Начало Книги Мафия в Прага
Книги

Мафия в Прага

Михал Вивег
28.10.2017
2931
Михаил Вивег

В основата на романа на Михаил Вивег, издаден от „Парадокс“, са престъпления, действително случили се в Чехия, а паралелите с българската действителност са смайващо явни.

Плетеницата от „корумпирани политици, марионетни съдии и прокурори, кметове-престъпници, икономически кланове от бивши чейнчаджии и хора от ДС, странни охранителни агенции, скрити камери и незаконни подслушвания, комисионни от порядъка на стотици милиони, заплашителни есемеси, незаконни партийни каси, източени банки и фондове, купени конкурси и неразкрити убийства“ губи националната си уникалност с всяка следваща страница, а диагнозата „тука е така“ се превръща в обща източноевропейска мантра.

Издателство „Парадокс“ се ангажира да преведе и поднесе адекватно на българските читатели последните два романа, които Михал Вивег успя да напише, преди да бъде покосен от тежък инсулт – освен „Мафия в Прага“, съвсем скоро ще видим на пазара и „От Храда вее мраз“.

Михал Вивег (1962) е един от най-популярните съвременни чешки писатели, и несъмнено най-продаваният. Автор на 29 романа, от края на 90-те години той публикува по едно ново заглавие всяка пролет, в стартов тираж от около 50 000 броя. Вивег е носител на редица награди, книгите му са преведени на 24 езика, като по тях са заснети 10 филма, а някои са адаптирани и за театрални постановки.

Михал Вивег, „Мафия в Прага“, превод от чешки Анжелина Пенчева, научен редактор доц. д-р Владимир Пенчев, автор на бележките, корица Живко Петров.

Мафия в Прага

Понеделник

1
Кожодера бе събуден в три и половина през нощта от упорито стържене на ламарина.
Звукът идваше от място някъде под покрива. Мъжът напразно се опитваше да заспи отново. Това му се случва­ше многократно от няколко години насам – тук в дълбо­ката провинция, вкъщи и другаде. Например тази година на Канарските острови цяла седмица практически не миг­на. Обичаше Канарските острови, летеше дотам два-три пъти в годината. Сред всички ония немски пенсионери не се чувстваше стар, дори спокойно се пускаше да танцува. За да има с кого, се обаждаше на някоя кифла. Тръгвай насам, казваше ѝ. Те се разпищяваха от радост. Понякога дори им позволяваше да си доведат и децата. Само че пак не можеше да заспи. Кифлата и детето ѝ отдавна спяха сладко, а той седеше на балкона и наблюдаваше зорко ко­лите, преминаващи през кръговия участък от пътя под хо­тела повече от два пъти. През деня положението с нищо не беше по-добро. Нервите му бяха в ужасно състояние. Ко­гато веднъж след пясъчните дюни нахлу на своя мотоцик­лет АТВ местният полицай, той едва не получи инфаркт. А всички почиващи махаха усмихнати на полицая. Ето в това беше разликата между Кожодера и останалите хора.

Утрото бе още далеч. Мъжът полежа с отворени очи в мрака на стаята, а после стана и светна лампата. Тя, както винаги, примигваше. В цялата околност от години напре­жението на тока играеше. Кожодера се изми и излезе пред къщата. Ниски вълнички къдреха черната повърхност на река Орлик. Той открай време обичаше това място, пък и беше близо до Пршибрам. Огледа се. Накрая откри източ­ника на звука: вятърът подмяташе насам-натам изкъртена част от улука. Беше време, когато всичко тук се ремонти­раше, помисли си Кожодера. Днес никой нищо не ремон­тира. В къщичката на Химика лампата също вече свете­ше. Странен час, в който никой не може да спи. Всъщност нищо чудно. В наши дни човек на нищо не може да разчи­та, на никого не може да вярва. Примерно – босът е купил мач в лигата, обаче противниковият отбор въпреки това печели, понеже някой е кихнал на съдията повече кинти. И на всичко отгоре после и косъм не пада от главата на съдията. Къде дават така? Единия ден ти викат браточка, на другия те пречукват. Какво да се прави, каза си Кожо­дера. Нищо не е като преди. Същинска джунгла. Всеки, който е направил десет милиона, веднага решава, че е ти­гър. Отделно всичките му там руснаци, чеченци, арменци, хървати и други навлеци от чужбина, които преораха де що има в Чехия. По този въпрос Кожодера беше открай време заклет патриот.

