в цяла Европа, затваря обаче пътя му към кариера в армията, защото тогавашният военен министър издава негласна заповед „да се внимава с евреите“.

Тогава амбициозният Хербст се впуска в журналистиката, първо издавайки вестник в Русе, а после и в София. Статиите му се четат, фрази от тях се помнят и се цитират дълго. Той влиза в кръга на „българановците“, но посещава и дипломатическите салони, кореспондент е на няколко световни издания. Това е „първият Йосиф Хербст“, този до началото на Първата световна война. През 1915 г., когато България търси себе си между Антантата и Тройния съюз, звездата му ярко изгрява. Правителството на д-р Васил Радославов (може би не без подсказването на Виена) му предлага да оглави Дирекцията на печата. Това означава, че нищо, което се публикува оттук насетне в България (а и за нея – през чуждите кореспонденти), не може да види бял свят без неговото съгласие. Това е „вторият Йосиф Хербст“, „военен цар“ на българския печат. През януари 1918 г. обаче е уволнен от министър-председателя Радославов, с когото влиза в сериозен конфликт. Пратен е да се сражава на първа линия, където пише прочутото си „Писмо от фронта“. Заради него прекият му началник ген. Сава Савов става военен министър. Цар Фердинанд е силно впечатлен от писмото, което получава в качеството на рапорт от генерала. То започва с цитат от войнишка картичка, писана в окопите: „Няма да се оправят нещата, докато всеки отпускар не донесе със себе си 4 бомби…“. Развръзката е известна.

След катастрофата във войната Хербст замлъква задълго. Явно търси себе си, както отбелязва биографът му проф. Филип Панайотов. Става прокурист на няколко чуждестранни търговски дружества, пише кратки и блестящи „езикови бележки“ във в. „Развигор“, където го канят проф. Балабанов и Елин Пелин. След преврата на 9 юни 1923 г. големият журналист в него пак се пробужда. Започва да издава вестници, които властта закрива един след друг. На висок глас изговаря остри и неудобни истини, за да изгори в мрачините на българската гражданска война. Именно този „трети Йосиф Хербст“ е най-познат и остава в историята. 

Само че къде е живял той в края на дните си? Имам спомен, че е било близо до мястото, на което се намирам в момента, защото с това е свързана и историята на едно политическо убийство, за което ще разкажа след малко.  

Ровя из телефона си, но без успех. Слава Богу, спира да вали. Изведнъж се сещам, че преди години държавните архиви дигитализираха полицейското досие на няколкостотин известни политически и културни дейци. Тук вече имам успех. Странно е колко малко документи съдържа папката „Хербст“ в Дирекция на полицията. Едва три на брой. Но единият от тях е „Въпросник за установяване самоличността на лицето“, където има посочен негов адрес – улица „Любен Каравелов“ 3.

Свървам по „Любен Каравелов“ и веднага спирам на номер 3 – пред една жълта кооперация от 20-те години с еркери и олющена от времето входна врата. Дали тук е бил домът на Хербст? Опитвам се да извикам в съзнанието си една от снимките, на която той работи в кабинета си – седнал на виенския стол, с неизменната хаванска пура в едната ръка, а с другата – посягащ към златния джобен часовник… Истински бонвиван. В същото време думите на този човек с вид на „салонен буржоа“, излитат със скоростта на куршуми:

„Вестникарят е бърз, пише той, защото ти, читателю, си станал много нервозен и бърз. Аз помня баща ти, който имаше намерението да чака само три пъти в седмицата вестник, а ти го искаш два пъти на ден“. За да стигне до заключение, валидно и за днешната онлайн среда: „Дългите статии, дори когато са добри, са лоши. Малцина ги четат. И когато ги четат, нищо не задържат в паметта си от прочетеното. Малко, та сладко“ (Йосиф Хербст, „Вчера, днес и утре. Из спомените и бележките на един публицист“, 1924 г.). Изглежда сякаш писано днес, а е публикувано преди сто години.