Кожодера опъна както трябва щипките на калъфа вър­ху ролс-ройса. Колите, останали от мъртъвци, винаги пре­дизвикваха у него особен сантимент. Петстотин и седем­десет конски сили, ускоряване от нула до сто за по-малко от пет секунди – чудничко, обаче за какво ти е, като си мъртъв, каза си той. Мъртъв като предишния собственик на тази кола. Всичко е относително. През живота си Ко­жодера беше убил лично общо седем души, което му бе извоювало в престъпния свят (той го наричаше полусвят) изключителен престиж, обаче в обикновения живот същи­ят този факт, точно обратното, го бе превърнал автоматич­но в чудовищен убиец. Естествено, Кожодера ни най-малко не се трогваше от такива тъпи журналистически квалифи­кации, но все пак имаше моменти, когато изпитваше раз­дразнение и разбира се, неосъществим копнеж да обясни на всички тия нормални хора, че не е никакво чудовище. Че и той е просто човек, като тях. Приличаше на разочарован писател, който се радва на признанието на професионална­та критика, но никой от нормалните хора не го чете.

Прибра се вътре и си направи чай. Беше преживял как­во ли не и вече приемаше повечето неща в живота стои­чески, но някои дреболии го вбесяваха. Например ей тия малки стрелки на опаковката на бисквитите: УЖ сочат мястото, където УЖ можеш да скъсаш опаковката, обаче колкото и да си напрягаш очите, такова място там НЯМА. НЯМА, бе! Никаква перфорация, нито връвчица, с чиято помощ да отвориш пакета. НИЩО! Кожодера безуспеш­но се опита да се добере до бисквитите с нокът. Абе, кой им е производителят? Движенията му се ускориха. Накрая пробва да разкъса опаковката със зъби, но и този път не успя. Каква е тая опаковка, дето и мъж два метра не може да я отвори?!
– Мамка му! – изкрещя.
Запрати бисквитите на земята, измъкна изпод въз­главницата своя Colt Defender и изстреля по опаковката всичките осем куршума. Ушите му писнаха и заглъхна­ха. Лошо няма, поне вече не чуваше шибаната водосточ­на тръба. С усилие си поемаше дъх. В съседните къщи един по един светнаха всички прозорци, но иначе не се случваше нищо особено. Явно тук човек призори може да си стреля на воля. Да, обаче ако пък някой тръгне да стреля по мен самия, никой няма да ми се притече на помощ, осъзна с горчивина Кожодера. Химика има пер­де на очите, така че в този момент сигурно се блъска в дърветата, нарамил пушката си. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. Химика беше голямо зрънце, специален случай. Все още не беше набавил киселината, въпреки че имаше за целта три дни. Три дни! Ето с такъв мате­риал трябваше да работи Кожодера. С някакъв полусляп тип! Накъде отиваме изобщо? Тая държава е източена до дъно, даде си сметка мъжът. Източена дори откъм хора. Най-после слухът му се възвърна. За беля точно в този мо­мент Химика изкърти вратата с шут. Кожодера се ухили. Чудеше се колко време ще мине, преди някой да оправи вратата.
– Господи, Кожодер, какви ги вършиш тука? – пелте­чеше Химика с пушката в ръка, блед като малинака под къщата.
– Тия бисквити явно ги произвеждат абсолютни крете­ни – обясни му Кожодера.23

2
Дарек Балик[1] беше на петдесет и пет и все още праве­ше впечатление на лъскав и елегантен, само дето беше за­почнал да изглежда видимо по-стар. Петмесечно укриване в конспиративна квартира не подобрява вида на никого. Косите, които му бяха останали, бяха посивели и оредели, беше изгубил повечето от мускулната си тъкан, а от сандвичите с шунка и майонеза, пиците със салам и пилетата на грил от КFC, които му носеха полицаите от охраната, беше качил пет кила. Освен това през ден го болеше гър­бът, имаше хронични проблеми със стомаха и естествено – със съня.
Знаеше прекалено много, за да спи спокойно.
Разбира се, заслуга за състоянието му имаха и всички­те тези кашони с бутилки тосканско червено вино, които бе пресушил през последните месеци. То се знае, Дарек Балик не обвиняваше виното, даже напротив. Без пиячка просто нямаше да преживее безкрайните самотни вечери. Виното беше единственият му компаньон. Изслушваше го и му помагаше да се справи с угризенията, отчаянието и страха.
Страх от деня, когато щяха да го извадят от програма­та за защита на свидетели, без да са му осигурили предва­рително онова, което министърът на вътрешните работи лично му беше обещал: смяна на идентичността.
Нов живот.
Тази сутрин Свидетеля се събуди в пет без петнайсет и не можа повече да заспи. Навън се разсъмваше. Той стана, отиде в малката кухня с изглед към ръждясващата врата на гаража и обходи с поглед няколкото последни неща, които все още имаха значение в живота му: спуснатите щори, снимката на дъщеря му и щайгата с шест бутилки от „Кастело ди Верадзано“. Свидетеля потисна желание­то си да отвори една от бутилките. Вместо това си свари силно кафе и придърпа вчерашния вестник, за да го дочете най-после. По негово желание охраната всеки ден му ку­пуваше четирите най-тиражни ежедневника, а от време на време му оставяха и някой и друг жълт парцал, с чието че­тене те самите си убиваха времето. Новините от областта на чешката политика горе-долу успяваха да разсеят Дарек Балик и да му оправят настроението: информациите, кои­то караха средностатистическия читател да изпитва него­дувание и погнуса, извикваха у някогашния лобист само цинична насмешка.
Днешният ден не се отличаваше с нищо в това отноше­ние: единственият текст, който малко от малко се добли­жаваше до действителността, беше излязъл, както обик­новено, изпод перото на Александър Лоунски от „Млада фронта Днес“ и се отнасяше до сплашването на граждан­ски активисти в район Прага 11. Лоунски явно има при­лични източници на информация, даде си за кой ли път сметка някогашният лобист, който, също като въпросния журналист, отдавна беше проумял за какво всъщност ста­ва въпрос в квартал „Ижни Мнесто“: за Троймези[2]. За два и половина милиона квадратни метра незастроена земя.

Всичко останало във вестниците беше виртуална реал­ност. „Анализа“ на старата афера с изтребители „Грипен“ (за деветнайсет милиарда шестстотин и шейсет милиона, помнеше цифрата съвършено точно), Дарек Балик прочете все още с някакво безучастно снизхождение на пре­ситен човек, но статията за ролята на бившия министър на правосъдието в случая с катарския принц го накара да се разсмее с глас; в текста биеше на очи липсата на клю­човата информация както за трите милиона долара, така и за Крейчирж и за хотел „Форум“. Същият фарс с претен­ции за разследваща журналистика се явяваше и разгово­рът с министъра на вътрешните работи: журналистът пита наивно дали Министъра си е давал сметка, че косвено е сътрудничил на Мразек и на други мафиоти, Министъра, както винаги, се кълне лъжливо, че ни най-малко, и ес­тествено, пак вади кòза с двете му проверки за безупречно минало – само дето горкият драскач очевидно не знае, че тези проверки ги прави Националната служба за безопас­ност, тоест мафиотите.
„Нали така, Хейл[3]“, усмихна се мислено Свидетеля.
Не беше трудно да се открият корените на цинизма на лобиста. Той се беше въртял двайсет години в чешката политика, което, няма две мнения, беше един ужасяващ паноптикум. Също като например претоварен с работа по­лицай от нравствената полиция или телефонистка от теле­фон 112 и Дарек Балик виждаше живота през доста изкри­вена оптика: имаше чувството, че обществото се състои само от бандити и извратеняци. Разбира се, прогнилият свят на чешката политика продължаваше по-скоро да го привлича, отколкото да го отблъсква; донякъде и това беше причината да изчита всеки ден по четири вестника.