Докато размишлявам над изяществото на кратката и отсечена Хербстова фраза, продължавам да се въртя около входа на „жълтия дом“. Давам си сметка колко налудничаво изглежда това отстрани, ала имам ли друг изход? Изведнъж вратата се отваря и отвътре излиза млада жена в спортно облекло. Настигам я и с молба в гласа питам не знае ли кога е строена сградата, чувала ли е тук да е живял Йосиф Хербст. Тя, леко притеснена, ми обяснява, че е купила апартамента си преди три години, но изобщо не е погледнала в нотариалния акт кога е строена кооперацията. Отворената входна врата води към тясно, твърде тясно стълбище, но с излъскани белокаменни стъпала. Колко ли стъпки помнят те през годините? Изведнъж си представям как Хербст, елегантно преметнал палто през ръка, слиза по тях, опирайки се на тънкото си бастунче, а зад него се мярва стройната и грациозна фигура на съпругата му Виола Каравелова, толкова наподобяваща сестра си Лора, но по-стройна и със синеоки лъчисти очи.

Май твърде много започвам да фантазирам. Пак оглеждам еркерите на сградата и си давам сметка, че там чудесно се вмества изискан виенски салон, какъвто виждаме на някои от съхранилите се фотографии на Йосиф Хербст. Широка писалищна маса, виенско преспапие, до което в кутийка е лежало бижуто, изковано от трите шрапнела, които били извадени от него след раняването му на фронта. По стените – политически карикатури на Александър Божинов, подарени на приятеля Хербст, както и портрет на самия Божинов, работа на Елин Пелин (Елен Пелен, както Хербст го кодоши заради френското произношение на псевдонима).

В този миг друго момиче се насочва към входната врата. Отново повтарям питането си. То също смутено признава, че не може да ми помогне. С усмивка уточнява, че тук е живяла прабаба му. А щом е на 23 години, както само ми казва, най-вероятно „жълтият дом“ ще да е съществувал още в началото на 20-те години на ХХ в. Тоест напълно възможно е Йосиф Хербст и Виола Каравелова да са живели под наем тук.

„А защо издирвате този човек?“ – пита симпатичното момиче с леко румени бузи, видимо удивено от странния мой интерес.

„Защото, отвръщам ѝ аз, това е дълга история. В която този голям журналист и някогашен ваш съсед, се оказва намесен заради българската гражданска война, започнала преди сто години…“. През една февруарска зимна нощ на 1925 г. Хербст чува шум на автомобил, още не си бил легнал, навярно пишел някоя статия. Тогава в София автомобилите били рядкост и подобен шум правел впечатление. Призори чува свирката на постовия стражар, който дежурял на „Паренсов“, и разбира, че се е случило нещо. Когато журналистът излиза от дома си, забелязва как до срещуположната стена на Зоологическата градина се тълпят хора и някаква черна купчина лежи върху белия сняг. Труп на човек, чиято глава е увита с палтото му. При огледа става ясно, че мъжът е бил удушен другаде, а тялото му е захвърлено тук – за страх и назидание. На гърдите на жертвата е поставен следния надпис: „Иди на съд пред прокурора Димчев“.

Момичето изглежда леко стреснато от моята „черна хроника“, но остава да чуе края ѝ. А аз набързо ѝ разказвам как главният редактор на „Вечерен ек“ описва цялата тази история, тръгвайки от едно тяло, захвърлено под неговите прозорци през 1925 г. Хербст скоро разбира кой е убитият – Вълчо Иванов, виден комунистически функционер, поредната жертва на политическите убийства в България. Лично познава окръжния прокурор Димчев, споменат на бележката, също убит от неизвестни лица. И се пита: нямат ли край тези политически убийства? И кой ще бъде следващият? Затова излиза с гневната статия „Удушен и изхвърлен на улицата“, в която търси отговорност от властта в „столицата на демократична България, която се управлява от най-просветеното правителство“. В това е ужасът, пише той, „на днешното подло и най-гнусно време“.