Този ден обаче това невесело занимание се обърна срещу него: когато след час и половина четене на по-сери­озни новини придърпа намачкания брой на „Аха!“ от по-предния ден, погледът му попадна на малка цветна сним­ка на първа страница. Знаеше тази снимка: на нея беше чешкият премиер, неговият съветник, двама юристи от адвокатската кантора на ЧСДП, Янста и Костка[4], съучени­кът на кмета от гимназията, юристът Музикарж[5], и трима лобисти.
Дарек Балик стоеше по средата между всички тях.
Графѝкът на вестника беше обозначил лицето му с червена стрела.
Под снимката имаше кратка статия, остро полемизи­раща с Програмата за защита на свидетели. Четиризвезд­ни хотели и скъпо червено вино за един криминален прес­тъпник!, гласеше заглавието. И кой плаща за това? Ние с данъците си!

Балик усети тъй интимно познатото бодване в сърце­то. Съжали, че не прегледа вестника по-рано. Сега те има­ха два дни преднина пред него. Може би бодигардовете нарочно му бяха оставили вестника. Напълно беше въз­можно. Балик вече не се учудваше на нищо. Прегърби се над статията и я зачете отново и отново, като се стараеше да долови всички скрити намеци.
Търсеше истинското ѝ послание.
При четвъртото препрочитане усети нещо много по­добно на онова, което в криминалните романи наричат студеният полъх на смъртта.
Миналото ме застигна и няма измъкване, осъзна Да­рек Балик.

3
Жълточерният Sonim Enduro изпиука точно в пет и двайсет.
Беше устойчив на вода, прах и удар аутдор апарат за хора, които смятат мобилния телефон за полезен инстру­мент за комуникация, а не за моден аксесоар.
Марек Конвицки беше от тези хора.
Денят беше извънредно важен за него: предстоеше му интервю за работа в спортната редакция на „Млада фронта Днес“. Може би точно затова можеше да направи изключение и да поспи до по-късно, но Марек неведнъж се бе убеждавал през живота си, че пътят към ада е постлан с изключения. Човек прави изключение веднъж, а следващата седмица преспокойно го повтаря. И всичко пропада.
Прекара в банята на своята съвсем скоро наета, зато­ва и почти необзаведена гарсониера четири минути; да си облече екипа за бягане, приготвен още от вечерта, му отне с две минути по-малко. В коридора обу яркозелените си маратонки и изтича надолу по стълбите. Когато на входа на панелния блок закопча на лявата си китка спортния на­вигатор Garmin и хукна по улиците на комплекса, чиито жители в по-голямата си част още спяха, беше точно пет и половина.
Денят започва добре, каза си Конвицки доволен.
В събота сутринта се беше отправил да тича напосоки (затова се залута из вездесъщите панелки и на два пъти се озова в капана на шосейни детелини без пешеходни пътеки, но сега предната вечер беше погледнал нужните карти в интернет и тръгна в обратната посока: пред хотел „Ходов“ прекоси с бяг улица „Мировехо хнути“, продължи покрай ламаринената ограда на строителна фирма „Сканска“ към Кошиковския поток, после по течението му чак до природния парк „Хостиварж“. Първите пет минути посвети, както винаги, на по-бавно подтичване и на серия упражнения за разгряване. Тичането му доставяше удо­волствие, утринният въздух беше приятно студен. След втория километър Garmin-ът започна да вибрира и Марек погледна дисплея: четири минути и двайсет и седем се­кунди. Адреналинът вече действа, каза си. От вълнение за изхода от интервюто бе бягал по-бързо от заплануваното. Принуди се да намали темпото. Първоначално бе възна­мерявал да обиколи с бягане целия Хостиваржски бент, но след известно време пътят изведнъж се изгуби, така че му се наложи да се върне. Като стигна пак при главното шосе, съгледа голям предизборен билборд на кмета на Прага 11 (билбордът явно бе монтиран така, че да привлича внима­нието на шофьорите, обаче Марек го прочете лесно и от сравнително остър ъгъл).
Ще помогнем на младите семейства да се сдобият с жилища
Ще обявим война на игралните зали и заложните къщи
Ще продължаваме борбата с кучешките екскременти
Ще запазим съществуващата зеленина
Ще създадем повече места за паркиране
Ще построим старчески дом
Гарантираме балансиран бюджет
На снимката кметът се усмихваше и рисуваше с пръст сърчице върху замъглено стъкло; зад него стояха наредени петима яки, късо подстригани млади мъже в кожени якета. Спортният журналист позна двама от тях: бивш боксьор тежка категория от Усти над Лабем и един все още акти­вен тай-боксьор. Останалите трима изглеждаха по-скоро като фейсконтрол на дискотека. Или като скинхеди, каза си Марек. Хайде, натрапчивият популизъм можеше да бъде криво-ляво разбран – но защо Кметът се беше сни­мал и с тия мускулести типове с агресивно излъчване, раз­съждаваше, без да спира да тича. Методът на моркова и тоягата.
В този момент не подозираше, че е познал.
Пък и не беше никак трудно да се познае: кметът бе искал да създаде именно това впечатление.

4
Патрулиращия бе оставил зад себе си четири безотрад­ни почивни дни, а сега го чакаха две дневни и две нощни дежурства от по дванайсет часа.
Дневното дежурство започваше с обичайния инструктаж в кабинета на Старши лейтенанта, но Патрулиращия, както винаги, стигна в сградата на полицията – участък Прага 11 – малко след седем и половина. От една от двете малки килии до него достигна повтарящ се нечленораз­делен пиянски рев. Поздрави се с присъстващите коле­ги, страдалчески изслуша няколко традиционни бъзика по повод самотния начин, по който вече няколко години прекарваше свободните си дни, и облече в тъмната за­душна съблекалня тъмносинята лятна униформа. Ревът се усили. Патрулиращия отиде по коридора до килиите и погледна вътре.
– Трябва ли ви нещо?
– И още как – засмя се задържаният мъж (беше едва трийсетгодишен, но от челюстта му липсваха доста зъби). – Цигарки и едно капучино!
Все още не можеше да се държи на краката си, затова се налагаше да се държи за решетката. Беше гол до кръ­ста и потта, прахът и засъхналите остатъци от повръщано бяха изрисували по кожата му причудлива карта. Карта на човешкото крушение, помисли си полицаят.
– Какво зяпаш, кретен? Задник със задник!
Притисна лице към решетката и се опита да заплюе полицая, но слюнката се стече надолу по брадичката му.
– Задник! Свиня! Айде изключи камерата и ела да ме фраснеш! Ела да ми разбиеш мутрата, ела де, гад мръсен!
– От какъв зор? – отвърна невъзмутимо Патрулиращия и посочи разцепената брадичка на задържания мъж. – Ти и сам се справяш.
Обърна се с гръб към килиите и се увери с поглед и опипване, че е взел със себе си всичко необходимо: клю­човете, мобилния телефон, документите, значката с номе­ра, радиостанцията MATRA (която полицаите наричаха на своя си жаргон жицата), шапката, палката, белезни­ците и спрея с лют пипер. Съпровождан от заглъхващите нападки на пияницата, премина в стаята на надзирателя.
– Оооо, нашият Серпико! – възкликна, както всеки път, с усмивка надзирателят.
– Здрасти – поздрави го Патрулиращия.
Извади ключ от джоба си и отвори своето шкафче, от­където взе служебния си пистолет CZ 75 D COMPACT, ка­либър 9 mm Luger. Междувременно при тях влезе колеж­ката им Зузана, въпреки че все още си беше в цивилните дрехи – явно искаше да се пофръцка пред него в лятната си рокля в червено и бяло, или поне той така реши. За че­тиридесетгодишна изглеждаше страхотно, но сама знаеше най-добре, че няма да е вечно така.
– Какво прави през уикенда, барбекю ли, Радя? – по­интересува се дамата. – Временцето беше идеално.
Още от сутринта имаше тъмни кръгове под мишни­ците. Патрулиращия беше подготвен за такива въпроси. Плъзна очи от окачената на стената карта с обозначени места, където често ставаха кражби (уви, обозначените места почти се бяха слели в едно голямо, сякаш покрито с растер езеро), и впи поглед в очите на разведената си колежка.
– Как позна? – излъга, без да мигне.
– Сериозно? И какво пече? Какво метна на прослову­тия си грил?