„Чували ли сте какво се случваше през 90-те? Стреляше се навсякъде“ – питам моята събеседничка. Момичето кимва с глава. Разказвали са ѝ вкъщи, там, където най-добре се учи историята. След което си тръгва, потъвайки във входа на „жълтия дом“.

А аз оставам навън и сам с мислите си. За това как един журналист като Хербст, който също е имал своите лутания и колебания, своите приятели и неприятели в различните лагери, решава да изрече истината за започналите братоубийства. Такава, каквато той я вижда. От първо лице, пристрастно и субективно. Нали, по неговите думи, „само субективната статия е честна, а след това може да бъде добра или лоша“:

Гърми се много из Софията. И все на месо. И бомби много избухват; тук и по всички крайнини на така измъчената, разтревожена страна. Гърми се с пушки, револвери, из засада, при изпълнение на служебен дълг, при преследване на заподозрени и съмнителни лица, при конвоиране на престъпници, затворници или обвиняеми, при легитимиране, при какви ли не случаи, при които и преди, и след изнамирането на огнестрелното оръжие обикновено си служеха хората с други средства, поне по-малко опасни и несмъртоносни. Гърми се в делник и в празник. Пукотът на пушки, револвери и бомби раздра вече и иначе натежалата атмосфера, и сърцата на трезвите, съзнателни граждани, които ценят живота на всеки, роден от майка. Гърми се много и със слова, които обаче не святкат. Време е вече да се чуят, от които и откъдето трябва, слова, които не само да гърмят, а да святкат, да святкат със силата на любовта и примирението, слова, които да накарат притежателите на револвери да ги сложат на олтара на гражданския мир или да ги скрият за „зор-заман“, слова, които да не увеличават в никакъв случай броя на притежателите на огнестрелно оръжие.

Само че до „примирие и любов“ не се стига. Стрелят всички: стрелят комунисти и земеделци, стрелят военни и македонци, властта, която се прави, че нищо не вижда и не чува, също „стреля“ зад кулисите, твърдейки, че имало само „неотговорни фактори“, заради които изчезват хора.

А какво става с Йосиф Хербст?

Той, който по произхода си е „буржоа отвсякъде“, а по брак – свързан с Каравеловата партия, вляла се в управляващия Демократически сговор, бива заклеймен като „комунист“ и „продал се на Коминтерна“, и на свой ред, „изчезва“. След атентата в „Света Неделя“ (16 април 1925 г.) го прибират за „малка справка“. Обвинението – бил предварително уведомен за атентата, поради което единствен излязъл с извънреден следобеден брой на „Днес“. И до ден днешен жълтата преса възпроизвежда тази небивалица. А истината е, че той сваля готовия материал под главата на вестника и на коляно в печатницата пише статията „Сатанинско злодеяние“, която започва с думите: „В този момент, когато вестникът се печаташе, в 3 и половина часа, ужасен гръм разтърси столицата, грамадни облаци дим се вдигнаха от черквата „Св. Крал“ и изпочупи прозорците на целия квартал… На покрива на черквата изглежда да е била поставена адска машина, която избухва и целият покрив се срутва върху пълната черква…“

Какво повече и каква предварителна информация е необходима, за да се опише това „сатанинско злодеяние“?

След вечерния негов арест съпругата му Виола Каравелова, изплашена до смърт, намята някакво палто върху нощницата и тича при майка си – мъдрата старица Екатерина Каравелова – жена, която е уважавана от цялото българско общество, близка и до двореца. Можем само да си представим как уплашената жена е тичала от дома си по улица „Гурко“, за да стигне до майчиния дом на улица „Ангел Кънчев“ 10.

На заранта полусляпата г-жа Каравелова и дъщеря ѝ Виола тръгват по всички инстанции. От „Обществената безопасност“ им казват, че Хербст е вече освободен. Чакат го, но той не се прибира вкъщи. След ред просби става ясно, че бил преместен за кратко в Четвърти участък. Но бил пуснат и оттам. Казват им, че може да е в училището „Константин Фотинов“, там също имало арестувани. Следите му се губят завинаги.  