– А, нищо особено, само наденички – отговори Патру­лиращия и сви рамене. – Направихме си барбекю с майка ми и сестра ми.
Добре знаеше, че всяко споменаване на сестра му на момента прекратява разговора.
– Ясно – наведе очи Зузка и отиде да се преоблече.
Патрулиращия, който беше на четиресет и три годи­ни, се казваше Радек Станек. И той беше разведен, но за разлика от Зузана, нямаше деца. Сестра му, с четири го­дини по-млада, страдаше от умствена изостаналост. Радек вече се беше примирил със състоянието ѝ, но в детство­то и в ранната си младост всеки път, като я погледнеше, изпитваше неуправляем пристъп на гняв: намираше го за страшно несправедливо.
Открай време беше маниак на тема справедливост. На­право си болен на тая тема, често казваше жена му. Тя на­празно му обясняваше, че в човешкия живот справедливостта е по-скоро рядко срещан лукс, отколкото автоматично право.
– Я не се вживявай толкова – съветваше го безброй пъти. – Усмихвай се повече.
Но Патрулиращия сякаш не я чуваше. Всеки път, като се сблъскваше с някоя явна лъжа или неправда – в магази­на, на паркинга, в политиката, в някое учреждение или пък в брака си – се заинатяваше здраво, понякога чак отблъск­ващо. Например през последните седмици си изрязваше всички статии за т.нар. мафия на фалитите и където сед­неше, където станеше, цитираше разпалено и подробно от тях на своите умиращи от досада колеги. И днешният ден не правеше изключение.
– Я чуйте! – обърна се към тях на утринното заседание. – В 10.15 предложението за обявяване на фалит е връчено на съдия Берка, а в 10.31 процедурата е вече открита?! Как е възможно?!
Комендантът на смяната примирено разпери ръце.
– Ами явно е възможно, Радя. Както сам виждаш.
– При положение че изцяло са си го измислили това вземане от фирма, която са си подбрали? Че всъщност ни­какво вземане никога не е съществувало?!
– Хубаво де – рече Зузка, – ама ти защо се нервираш така?
Патрулиращия размаха изрезката от вестника пред очите им.
– И при положение че доказуемо са купили и юрис­консулта на фирмата, която после са съсипали?!
Старшия удари с юмрук по масата. Инструктажът на хората от смяната трябваше да трае максимално десет ми­нути, а заради Радек всеки път се проточваше.
– Е, и? Тегли им една майна!
Патрулиращия най-после се опомни – и кимна. За щастие му беше останал достатъчно разум, за да си дава сметка (разбира се, когато една или друга въпиеща не­справедливост не беше току-що помрачила мисълта му), че е на път да стане един от онези луди по улиците, които си говорят сами и негодуват срещу всички и всичко.
– Ето кое трябва да ни занимава нас – натърти Старшия и побутна към него няколко направени с камера снимки на добре сложен млад мъж, който нападаше и обираше въз­растни хора в станциите на метрото „Хайе“ и „Розтили“. – Ще го разбереш ли един път завинаги?
– Ама разбира се – увери Патрулиращия шефа си въз­можно най-бързо.
Само дето никой от полицаите в кабинета на Старшия не му повярва и за пет пари. 

5
Всеки път, когато през следващите месеци и години Диана Ренкова прехвърляше в спомените си първите часо­ве на тази драматична седмица, тя не успяваше да открие никакъв знак (вярваше в тия неща), който да е подсказвал, че животът ѝ така ще се преобърне. Колкото и да ровеше в паметта си, не можеше да се сети за нищо особено или изключително.

В понеделник сутринта стана, както всеки делничен ден, в шест и половина (през уикендите ходеше в Моравия при майка си, която я оставяше да се наспи на воля и до единайсет часа), изкъпа се, плъзна се в пеньоара, направи си зелен чай и си приготви лека закуска. Хвърли поглед към голямата снимка в рамка, която девет години по-рано ѝ беше изпратил Луиджи. Оттогава си я окачваше над кух­ненската маса във всяко едно жилище, където бе живяла: замък, каменна крепостна кула, кипариси, лозе. Предста­вяше си как би разтълкувал това някой психиатър.

Не бива да мисля за миналото, казваше си. Да се рад­вам на днешния ден. Да не си омъжена на трийсет не е провал. Трябва да живея, необременена с илюзии, но до­волна. Да не си развалям живота, като се втренчвам в глу­пости. Повтаряше си тези заклинания, както толкова пъти преди. Да чета повече. Да изчистя банята. Да се влюбя. Дояде си киселото мляко и прехвърли телеграфно в ума си списъка със задачите, които я чакаха този ден в рабо­тата. След минута беше готова. Харесваше ѝ да изкарва пари за фирмата (и за себе си), но не биваше да разсъждава дълго върху това. Стана и както обикновено, безцелно се заразхожда из новия апартамент за две поколения, с който дори след половин година така и не можа да свикне. И днес празните стаи безцеремонно я уличаваха, че все още не бе успяла да осъществи представите си за живота: в детската стая имаше само сгъваема сушилня за пране и тренажор за бягане, а в кабинета на съпруга липсваше аб­солютно всичко – хм, включително и самият съпруг. Да не говорим за непрекъснато изскачащите нови и нови дефе­кти. Въпреки че, когато приемаше жилището, бе повика­ла на помощ специалист, собственик на малка строителна фирма, пак не успяха да открият всички скрити дефекти. Тази сутрин плъзна поглед само по пукнатината между кухненската стена в цвят екрю и тавана, докато неравно­стите по мраморната настилка, непасващите врати на гар­дероба и накъсания силиконов пълнеж между мазилката и касата на вратата игнорира напълно съзнателно, за да не си разваля настроението точно на трийсетия си рожден ден. Докато сновеше из стаите, се обличаше постепенно. Нищо предизвикателно – това беше, както винаги, глав­ният критерий. От петнайсетгодишна все слушаше, че е красавица или направо секси парче, и точно затова се ста­раеше да не привлича вниманието; но за единствена жена между осмина брокери, на всичкото отгоре красавица и секси парче, това, много ясно, беше трудно изпълнима за­дача. Сложи си почти незабележим грим, прокара гъбичка с течен восък по обувките си и ги лъсна. Изми си ръцете, огледа се, провери съдържанието на чантата си и заклю­чи добре вратата. Като излезе на улицата, си сложи тъмни слънчеви очила и се смеси с хората, бързащи за метрото. Налегна я мъка. От седем месеца си нямаше гадже, майка ѝ беше на двеста и четиресет километра от нея, а баща си бе видяла за последно преди десет години. Като срещи на випуска, беше ѝ хрумнало неотдавна. Този ден тя на­вършваше трийсет, само че, доколкото беше наясно, веро­ятността баща ѝ да се обади граничеше с нула.
Имаше кръгъл юбилей, ала утрото ѝ беше самотно като всички останали…

[1] Алюзия с Марек Далик (бивш секретар на чешкия премиер Марек Тополанек, замесен в много афери, свързани с подкупи), освен това фиктивното име в романа означава приблизително „Подарък Пликов“. – Бел.прев.
[2] Trojmezí (букв. „Триграничие“) – неусвоена площ между районите Прага 10, Прага 11 и Прага 15, към която има различни апетити за застрояване. – Бел.ред.
[3] Става дума за Мартин Хейл, от 1998 до 2001 г. една от най-влиятелните фигу­ри в НСБ, директор на отдел, подозиран, че е бил информатор на Франтишек Мразек в службата или най-малкото е бил в постоянни тесни контакти с него. Засечен е техен телефонен разговор дори от деня на убийството на Мразек. – Бел.прев.
[4] Мирослав Янста, юрист, политик и спортен деятел, и Владимир Костка, юрист, са съдружници в създадената през 1996 г. адвокатска кантора „Янста и Костка“. – Бел.ред.
[5] Става дума за Карел Музикарж младши (1963), юрист, лобист и съученик на пражкия кмет Павел Бем, син на Карел Музикарж старши (1940), известен бизнесмен, приятел на бившия чешки президент Вацлав Клаус и самият той кандидат-президент в последните президентски избори. – Бел.ред.

Михал Вивег
28.10.2017

Свързани статии