От един спомен на неговия познат, поета Трифон Кунев, известен с псевдонима си Ланчелото, става ясно, че заедно били задържани в Четвърти участък. Така знаем нещо за последната нощ на Хербст. Двамата се познавали още от времената на „Българан“. Всички били убедени, че Хербст първи ще бъде пуснат на свобода. Връзки в Двореца, зет на Каравелова, големи контакти в Европа, бивш кореспондент на четири-пет световни издания…

Към четири часа сутринта извикват името му, изглежда, че го освобождават. Той явно е имал някакво лошо предчувствие, щом поверява тефтерчето си на Трифон Кунев, което така и си остава непотърсено. Съдбата на Трифон Кунев също е тежка и показателна. След 1945 г. той пак ще лежи в затвора заради „свободата на словото“. Едно кърваво колело задълго надвисва над свободната българска преса. То минава през Гео Милев и Хербст, които са в левия спектър. Но не пропуска Александър Греков и Никола Милев (първите редактори на буржоазния вестник „Слово“). Третият редактор на вестника – Тодор Кожухаров – ще бъде убит от Народния съд през 1945 г. Ще оставят да умре в Белене и редактора на социалдемократическия в. „Свободен Народ“ Цвети Иванов.

Все заради „словата, които вече не святкат“.

В отчаянието си Екатерина Каравелова пише писмо да княгиня Евдокия, сестрата на царя:

Мила, драга, княгиня Евдокия,

Останах тая нощ у дома, за да се разтуша от нерадостни мисли. Пиша Ви не за да моля за застъпничество на Хербст, за каквото ме обвиняват, че съм се обръщала към Негово Величество Царя и към генерала Лазаров, и не зная към още кого ли не. Не милост, а правосъдие и правда всички очакваме. Тия кошмарни дни и нощи почват да притъпяват тая вяра…

Неотговорни фактори да се разпореждат и да решават в мрака на нощите кой да живее и кой да мре – по тоя начин ли ще се успокои злочестата ни и изтерзана страна?…

Писмото остава без отговор. Какво ли е могла да ѝ каже княгиня Евдокия? Че „такива са времената“?

В досието на Хербст има един документ от 1927 г., две години след като е „безследно изчезнал“. От него става ясно, че продължават да следят Виола Каравелова-Хербст. Поставени са следните задачи: С кого се среща? Има ли връзка с нелегални и конспиративни среди? Кой дружи с нея?

Истината е, че година-две след изчезването на Йосиф тя като бледна сянка продължава да броди между „Юнион Палас“ и Градската градина. И пита всички подред – „Не сте ли виждали Йосиф Хербст?“ Хората са потресени. Някои се чудят, че още не е затворена в болница. А тя обикаля по софийските улици в светъл тоалет, на който е закачила портрета на своя съпруг.

И най-мерзкото: наобиколят я лица, бивши и настоящи служители на полицията, които ѝ дават фалшиви надежди, че Йосиф Хербст бил жив. Че скоро ще го освободят и той ще се върне у дома. Ходят на гощавки в дома ѝ, в същия този „жълт дом“. Изнудват я за пари. Майка ѝ, осъзнавайки напълно помраченото ѝ съзнание, се намесва. И никой повече не я вижда, докато не угасва някъде през 1934 г.  

„Видяхме и виждаме какво ли не в България“, пише Йосиф Хербст в една от ранните си статии, публикувана през 1901 г. „Видяхме шайки и безномерни стражари да стрелят в народа на изборното място; видяхме позора на печатно слово и изневеряването на народа в неговата сила; видяхме такива хора след това да учат народа на морал; видяхме самозвани апостоли и писатели, които плюха на това, което вчера проповядваха и проповядват това, което вчера оплюваха; видяхме горещо да се стиска ръката на вчерашния подлец и убиец; видяхме как обществото го приема и му дава място и прехрана в своята среда… Видяхме много неща в един период от 25 години свободен живот, но какво ли още имаме да видим?!“

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора